петък, 25 ноември 2011 г.

Честит петък!

Честит петък!




По жицата. За книгите, четенето и други неща.

Днес в блогрола вниманието ми привлече статията на Григор ГачевЕвропейският съд, Интернет доставчиците и музиката, а после съвсем логично се прехвърлих на Как да унищожим книгата1 и 2, а след това и на 2018 / Алюзията с 1984 не е случайна, макар варианнта да не боли толкова/.
Написаното е ново за мен, /като дати, не следя блога толкова отдавна/ от една страна, от друга е толкова близко и познато.
Ще цитирам г-н Гачев: "Тези редове идват направо от сърцето ми. Всяка дума, всяко изречение в тях звъни в тон с мислите ми, точно каквито минават през ума ми, точно каквито докосват емоциите и съвестта ми." С единствената разлика, че аз никога няма да мога да се изразявам така добре.




П.П. Книгата на Кори Доктороу, Ден за ден в магическото царство, на български, може да се намери онлайн или да се свали в подходящ формат от тук.

четвъртък, 24 ноември 2011 г.

“Какво четете, принце? - Думи, думи, думи.”

“A home should be a distillation of your interests, of who you really are. If you’re happy with your life, your space will reflect that.”

Designer Rafael de Cárdenas

сряда, 23 ноември 2011 г.

Зимно за Созопол

Георги обича да казва: " Следващото хубаво нещо, след пътуването е разглеждането и подреждането на снимките.".
" А после да го съживиш отново, като разкажеш за него" - бих добавила аз.
Навън вече е около нулата, а аз се топля с последните късчета лято, които успяхме да запазим в образи.

В последните ми два дни, като безработна направихме кратко бягство на юг. Защото небях пътувала никъде това лято, защото в Созопол вървеше Аполония, а Георги имаше още някой ден отпуска.
Установихме се на Златна рибка и две вечери се моткахме из созополските улички.




Созопол отдавна не е това, което е в спомените на много хора. Созопол отдавна е безобразно комерсиализиран. Още по-лошо, идеята за Созопол е комерсиализирана. Но! Все още не е Несебър. Все още, ако много се постараеш, можеш да видиш истинското лице на градчето, да почувстваш лятото и да намериш бягство някъде из тесните му улички.
Ако застанеш на Аполония, на свечеряване, с лице към стария град и леко присвиеш очи, хората наоколо почти ще изчезнат, накачулените с безмислени боклуци сергии ще се размият и е много вероятно да усетиш града, заради който си там, уличките, малките магазинчета, морето и хубавите ресторантчета. Успееш ли да игнорираш тълпата, безвкусицата и грубия стремеж от теб да бъдат изцедени някакви пари, все още може да забележиш решетките по прозорците, смокините в дворовете и да усетиш топлия вятър с мирис на съхнещи да пясъка водорасли. Защото града си е там, макар и скрит под тонове грозни и непотребни вещи, между телата на стотиците туристи и зад опитите на кой ли не да прави пари от потенциала му.














Ето какво намерихме в Созопол този път:

Пели Генова. Почти не я чувам, като пее, но има забележителен стил на обличане!



Изложба на на аутохромите на Албер Кан в художествената галерия. Следяхме филма на BBC и бяхме много любопитни, да видим картините на една безвъзвратно отминала епоха, които посланниците на Кан са запечатали върху плаките.





Малък щанд за палачинки, на самия тротоар с написано на ръка меню и огромен избор от домашни сладка. С няколко кокетни масички с дантелени покривки и свещи, поставени в буркани съвсем на пътя. А върху масичките - списания.

Царството на феите Тита и Лили. Още докато зърнах магазинчето знаех какво е. Ако не ми беше неудобно, можех да прекарам часове в малкото помещение пълно с най-вълшебните неща, които някога съм виждала.







Любимото ни кафене, с масички почти сред потока от хора. Одумваш минаващите на воля, докато си пиеш си кафето. Почти, като в Париж
Автомобил с марка Сингер. Според уикито това е бащата на Астън Мартин-а.


 А също Котка и котка. Не можех да бъда по-доволна.



П.П. Темата за къмпинг Златна рибка умишлено я избягвам.







































понеделник, 21 ноември 2011 г.

"Вихър от мечове",

поредните хиляда и кусур страници, предоставени от Джорж Р. Р. Мартин на жадните му за кръв и приключения читатели.
След " Мечът на истината" това ще се окаже най-дългата поредица, която съм чела. Третата книга от сагата " Песен за огън и лед" ми се оформя, като любима. Мартин така заплита съдбите на героите си, че понякога се чудиш, как ще ги отплете, а магията настъпва с пълна сила. Във " Вихър от мечове" обратите са през ред и толкова неочаквани, че на моменти ме оставяха втрещена, запяща невярващо страницата. Сагата е една от най-непредсказуемите книги, на които съм попадала, а в третата книга Джордж Р. Р. е в стихията си. Замисля интриги, събира врагове, разделя съюзници и често, често взима писалката с червеното мастило.
Въпреки стотиците страници, не мога да спра да се удивявам на лекотата с която убива главните си герои. Признавам му, прави го със стил. Без много мислене, без обяснения и подготовка, неочаквано, кърваво и зрелищно. В единият ред има герой, в другия, тряс и е вече само спомен.  Около кървавата сватба на Едмур Тъли си представих, как Мартин става сутрин, обува си домашните чехли, поглажда рехавата  си бяла брада и казва: "Какъв хубав ден е навън! Кого ли да убия днес?".
До края на книгата притеснено тръпнех, че може да му скимне да скъси с по една глава някой от любимците ми. Е, размина им се, но има още цели четири книги време. Подозирам, че ако някога изчета сагата всички любими и не толкова персонажи, ще са поголовно изклани.
Стилът на писане на Мартин продължава да  не е нищо особено, а голямото количество страници, може да измори и тотален ентусиаст. Над преплетеното родословие и семейни връзки на героите, категорично отказвам да се замислям. Причината да е не намеря мира, до края на третата книга са непрестанните обрати и добрата динамика с която се случва историята. За съжаление, по всеобщо мение това няма да е така в четвъртата. За момента инерцията, която съм набрала с " Вихър от мечове" е досататъчно силна, за да заора в " Пир за врани", пък да видим.


