Специални ефекти

Преди по-малко от месец, трябваше да се подложа на манипулация, която макар и за кратко изискваше пълна упойка. Ситуацията и усещанията или липсата на такива е толкова нетипичка, че по един особен начин е интересна. Не напразно, преди време Георги каза, че сме били наблюдатели. И понеже бях там, при това лишена от контрол върху тялото и трезвото си съзнание, оставаше ми единствено да наблюдавам. За втори път ме слагат под упойка. Предният път, беше за по дълго, бях интубирана и когато започнах да си възвръщам способността да чувствам и разсъждавам се върна и болката. Цялото ми същество тогава беше съсредоточено в това да се справи или поне да преживее времето, докато болката отмине и последното, за което се сещах, беше да мисля и да се опитвам да запомня ефектите, които беше предизвикала упойката. Имам бегъл и далечен спомен, че и тогава имаше ефекти. Сега болка нямаше, нито преди, нито след. Връщаше се само трезвият ми разум, а с него и желанието да запомня колкото се може повече от картините и усещанията, които дрогираното ми съзнание рисуваше.
Макар да знам какво да очаквам, тоталната загуба на контрол е неприятно нещо. Този път няма: " Брой назад от 10.". Момичето със зелена манта казва: " Бода те." и в следващия момент клепачите ми се затварят бавно и категорично, като тежка дъбова врата. Усещането е, сякаш две не груби, но здрави ръце ме обгръщат отзад, хващат ме здраво и ме теглят надолу, някъде в дълбокото. Съзнанието ми потва без никаква съпротива. Ако имам празен момент, без спомен е тогава. Много кратък, съвзем черен епизод абсолютно лишен и от звук и картина. После вече не съм в дълбокото, а напротив, над хората, стаята и самата мен. Ясно различавам лекарката и сестрите, които са ме наобиколили. Единственото неясно петно, съм аз. Различавам гласове, без да мога да разпозная думите. Не съм уплашена, не ме боли, само е странно. Присъствам по-скоро, като наблюдател, не като действащо лице. Имам слабото желание да участвам. Вяло, с ентусиазъм на чувал картофи успявам да го направя, когато ме преместват на носилка, за да ме върнат в болничната стая, от където съм излязла ходейки, в пълно съзнание, разбирайки какво ще последва. В ума ми заедно с другите картини има и спомен за краткото придвижване по коридора и поредното преместване, този път в болничното легло. Тук отново имам някакво "замазване на картината", за минути докато съзнанието ми започва да си отвоюва териториите, които медикаменитте са заемали. Чувам разговорите в стаята, но не мога да различа отделните говорещи. Сякаш всичко е изречено от един човек. Давам си сметка, че това, което виждам пред очите си са ребрата на радиатора на парното. След миг откривам, че имам ръце. Движат се бавно, като на забавен каданс и оставят след себе си следа в очите ми. Осъзнавам, че мога да вдишвам. Знам, че няма как да не съм го правила и преди това, но го усещам, сякаш се случва за първи път. Откривам зъбите и езика си, а малко по-късно и краката си. Раздвижвам ги, а заедно с тях заиграват и петната по бялата стена пред мен. Преливат се и се разместват за кратко и после пак застават мирно на стената. Най-неприятни са опитите ми да си обръщам главата. Стаята нещо се бави и и се налага да застига погледа ми, а аз да подтисна гаденето, което мързеливата стая ми причинява. Това отминава бързо. Правя плахи опити да кажа нещо на жената срещу мен, която с интерес следи отрезвяването ми. Знам, че изкажа ли мислите, които звучат съвсем логично в главата ми от устата ми ще излязат пълни безмислици. Пробвам първо с безопасна усмивка, а после, премисляйки репликата няколко пъти, питам, колко време е минало, откато съм излязла от стаята. Минали са не повече от 15 минути.

Един град, една местност, една жена и шест килограма злато.

