неделя, 28 ноември 2010 г.

"Стар албум с кожени кори,

дупки от молци, подарък може би."


Някои от моите " снимки черно - бели" са се случили така отдавна, че знам само историята и не помня събитията зад тях. За някои ми помагат надписите на гърба, коита са ми толкова ценни, колкото и изображенията отпред.
 

Моментите, които са отпечатани на други помня, сяках са се случили вчера.


Снимката, пред мавзолея на Георги Димитров. Предния ден с дядо сме се върнали от едномесечно гостуване при братята му и други роднини в Скопие. Роклята е подарък от там, Голямото жълто пиле, също. Само дето аз живея в България и хабер си нямам от улица Сезам и че това е Голямото жълто пиле.Усмихвам се, за да зарадвам дядо, а в същност съм много тъжна в онзи момент. Изкарала съм един вълшебен месец в Скопие, заобиколена от мили и обичливи хора. Хора, много различни, към които съм успяла да се привържа. Даже пред себе си не смея да призная, прокрадващата се лоша мисъл, че точно тогава не искам да се връщам при родителите си. За капак преди снимката сме били в мавзолея. Ужасена и потресена съм от мъртвия мъж вътре. Лицемерно се опитвам да споделям уважението и респекта на дядо и се чувствам виновна, че въобще не е така.


Ден на художествената самодейност в Радио завода във Варна*, където работи баща ми. Рециталът, който работниците подготвят е за Великата отечествена война. Поднасям цветя пред вечния огън и казвам думи на признателност, към падналите герои. В страни от стройната ни групичка част от колегите на баща ми, пресъздават ден на фронта, след тежка битка. Когато един от участниците облечен в шинел разтваря лист хартия над залата се разнася моя глас записан преди дни в радио Варна. Човекът чете писмо от дома, а цялата зала чува думите, на руски. Спечелваме първо място, а след няколко седмици изнесяме представлението отново, пред гости от СССР. Получавам поздравления и много значки.


Жадна за нови впечатления взимам адреса на "моята рускиня"** от руски детски вестник, за който съм абонирана. Тя се оказва старателен и пространен писач. Пишем си в продължение на повече от десет години, докато окончателно изгубваме връзка.

*Сега на мястото на завода са кулите.
**Когато руският език е задължителен за изучаване след трети клас. Кореспонденцията с връстници от СССР идва, като логично и много препоръчително продължение.



1 коментар:

  1. Ех, къде ме върна.
    Чудни снимки :))
    А аз си пишех с цял клас русначета. Едното дало на другото адреса ми...и по едно време едвам им насмогвах, то картички, то чудеса... :)

    ОтговорИзтриване