събота, 9 юли 2016 г.

28 откраднати велосипеда

Не, няма да става дума за някакъв вид черна хроника на собствениците на велосипеди, макар че ще стигнем и до тях. До велосипедите. Но ще започнем с един конкретен собственик.

Много преди The Startorialist  или Jak & JIL уличната мода е била в обектива. И то не в чий да е обектив, а в обектива на Bill Cunningam, осемдесет годишният фотограф и моден журналист на The New York Times.

Източник на снимката: мрежата

"Оставям улицата да ми говори."
През 2010-та Richard Press прави филм Bill Cunningam New York, посветен на него и чрез него на модата, фотографията и уличния стил на Ню Йорk.
Целият си живот Кънингам прекарва зад обектива, преследвайки не хората, а облеклото им. Неговите фотографии не се интересуват от историята на човека в дрехата, дори и бил той известна личност. Важно е единствено и само дрехата - линията, десена, материята и стила, който носи. Това казва той, в Париж, когато получава Ордена на изкуството и литературата, от самия министър на културата на Франция.
Ролята, която Кънингам има в модния живот на Ню Йорк и не само е чудесно формулирана от Anna Wintour, в едно от появяванията и във филма: " Той ти прави един или два кадъра или напълно те пренебрегва, което е смърт." Мисля, че всички познават Бил и знаят какво представлява. Ние всички сме били развълнувани ако попаднем в обектива му и много от нас поне веднъж са се обличали специално за него.
Някои от най-характерните за Кънингъм неща са:
Носи синя робошка, макар че надали я нарича така. " Защо да нося скъпо яке, ако то винаги ще е съсипано отпред заради камерата."
Живее в ателие в Карнеги хол.
Не пие даже чаша вода на партитата, на които присъства.
Придвижва се само с колело и за цялата му кариера са му откраднали 28 велосипеда.



петък, 31 юли 2015 г.

За базарите, фестивалите и защо не искам да продавам на битака.

Почти няма вариант, да се занимаваш с "ръчно творчество" и в един момент да не стигнеш до първия си базар.
Доста вода изтече от първото ми участие на базар. И мисля, доста неща научих.
За момента по отношение на представянето на бижутата ми важи почти същата максимума, която важи и в живота - По добре сама, отколкото лошо придружена. И това не е някаква проява на високомерие, ни най-малко! Това е чиста проба здрав разум и личният ми усет за маркетинг.

В последните години, базари да искаш, в София, а вече и не само там. Някои с много силна и строга селекция и други за които е достатъчно само да си платиш таксата, за да можеш да участваш.
През различните ми участия открих, че не винаги е добре да присъстваш навсякъде. Както в повечето неща в живота, качеството е по-важно от количеството. Това да бъдеш виждан и възприеман в подходяща компания и при правилните условия и интериор е по-важно от още няколко, евентуални продажби направени в грешната обстановка.
Нулевите ми базари са точно три, а процентът на продадени бижута е право пропорционален на качеството на организацията, вида на мястото и ангажираността на организаторите. С всеки базар се научавам все повече и повече, как да представям нещата си и какви количества да подготвям.



Последните ми фаворити, като организатори са Момичетата от града! Забележителни дами с много точен усет за правилното място и атмосфера. Гъвкави и комбинативни, даващи максималната възможност на подбраните участници.

Шевица




Pesh.Art

Поканата за участие от тяхна страна много ме поласка, а участието ми на техния Mish Mash Fest оправда всичките ми добри очаквания и ме остави нетърпелива за следващите издания.

Vintage Summer Fashion


четвъртък, 30 юли 2015 г.

Котки в Созопол

Има места, които ме правят щастлива в мига, в който стъпя там. Не са много, но ги има и старият Созопол е едно от тях. Дори не се опитвам да анализирам причините. Облицованите му с дъски стари къщи, смокините и тесните покрити с калдъръм улички свалят всяко напрежение от плещите ми в мига, в който се озова сред тях. Всички дребни ежедневни грижи се смаляват, забавям ход, усмивката ми става широка и леко нефелна и почти започвам да разбирам какво значи онова латинското: Carpe Diem.
Още по-хубаво става, когато стигна до любимите си места в самия Созопол. Като щастие в щастието е. Мога да пребивавам на тия места и в тия състояния дълго време.




Бижутата на Лени в Котка и Котка








До онзи ден дори не познавах собственика на галерия Котка и Котка. Тя само беше едно от специалните ми места в Созопол и нямах представа, кой е човекът отзад. Онзи ден той се заговори с кучето ми. Заговори се като истински "кучешки" човек, а после каза, колко старо и добро приятелство има с колежка - бижутер, която много харесвам. Повече не ми трябваше, за да стане прекрасната картинка, напълно завършена.

