Коледата не беше весела, но годината със сигурност ще е Нова.

Такова било значи, скъсването след седем годишна връзка. Хайде, шест и половина. Това била раздялата, когато си на 43. Еднодневна драма с реки от сълзи, краткотрайна надежда и после осъзнаване, че тая вече няма да я бъде. Че приключването в същност се е "печало" от месеци. Че несъзнателно сте го подготвяли и утвърждавали, всеки по свой начин.
Старая се да продължа да го обичам. Хората имат нужда да бъдат обичани, без значение дали са или не са с теб. Най-вече той. А аз това го мога. Уча се вече седем години. Опитвам се за пореден път да го премам, какъвто е. В конкретния случай разделен с мен.
Оглеждам дома си, благодарна, че успях да го направя уютен и да съм във всяко ъгълче. Така и утехата и топлината са навсякъде. Гледам приятелите и децата си - на една ръка или обаждане разстояние. Проверяват ме час по час, утешават и не го харесват, защото кой напуска такава жена!
Без него съм! Дори можах да го напиша. 
Вървя през града си, уча се да го харесвам със следите от него и нас на всяка крачка. Запознаваме се отново. Аз, като единица, не като част от двама.
Поливам тъгата с вино и после се събирам парче по парче.
Слушам музика и си припомням, че не е правена за нас. Рева, като за последно и се разделям с него окончателно. Тръгвам си от това, което бях. Тръгвам си от него. Не съм добра в очакването.
Приемам тъгата, пускам я в дните и в сърцето си. Обичам всеки свой миг и обичам и нея, щом е част от живота ми. А и така, казват се раждали най-хубавите стихове. Кой е чувал за щастлив поет? Нищо, че в моя случай е само пост в блог.
Правя списък с добрите страни в ситуацията. " Сега с лекота ще сваля и последните 2-3 килограма - кой се храни, когато е зарязан. Ще имам време за всичко, което искам да направя. Даже си позволявам да съм зла - Няма да трябва да търпя скучните жени на приятелите му." Списък малко подтискащ, като начало, но категорично с потенциал.
В ума ми се прокрадва любопитство за това, което предстои. Спомням си, как легнах на операционанта маса преди години, за да ми махат жлъчката, погледнах ръката си, която не трепваше, а през ума ми мина: "Я да видим какво е?"
Какво ли ще е сега?
Може ли на 43 животът да е кутия с бонбони? Мога ли да продължа да го правя такава? Да откривам музика, книги и филми само през себе си. Да съм единствено своя. Да харесвам, без да споделям с него.
Пробвам новата си свобода, новата си "аз". Оная без "и". Опитвам я на вкус и я оглеждам. С нея флиртуваме отдавна, но някак не държах да се срещаме точно сега. Обаче тя е тук и имам намерение да я харесвам и да се възползвам от всичко което предложи.