Моите вехтошарски находки

се увеличават.
С последната съм особено горда, много, много я харесвам и е най-страхотната придобивка, която съм имала до сега. Има и история към нея, естествено, къде страхотна, къде смешна.

Моята нова закачалко-портманто-тоалетка.

Отивам си аз един петък на работа и докато най-безсрамно воайорски си зяпам по терасите на хората я/го виждам. Вървя покрай задната страна на блок, където съвсем по европейски, в едни далечни социалистически времена, строителя е направил тераси за простиране на пране. Никой не иска гащите на живущите да се веят над един от главните варненски булеварди, нали. Съвсем по български, обаче същите тия живуши си простират гащите на терасите по лицето на блока, без да им мигне окото, а помещенията на гърба предназначени за това ползват като складове за всякакви стари, ненужни и забравени вещи. Което работи изцяло в моя полза, както се видя.

На една от тези тераси есента, със специална преса, гол до кръста млад мъж мачкаше грозде за вино. Гледката буквално ни стопира един ден, двете с майка ми за няколко минути и причината никак не беше в голотата или младостта на мъжа, но това е друга тема. 
Та, както казах вървя си аз и виждам тази стара мебел на терасата на първия етаж. И сега не съм сигурна точно как трябва да се нарича. Портманто, закачалка, тоалетка...В момента, в който зървам това бижу в ума ми се завърта вихър от желания и идеи, как да ги осъществя. Без да губя ценно време, разпитвам шивачката, която има ателие точно под въпросната тераса, и която за моя радост се оказва, че познава едно от семействата живеещи на първия етаж. Жената мен насърчава, да се видя с хората, но него ден имам ужасно много работа и осъществяването на смелия ми план остава за понеделника.
В понеделник, подемам кампанията по издирване на собствениците с нова сила. Входната врата на блока обаче е заключена, а на позвъняването ми на домофона не отговаря никой. Отговаря ми, обаче мъж от съседен апартамент, когато страхливо натискам бутона и на неговия звънец и дори не ме отрязва, когато му казвам за какво става въпрос. И той, като шивакчката ме насочва към същото семейство.

 

Не посмявам да го моля, да ми отвори входната врата и пак отивам за съдействие при шивачката. Разказвам и до къде съм стигнала и как не мога да проникна зад заключените врати на входа. Докато говорим, обаче край ателието минава жена, шивачката ме засилва, да вървя след нея, защото живела точно във входа, където искам да се намърдам. Доволна влизам след жената и макар да не са ми отговрили на звъненето по домофона звъня и на вратата на предполагаемите собственици. Един господин ми отваря и не само не затваря обратно вратата под носа ми, след като му казвам за какво съм отишла, а даже взима ключ, отключва вратата към помещението и ми показва обекта на моите желания в цялата му прелест. Този добър човек не иска и стотинка за старата си мебел, а направо е доволен, че ще го освободя от нея. Аз от своя страна не мога да повярвам на късмета си. Уговаряме се да намеря транспорт и да си взема закачалко- портманто- тоалетката на другия ден след четири. Слизам по стълбите и си мисля, че ще започна да празнувам 14 февруари. Може би не, като ден на влюбените, но със сигурност, като ден на отзивчивите хора, които ти подаряват с усмивка ненужните си вещи.
Хората които ме познават знаят, че търпението не е от добрите ми страни, за това само след час съм намерила превоз. Господинът, вече бивш собственик отново е много мил. Отваря за пореден път помещението и помага да изнесем от там моята нова придобивка.
Вечерта, когато се прибирам у дома тя ме чака в тясното коридорче, едната стена на което просто е направена за нея. На сутринта и правя малко снимки, но липсата на време все ще не ми дава възможност да и обърна полагащото и се внимание, да я измия с топла сапунена вода, подсуша и намажа с подходящ препарат. С нетърпение чакам уикенда, когато ще мога по за дълго да си общувам със закачалката, която човека каза, че помнел да стои в дома на родителите му откакто се е родил, някъде около 1940-та.