Тирион си остава най-харесваният от мен герой, макар в края на книгата малко да изгубих логиката на действията му.

„И всичко се връща назад и все по-назад — помисли Тирион, — към нашите майки и бащи, и към техните преди това. Ние сме кукли, танцуващи на конците, дърпани от онези, които са дошли на този свят преди нас, а един ден собствените ни деца ни взимат конците и започват да танцуват вместо нас.“





понеделник, 14 ноември 2011 г.

По жицата. Сутрешно вдъхновение.

Няколко сутрини вече, придружавам кафето си с блога на Amy Merrick. Отдавна не бях попадала на място, което да ми носи толкова вдъхновение и чувство за уют.
Преди месеци, по разни причини се разминах с работа, която щеше да е тясно свързана с аранжиране на цветя. И макар да не го направих препитание, и преди и сега подреждането на цветя, храсталаци, клонаци и всичко, което изниква от земята ми е любимо занимание.


 Това ме привлече първоначално към сайта на авторката, а после и към блога й. След, като задълбах в блога, цялостната атмосфера ме грабна напълно.







Източник на снимките: http://amymerrick.com/

четвъртък, 10 ноември 2011 г.

"Живите мъртви" сезон едно,



епизод едно
Още едно заглавие в списъка със сериалите. Започва да става обширен.
Епизод едно на сезон едно е прилично брутален и не мога да чакам докато изгледам следващите, за да изразя задоволството си. Груб е като куршум в мозъка, което, между впрочем е единственият начин, да се убие оживял мъртвец. Поне според сериала.
Дълго време, на път за работа, гледах големия билборд, който рекламира вторият сезон, а после пападнах и на част от трейлъра по телевизията. Повече не ми трябваше. За моя радост и ужас на Георги след първия епизод мисля, че сериала става.
Бъдещето, след апокалипсис, винаги ме е интригувало. Как ще реагират хората, когато статуквото бъде променено глобално? Как ще събудят закърнялото си умение да се справят без всичките дребни и не толкова удобства на съвременния свят. Интересно ми е дори, как сценаристите развиват събитията и героите си в среда без горива, електричество, комуникации и всякакви подобни. Още по-интересно става, когато освен за ежедневното си изхранване героите трябва да се борят буквално за оцеляването си, като вид.

И останалите пет,
които, след първия, който беше добрата страна на поредицата, са по-скоро лошата такава. Сериалът придължава да става за гледане, но с напредването на епизодите слабите места в него се увеличават.
За цели шест серии никой не изясни на нашия главен герой малко по-подробно, какво аджеба се е случило. А и той самия, макар да преживя най-тежките дни за човечеството в безсъзнание не прояви никакво желание да разбере, как се е стигнало до тълпите със зомбита по улиците.
Героите са плоски и недостоверни. Светът се свършва, а те идея си нямат, какво да правят. Имат някакъв намек за правила за действие, които могат да се опишат  с изречението: " Слушай чичко полицай!" В нашия случай шериф и главен най-добър герой. Той, за да не би някой да се обърка и да не е напълно сигурен кого трябва да слуша цели шест епизода не си свали униформата и действаше, ама единствено и само, като полицай. Оп, шериф.

Трябва да се признае, че сините очи и изразителната уста на Andrew Lincoln, не са за пренебрегване, но до там.
Особено много ме дразни екранната му половинка Лори, изиграна от никому неизвестната Sarah Wayne Callies. Отредена и е ролята на някакъв трофей и толкова. Предполагам, че ще е наградата за този, който избие най-много живи мъртви и заедно с това до крайна граница рискува своя и на околните живот. Ако твоето и на близките ти съществуване е под постоянна заплаха си мисля, че повечето жени няма да се задоволят с мятане на притеснени погледи и пране на дрехи на реката. А, и епизодичен секс с бившия партньор на съпруга си.  

Имам впечатлението, че американците мнго си падат по кривогледи актьори.
От останалата групичка герои, които участват в пътуването към " Идея си нямаме къде"имам един фаворит - пича с арбалета. Категорично оръжието, което и аз бих избрала, при условие, че шумът привлича онези разлагащи се твари.

Norman Reedus - почти толкова световно неизвестен, колкото и колежката си Callies, но поне в пъти по-секси от нея.
Макар сериала да не изпълни обещанието, което даде в първия епизод, става за гледане. На няколко пъти се забавлявах да размишлявам, как бих реагирала аз в аналогична ситуация. И каква стратегия за оцеляване бих избрала.
Може и да не будивам до сред нощ, за да гледам епизодите на втория сезон по телевизията, но появят ли се по торент тракерите ще си ги дръпна с кеф, за да уплътня, времето за гладене някой уикенд.

понеделник, 7 ноември 2011 г.

“Какво четете, принце? - Думи, думи, думи.”

"...
— И когато стана свободен — заговори бавно той, — ще бъда ли свободен да си ида?
— Разбира се, че ще бъдеш. — Тя имаше топла усмивка, въпреки кривите си зъби. — А ние ще сме свободни да те убием. Опасно е да си свободен..."

" Вихър от мечове"
Джорж Р. Р. Мартин