четвъртък, 28 май 2015 г.

Аз, TED София 2015.


Отдавна зная, че трябва да започна да пиша отново в блога. Едно от основните правила, ако искате да популяризирате продукт в мрежата е, водете блог. Така че, не само, че трябва да започна да пиша, а и би било добре да е и на английски, но не това е темата сега.
От известно време обмислям първият си, след дългото / неумишлено/ прекъсване, пост, но най-малко очаквах, че темата му ще е е такава, каквато е и че няма да е свързана с бижута.
И ето, в събота, на 30 май 2015 аз ще присъствам на TEDxMladostWomen в София.


Всеки, който е гледал различните представяния на конференциите на TED знае колко вълнуващи и вдъхновяващи са и колко много ново мислене носят. Така че е излишно да казвам колко радостна и развълнувана съм от поканата.
Клипът в началото на поста е на любимият ми Jamie Oliver, който освен друго, вчера имаше рожден ден.
И понеже с едно не мога, в края на този пост е друго, забележително участие в TED, това на
Temple Grandin, за която съм писала тук и преди.









четвъртък, 26 юни 2014 г.

Джули и Джулия - книгата



До къде ме докараха! Да пиша пост на текстов файл, който после да прехвърлям в бога си, все едно съм в далечните мрачни времена на домът без връзка и работното място, чието основно предимство е свободният достъп до интернет. Моят дом наистина е без връзка с мрежата, поне в последните шест дни, но това е друга история. Липсата на интернет, разбира се си има и добри страни. Много продуктивна липса е, правя бижута, като не видяла и чета. 
Вълната ме носи вече няколко месеца. Редовното пътуване между Варна и София и часовете във влака или автобуса имат сериозен принос за натрупване на заглавия в списъка ми с изчетени книги за тази година. Нещата започнаха с трилогията на Александър Бушков - Антикварят, заглавията преди него ми се губят ако не броим Тортила Флет и 50 – те нюанса сиви глупости на Е. Ел. Джеймс, но това също е друга история. Силната абстиненция след трилогията включваща много злато, още толкова оръжия и дори яйца на Фаберже ме преведе през Синдромът Хюго - чик лит на Адел Паркс, през още една трилогия включваща кое от кое по-дълги и странни заглавия / Катрин Панкол не се шегува, когато ги измисля/ и съвсем случайно ме спря на Джули Пауъл и неравната и битка с овладяването на френската кухня. Съвсем случайно, защото с Джули и Джулия се обзаведох на Базара на книгата в НДК и то, защото беше намалена. Отдавна и бях хвърлила око, но в никой случай нямаше да дам 15 лева за книга, която дори не искам на рафта у дома. Петте лева бяха поносима и допустима цена за книга с букви, достатъчно едри, че баба ми, лека и пръст да ги чете без очилата си и корица, за която са използвали плаката на филма. Колко удобно!

С какво се прибрах от базара на книгата


Докато четях книгата не можех да реша, харесва ли ми или не. И сега, когато я завърших все още не съм го разбрала, но по-скоро е книга, която и да пропуснеш, няма да е голяма загуба. Предполагам, че аз очаквах нещо друго. Не толкова, като история, гледала съм филма, колкото, като качество на ...повествованието / тая дума е толкова древна, но ми се струва най-подходяща в момента/ Ясно е, че авторката не е писателка, ясно е, че е блогер и е голяма рядкост в ума на някой такъв, в същност да живее писател. Предполагам, че това е поява/ или вече е факт, но аз съм изостанала/ на някакъв вид нова литература. Хората нямат време за дълги описания и за изискан интелигентен и колоритен изказ и за това този вид писане се появява и става популярно, но това на мен не ми стигна.

Джули Пауъл
Неочаквано за доскорошния и статут на писач в мрежата, изреченията на Джули Пауъл в Джули и Джулия са объркващо дълги. Признавам си, улавям се, че понякога и аз се изразявам така, но аз нямам претенциите да пиша и продавам книга, все пак. Освен, че са дълги, на моменти ми бяха и адски объркани. Самата Джули ми дойде прекалено невротична, прекалено егоцентрична и разглезено – нестабилно – мърлява или както самата тя се описва:

„ ...устата истеричка с мизантропски наклонности, при която нещата винаги ужасно се объркват.”.

От филма бях останала с очакването за повече радост от готвенето, отколкото битки с него. Силно ме учудваха и реакциите на неща като мозък, дроб, бъбреци и всякакви други карантии. Давам си сметка, че за американец е съвсем нормално да изпитва смесени, към неприятни чувства по отношение на този вид храна. Аз от своя страна, като човек израсъл на Балканите, ял опечени свински крачета, студена, разбирай силно желирана пача и с роднини, които целуват /или нещо подобно/ дупето на прасето, което току - що са заклали силно се учудвам на негативното и пренебрежително отношение, което някой има към субпродуктите.