Градът е Панагюрище. Гостувахме на приятели.
Нашите домакини Иван, Гергана и Ралица ни заведоха в местността Оборище. В градчето почти нямаше сняг, но цялата гора беше бяла. По пътеката забелязахме пресни следи от зайци.

Малката рекичка, покрай която върви пътеката към месността беше заледена, а на места ледът се топеше и разкриваше медночервените и води. Около Панагюрище има много медни находища. На голямото съдържание на мед в почвата се дължал и червения цвят на реката. На разстояние, по цялата пътека има каменни плочи с мисли на велики българи, свързани с априлското възстание и освобождението на България. Преди време някой стрелял по табелите. Сменили ги. Други пък откраднали медните букви от паметника. И тях сменили. Вече не са медни.
За мой срам, бях забравила великите събития случили се на това място. Някога съм знаела, но съвсем ми беше избледняло. Чак когато Иван, започна да разказва, какво той знае от историята започнах да си спомням. А него го бива в разказите. Всички имаме нужда поне веднъж в годината да посещаваме такива места, за да помним, на какви хора сме потомци.
Разходката през побелялата гора и по мостчетата над заледената рекичка беше много хубава. Последва я посещение в новопостроената зала, където е изложено панагюрското златно съкровище.
Или по-точно неговата златна реплика, абсолютно идентична с оригинала, с разлика в теглото, само няколко грама. Залата е изцяло направена за и посветена на съкровището. При влизането, подът е прозрачен. Под него има изкоп дълбок, колкото е била и дълбочината, на която са намерени съдовете.
В една витрина в залата са положени копия на съдовете, разположени по начина, по който са били намерени. В друга остъклена витрина са самите съдове. По стените на залата има снимки и пълни описания на деветте съда. Има снимка и на тримата братя, панагюрци, които са намерили съкровището. Докато посетителите разглеждат съкровището върви запис, разказващ историята на намирането му и описващ точно съдовете.
Дарителите направили залата дарили и идентичното копие на съкровището. Съдовете абсолютно повтарят истинските, та чак до пробата на златото от което са направени. Предните съдове излагани в музея били от позлатена мед. Сега се намират във фоайето на хотел в Панагюрище.
Най-голямо впечатление ми направи, че на фиалата / съдът с форма на диск, най-отпред / има изобразени негърски лица. Попитахме уредничката и тя ни каза, че по ония времена са имали роби и явно са били и негри. Заинтригува ни и още нещо. Съкровището е съставено от ритуални погребални съдове. На и около мястото, където е намерено не са открити следи от погребение. Предполага се че съкровището е било на друго място. Откраднато е и заровено, вероятно в опит да бъде укрито. Колко ли е интересна историята му, преди намирането...
След панагюрското съкровище отидохме в дома на Райна княгиня. Къщата в която Райна Попгеоргиева е живяла е дарена на град Панагюрище от наследниците и. В двора има масов гроб, в който са костите на баща и. По случай 120-тата / ако не греша/ годишнина от априлското възстание в двора са преместени и костите на Райна княгиня. В една от стаите е изложено копие на знамето, което тя е извезала за възстанието. Копието е направено от учителка от Панагюрище. Каква чест и гордост е било бродирането на копие на това знаме, само мога да предполагам. Една жена, далече от ония велики въбития да може да остави труда си, по начин, по който го е направила Райна Княгиня. Знамето избродирано от нея е било изгорено. Тя сама прави три нови копия. Едното се пази в същия този музей, но не се излага за посетители. Под знамето е револвера и. Тоя револвер с чест може да застане в огромната колекция, която видяхме в "Музея на инвалидите" в Париж и ще е един от най-красивите експонати. Личи, че оръжието е правено за жена. Дръжката му е украсена със сребърни орнаменти, а в средата им има инкрустиран син камък.
Уредничката в музея, отначало само вървеше с нас и ни отваряше вратите на стаите, за да влезем и разгледаме. Когато видя интерса ни за подробности от живота на Райна Княгиня започнада ни разказва, което знае и за което я питахме.
/По настояване на Жаклин, добавям някои от нещата, които ни разказа жената в музея. Повечето го има описано на различни места в мрежата, но мисля, че най-добрият източник на информация би била автобиографията на самата Райна Попгеоргиева. /
Когато избухва Априлското възстанието, бащата на Райна Княгиня иска той да носи знамето, извезано от нея. Не е прието жена да прави това. Тя категорично се противопоставя. При завземането на Панагюрище от турската войска много граждани търсят убежище в дома на поп Георги Футеков. Хората носят накити и пари и когато турците искат да влязат в къщата, Георги Футеков излиза и се опитва да откупи живота на събраните с донесеното злато. Застрелян е в упор. Райна и майка и избягват. Райна Княгиня е заловена по-късно. Понеже вече е станала знакова фигура и символ на възстанието турските власти се опитват да я принудят да се потурчи и да се омъжи за виден мохамеданин. Многократно я бесят над водите на реката и я държат гладна с месеци. Тя не се пречупва, не се покръства и не споменава нито едно име на организатори и участници във възстанието. Съдбата и става международен въпрос и от няколко чужди държави се застъпват за нея. Предлагат и убежище в Англия и Русия. Тя избира Русия.
Жената в къщата на Райна Княгиня говореше с гордост, възхищение и ентусиазъм. Не за първи път, ми прави впечатление ангажираността на служителите в домовете-музеи на велики българи.
След тази историческа разходка, намръзнали и огладняли отидохме в една уютна панагюрска гостилница. По-късно си взехме довиждане с Гергана, Иван и Раличка и тръгнахме към Златица.
Пътят минава през Панагюрски колонии. И там съм била, някога. Сега това е някакво селище призрак. Празните сгради, сякаш бяха извадени от естествената си среда и сложени насред гората. Хареса ми това селище, като декор за филм. Видяхме и мината или поне огромния стъпаловиден изкоп със синьо-зелена вода в него.

