Рибари, узрели нарове и реката, която не стига морето.

Последните няколко дни отпуска за годината, решаваме да прекараме по южното черноморие, в Ахтопол. След края на сезона, градчето, което и без това изглежда откъснато от света е тихо и безлюдно. В ранната вечер единствените, които се разхождаха по уличките му сме аз, Георги и няколко местни кучета.
Ние вероятно сме единствените туристи в града, дошли на почивка. Всички други, не местни са в Ахтопол с ясна цел - риболов. А риба има. Вижда се по лодките в морето, по рибарите накацали на камъните и на рибарското мостче - единственото място в града, където кипи някаква дейност.

След сутрешното кафе, нарамваме фотоапратите и тръгваме на обиколка.
В Ахтопол няма плажове, но пък има огромни скални образования, изникнали от морето, идеални за снимки, за риболов, разбира се, а също за да поседиш на топлия камък да се радваш на последните слънчеви дни за годината.

Не зная как е през активния сезон, но извън него в градчето няма какво особено да се види. Предполагам, че в едни по-далечни времена, къщите му са били красиви и са носели типичен дух, но стари къщи в Ахтопол или въобще ги няма или са запустели и порутени. Някои от новите постройки са в същото състояние, недовършени и оставени на произвола, дразнеши погледа, за разлика от старите къщи, пък било и полу - съборени, в които аз намирам загадка и очарование. В желанието си да уловят всеки турист, собствениците са строили здраво. Градчето се е превърнало с хаос от цветове и архитектурни решения и напълно е изгубило облик и дух.
Както казва Георги: " След Приморско, балюстрите са абсолютен владетел.", но за това пък наровете и смокините тук растат, като плевели, а в не една градина виждам палми, засадени направо в земята.
 

На някои места по крайбрежната улица, все още има интересни къщи, с изглед към морето и фара, в които ти се приисква да изкараш един - два отдадени на мързел месеца.

Промененият ритъм на града си личи и в малката църквичка и галерията до нея. И двете са затворени по обед. За галерията съм склонна да разбера, но не знаех, че Бог почива от дванадесет до четири.

Понеже не сме големи любители на глъчката, спокойният и безлюден Ахтопол е по вкуса ни. Даже безличния вид на градчето не е неприятен, когато е съпътстван от прелестните гледки към морето. Недостатък в целия ни престой е единствено тоталната липса на прилична храна. В най-рибарското градче сме, а няма къде да ядем риба. Единственото място, където я приготвят е заведение, чийто нездравословен вид веднага ни отказва от желанието да ядем там каквото и да било. Храним се с паста и пържени картофи, скучни и претоплени в микровълнова. Пицарията в която ги сервират е единственото друго, работещо и незастрашително изглеждащо заведение.

Освен в Ахтопол се разходихме до Синеморец и устието Велека. За първи път в живота си ще видя как река се влива в морето. Живея във Варна, близо до устието на Камчия, но все още не съм стигнала до там, така че Велека ще ми е първата. Да, ама не.

Гледката от Синеморец е зашеметяваща. Рибарите и тук бяха заели позиции по скалите,  но плажът е безлюден. Най-красивото нещо, което може да се види. Събуваме обувките и тръгваме да издирваме устието на Велека.

 

След първите няколко метра ни посрещна този колос. Припича се мълчаливо на след обедното слънце. Устие обаче се оказва, че няма.

 Колкото и да изглеждаше пълноводна, на реката малко не и достига, за да стигне морето. Тя се спира явно уморена и не иска да премине няколкото метра пясъчна ивица, които я делят от него.

Вече на път за Варна, спраме на Аркутино. Знаем, че лилиите не са цъфнал, а една табела на входа на резервата ни го напомня отново, но все пак се разхождаме по дървеното мостче и вместо цъфнали лилии снимаме жабки и ято бели птици в далечината.

П.П. Гаргата ме поправя, имало хубав, голям плаж в Ахтопол, който ние явно не сме открили.