Честите асоциации на готвенето и яденето със секса на моменти ми харесваха, но на моменти въобще не можех да хвана логиката връзката, макар именно по тази тема намерих и любимия си цитат от книгата:

„ Съпругът ми мъркаше, когато се зарови в чинията си с вкусни палачинки фламбе. Ако на света има по-секси звук от този, който издава човекът, в когото си влюбен, докато яде приготвените специално за него палачинки, аз не го знам.”

Неочаквано, прочитането на Джули и Джулия не предизвика у мен желание да приготвя някоя и друга по-завъртяна манджа, както са го направи филма, но ме накара настървено и ентусиазирано да почиствам къщата си. Който е чел книгата ще ме разбере, предполагам. Описанията на Джули за кошмарния апартамент, в който живее и вечната планина от неизмити чинии ми въздействаха много по-силно от дългите френски имена на ястията, които няма как да разбера. Все пак си харесах няколко идеи за рецепти, а и някъде по диска си имам английски вариант на „ Да овладееш изкуството на френската кухня”, с което се сдобих веднага след като гледах филма.

Не мога да пропусна, че всеки път, когато имам липса на химия с някоя книга отдавам дължимото на преводачи и редактори. И за момент не спирам да се съмнявам в липсата на достатъчна компетентност от тяхна страна. Книгоиздаването в България неведнъж ме е убедило, че съм права за това.

Днес, малко преди да завърша книгата и докато разсъждавах, защо така се разминаваме с нея, си дадох сметка, че е може би защото Джули Пауъл е реален човек, истинска личност, а не роден в нечий ум литературен герой. И дори аз да предпочитам литературните герои, прави и чест, че написвайки книгата е описала себе си, като себе си, а не като някой, който примерно би искала да бъде.

За книга, която не ми е харесала особено много си намерих доста цитати:



„Трудно е да направиш майонеза чрез проба и грешка.”



„Всички знаем, че има храни, които са доста секси, когато ги ядеш. Не е толкова известно обаче, че има храни, които са секси, когато ги готвиш. Но ако си говорим за любовна игра, аз бих предпочела да се боря с вироглаво тесто за кроасани, вместо да ме хранят със съвършени ягоди” - Тук първо съм много съгласна с нея и второ си спомням, как същата Мерил Стрийп, която изигра Джулия Чайлд, в един друг филм съблазни Стив Мартин точно приготвяйки му перфектния френски кроасан.



И този специално в чест на голямата ми дъщеря:

„Хрумна ми, че никога не съм обяснявала адекватно привързаността ми към „Бъфи убийцата на вампири. Това е отчасти, защото се колебая да опиша с думи толкова деликатно и скъпо чувство и отчасти защото имам частица остатъчен срам, че съм обсебена от нещо, свързано със Сара Мишел Гелар.” – По темата за редакторите, освен дразнещото повторение, в книгата след „ скъпо чувство” и преди „и отчасти” има запетая!?!


В случая с Джули и Джулия двубоя книга срещу филм, неочаквано се печели от филма. Почти не помня друг такъв резултат. Скоро ще имам възможност за друго такова сравнение, на полицата ме очаква Животът на Пи на Ян Мартел. До тогава обаче мисля да подхвана Шанхай на Дейвид Ротенбърг и най-после да мина през петата книга на Мартин с надеждата той да живее достатъчно дълго и заедно да стигнем до заветния край на заветната седма книга.

 

понеделник, 13 януари 2014 г.

"Скандал" и бижута.

Правя си малък среднощен пир. Не особено изискан и не особено гурме, но гали сетивата ми по подходящ начин. Въпреки напредващото време продължавам да пускам епизод след епизод. Какво от това, че утре започва нова седмица, майната му на ставането рано, ще го преживея някак, с мисълта за сериал, съпроводени с поредица бижута, за няколкото часа, в които наистина имах време за себе си и нещата, които ми харесва да правя. Единственото време, за целия уикенд, през което, успях да си почина.

Тая, Оливия Поуп! Има ли нещо по-невъзможно, от това да си истински влюбена в женения президент на Съединените американски щати?!


П.П. Тя взе, че се и оказа реална личност...

 

вторник, 31 декември 2013 г.

2013 - та.

Година на промени.
Плаках. Смях два пъти повече. Хора и неща си отидоха от живота ми, други влязоха в него.
Направих много неща за първи път и ми хареса.
Влюбих се в Резово, после за пореден път в София.
Купих първия си огледално - рефлексен.
Правих снимки и бижута.
Прегръщах децата си.
Надявам се, че помъдрях и станах по-търпелива.
От 2014 - та искам само да сме здрави.