П.П. Повод за това ни пътуване беше поканата от младия мото клуб Easy Riders, да им гостуваме в новия им клубхаус в Златица. Много ми хареса израза, който са си избрали за мото: "In Varietate Concordia".
П.П.П. Това на снимката е " Пурко". Намира се в центъра на Панагюрище. Приликата е очевидна.

Моите десет - единадесет филма.

Видях класация в Where Clouds Dare и веднага ми се прииска и аз да си направя една. Няма как да е само на филмите излезли през 2009, които аз съм гледала. Няма да събера 10. Ще е на филмите, които гледах през 2009 и ми харесаха. Някои от тях за излезли на екран в едни много, много далечни времена. А някои даже гледах съвсем в началото на 2010, но няма нужда да ставам толкова пунктуална.

1. Абсолютен безспорен лидер е The Imaginarium Of Doctor Parnassus. Мисля, че му се полага специално място извън класацията.

Всички следващи заглавия могат да се наредят под номер две. Гледането на всеки от следващите филми ми е донесло радост, забавление, вълнения и вдъхновение.
2. Ах, Робърт Дауни, ах джуниър! Sherlock Holmes.

2. Много добра игра, много храна, много Мерил Стрийп. Julie & Julia

2. Apocalypto. Мел Гибсън знае как се прави!


2. Slumdog Millionaire. Дани Бойл и той.


2. The Great Gatsby. Робърт Редфорд е толкова млад, толкова светъл и риж, толкова деликатен. Миа Фароу - неотменно е истерична.


2. Болезнен и пречистващ, Pan's Labyrinth.


2. Metropolis.

2. Селянинът с колелото. Много нежен и искрен Георги Георгиев-Гец. Абсолютно откритие за мен.

2. Run Fat Boy, Run.


2. Оркестър без име. Да, за първи път го гледам, целия.

П.П. Прегледах Where Clouds Dare , защото добрата, рошава гарга изрови за мен негативен коментар за Аватар. Вече се бях почти затръшкала и самоубедила, че нещо аз съм сгрешила. Благодарение на нея и господин Облакофф, свалих това тежко бреме от плещите си и отново вярвам в абсолютната си правота и непогрешимост.