Имаше едни далечни времена, когато програмата на телевизията започваше в 10 часа и свършваше някъде към 23, а по обед имаше почивка. И телевизията беше само една. Точно тогава се проявяваше една страна на моя късмет, а именно, да улучвам ценни и интересни филми. В ония далечени времена, при общо телевизионно време около 9 часа за ден съм имала късмета да попадна на филми, като: Една нощ в операта, Мосю Верду, Аз пея в дъжда, До година по същото време, Красавицата и звяра .
На такива филми бях посветила миналия уикенд. На компютъра ме чакаха Мосю Верду и До година по същото време придружени от Law Abiding Citizen или както тук го превеждат Смъртоносен противник. Този последният, беше получил място на твърдият диск единствено и само заради Джерард Бътлър. Пуснах първо него, да подгрея, така да се каже. Изтърпях го 15-20 минути. Много му бяха! Филмът е обидно жесток и кървав. Не, че не понасям кръв на екрана. Обаче кръв, заради самата кръв и жестокост, само за да бъдат привлечени посредствените и първични умове направо ме обижда. Това е, като да рекламираш готварска печка използвайки гола мацка. Липсата на логика, в действията на героите на моменти също ме подразни. Това бих изтърпяла, особено ако като бонус получавам няколко кадъра пълен анфас на задника на мистър Бътлър, но колкото и да е хубав, задника и магнетичен притежателя ми, не могат да ми компенсират замърсяването на аурата, което първите минути на филма ми причиниха.
В някакви интервюта чух, че героят на Бътлър трябвало да се конкурира с героите на Антъни Хопкинс и Кевин Спейси, съответно в Мълчанието на агнетата и Обичайните заподозрени. Ами...по мое мнение режисьорът на филма има още хляб да изяде и филми да изгледа, докато създаде злодей от такъв ранг. Мисля, че посмъртно няма да му се отдаде. Това с кофи кръв и рязане на крайници пред камерата не става, а Смъртоносен противник не е ничий противник, още по-малко смъртоносен в групата на филмовите продукции.
За да изтрия неприятното усещане, си пуснах Мосю Верду. Нищо, че и в него има убиец. Това е един от последните и най-хубавия, който аз съм гледала чаплинов филм. Мосю Верду е много комичен, но и тъжен, мрачен и поучителен. В края на историята ти се иска да оплачеш лошия, а през цялото време да се скараш на жертвите, че са го затруднили и не са умрели според плановете му. Прошареният и говорещ със собствения си глас Чаплин е абсолютно магнетичен с тъмните си очи, щръкналите мустачки и изразителна мимика. А идеята за филма е на Орсън Уелс.
Господин Верду бързо беше последвани от Догодина по същото време. Елън Бърнстин и Алън Алда изиграват почти целия филм сами. Забавните и комични сцени се редуват с тъжните моменти, както в същност е в любовта и в самия живот. Докато гледах, как се събират и разделят всяка година на едно и също място се сетих, какво ме попита наскоро Лора. Кой са най-харесалите ми любовни филми? Тогава не можах да и отговоря, но ако си направя класация Догодина по същото време ще е на челните места. Любимият ми момент е, когато героят на Алън Алда разказва, че щом съпругата му разбрала, че е импотентен казала: "Като се омъжих за счетоводител, мислех, че първо ще му спадне зрението. "
И, за да бъда напълно удовлетворена, късно вечерта по телевизията попаднах на Империя на слънцето на Спилбърг. Пропуснала съм го едно време. Може, даже умишлено да съм избягвала " тежкия" сюжет. Е, не съм била права и сюжета не ми дотежа. Любимото ми лошо момче Крисчън Бейл показва, че няма възраст за добрата игра и че тя му се е отдавала още, като дете. Понякога благодарение на невинността си децата преминават по лесно през ужасните времена и събития. Това се случва и с героя на Бейл, който освен, че оцелява в пленнически лагер успява да помага и на хората около себе си. Воден от любовта си към самолетите Джими дори се сприятелява с млад японец, обучаващ се за пилот.
Започналата с неприятни впечатления неделя, завърших доволна и със запас от добри.
П.П. Преди да е игрален филм Догодина по същото време е театрална постановка. Играна е и в България в продължение на доста време. В ролите на Джордж и Дорис са били Тодор Колев и Анета Сотирова. Ех...
П.П.П. Империя на слънцето е направен по едноименната автобиографична книга на Джеймс Белард
Няма коментари:
Публикуване на коментар