Специални ефекти

Преди по-малко от месец, трябваше да се подложа на манипулация, която макар и за кратко изискваше пълна упойка. Ситуацията и усещанията или липсата на такива е толкова нетипичка, че по един особен начин е интересна. Не напразно, преди време Георги каза, че сме били наблюдатели. И понеже бях там, при това лишена от контрол върху тялото и трезвото си съзнание, оставаше ми единствено да наблюдавам. За втори път ме слагат под упойка. Предният път, беше за по дълго, бях интубирана и когато започнах да си възвръщам способността да чувствам и разсъждавам се върна и болката. Цялото ми същество тогава беше съсредоточено в това да се справи или поне да преживее времето, докато болката отмине и последното, за което се сещах, беше да мисля и да се опитвам да запомня ефектите, които беше предизвикала упойката. Имам бегъл и далечен спомен, че и тогава имаше ефекти. Сега болка нямаше, нито преди, нито след. Връщаше се само трезвият ми разум, а с него и желанието да запомня колкото се може повече от картините и усещанията, които дрогираното ми съзнание рисуваше.
Макар да знам какво да очаквам, тоталната загуба на контрол е неприятно нещо. Този път няма: " Брой назад от 10.". Момичето със зелена манта казва: " Бода те." и в следващия момент клепачите ми се затварят бавно и категорично, като тежка дъбова врата. Усещането е, сякаш две не груби, но здрави ръце ме обгръщат отзад, хващат ме здраво и ме теглят надолу, някъде в дълбокото. Съзнанието ми потва без никаква съпротива. Ако имам празен момент, без спомен е тогава. Много кратък, съвзем черен епизод абсолютно лишен и от звук и картина. После вече не съм в дълбокото, а напротив, над хората, стаята и самата мен. Ясно различавам лекарката и сестрите, които са ме наобиколили. Единственото неясно петно, съм аз. Различавам гласове, без да мога да разпозная думите. Не съм уплашена, не ме боли, само е странно. Присъствам по-скоро, като наблюдател, не като действащо лице. Имам слабото желание да участвам. Вяло, с ентусиазъм на чувал картофи успявам да го направя, когато ме преместват на носилка, за да ме върнат в болничната стая, от където съм излязла ходейки, в пълно съзнание, разбирайки какво ще последва. В ума ми заедно с другите картини има и спомен за краткото придвижване по коридора и поредното преместване, този път в болничното легло. Тук отново имам някакво "замазване на картината", за минути докато съзнанието ми започва да си отвоюва териториите, които медикаменитте са заемали. Чувам разговорите в стаята, но не мога да различа отделните говорещи. Сякаш всичко е изречено от един човек. Давам си сметка, че това, което виждам пред очите си са ребрата на радиатора на парното. След миг откривам, че имам ръце. Движат се бавно, като на забавен каданс и оставят след себе си следа в очите ми. Осъзнавам, че мога да вдишвам. Знам, че няма как да не съм го правила и преди това, но го усещам, сякаш се случва за първи път. Откривам зъбите и езика си, а малко по-късно и краката си. Раздвижвам ги, а заедно с тях заиграват и петната по бялата стена пред мен. Преливат се и се разместват за кратко и после пак застават мирно на стената. Най-неприятни са опитите ми да си обръщам главата. Стаята нещо се бави и и се налага да застига погледа ми, а аз да подтисна гаденето, което мързеливата стая ми причинява. Това отминава бързо. Правя плахи опити да кажа нещо на жената срещу мен, която с интерес следи отрезвяването ми. Знам, че изкажа ли мислите, които звучат съвсем логично в главата ми от устата ми ще излязат пълни безмислици. Пробвам първо с безопасна усмивка, а после, премисляйки репликата няколко пъти, питам, колко време е минало, откато съм излязла от стаята. Минали са не повече от 15 минути.