понеделник, 21 ноември 2011 г.

"Вихър от мечове",

поредните хиляда и кусур страници, предоставени от Джорж Р. Р. Мартин на жадните му за кръв и приключения читатели.
След " Мечът на истината" това ще се окаже най-дългата поредица, която съм чела. Третата книга от сагата " Песен за огън и лед" ми се оформя, като любима. Мартин така заплита съдбите на героите си, че понякога се чудиш, как ще ги отплете, а магията настъпва с пълна сила. Във " Вихър от мечове" обратите са през ред и толкова неочаквани, че на моменти ме оставяха втрещена, запяща невярващо страницата. Сагата е една от най-непредсказуемите книги, на които съм попадала, а в третата книга Джордж Р. Р. е в стихията си. Замисля интриги, събира врагове, разделя съюзници и често, често взима писалката с червеното мастило.
Въпреки стотиците страници, не мога да спра да се удивявам на лекотата с която убива главните си герои. Признавам му, прави го със стил. Без много мислене, без обяснения и подготовка, неочаквано, кърваво и зрелищно. В единият ред има герой, в другия, тряс и е вече само спомен.  Около кървавата сватба на Едмур Тъли си представих, как Мартин става сутрин, обува си домашните чехли, поглажда рехавата  си бяла брада и казва: "Какъв хубав ден е навън! Кого ли да убия днес?".
До края на книгата притеснено тръпнех, че може да му скимне да скъси с по една глава някой от любимците ми. Е, размина им се, но има още цели четири книги време. Подозирам, че ако някога изчета сагата всички любими и не толкова персонажи, ще са поголовно изклани.
Стилът на писане на Мартин продължава да  не е нищо особено, а голямото количество страници, може да измори и тотален ентусиаст. Над преплетеното родословие и семейни връзки на героите, категорично отказвам да се замислям. Причината да е не намеря мира, до края на третата книга са непрестанните обрати и добрата динамика с която се случва историята. За съжаление, по всеобщо мение това няма да е така в четвъртата. За момента инерцията, която съм набрала с " Вихър от мечове" е досататъчно силна, за да заора в " Пир за врани", пък да видим.


Тирион си остава най-харесваният от мен герой, макар в края на книгата малко да изгубих логиката на действията му.

„И всичко се връща назад и все по-назад — помисли Тирион, — към нашите майки и бащи, и към техните преди това. Ние сме кукли, танцуващи на конците, дърпани от онези, които са дошли на този свят преди нас, а един ден собствените ни деца ни взимат конците и започват да танцуват вместо нас.“





3 коментара:

  1. Ами, бях избрала три, обаче се оказа, че ти вече си пуснал два от тях :))

    ОтговорИзтриване
  2. Това е малко странно, за толкова дебела книга...:)

    ОтговорИзтриване