Моите вехтошарски находки.

Или клошарски по скоро. Щото и двете, няма да си кривя душата, за пореден път за забърсани от боклука. Добре, че някои хора съобразително не изхвърлят всичко вътре в казаните. Е, тогава щеше да настане смях. Че и смрад, може би. 

Първата ми, много ценна придобивка е този стар картонен куфар. 

 

Зърнах го от далеч на път за работа. Добре, че вървя пеш и разстоянието е малко. Както казах, някой предвидливо го бе оставил до казаните за боклук, върху стара, останала без огледало тоалетка. Приближих и го отворих. Вече бях сигурна, че го искам. Трябваше само да реша няколко "процедурни" въроса. Като начало, отидох на работа, разбира се. Свърших бързо неотложните неща, взех от работа найлонов чувал за отпадъци и хукнах обратно. Казаните, където беше куфара са на двеста метра и за минути бях там. Той ме чакаше, но се оказа, че найлоновия плик, който носех е малък. Отново на бегом минах двеста метра, но този път до магазина за хранителни стоки и се обзаведох с най-големите найлонови торби, които продават. Пак се върнах при моята находка. Този път куфарът влезе в чувала безпроблемно и даже можех да го нося за дръжките му. Върнах се победоносно на работа с голям, увит в черен найлон пакет. Добре, че колегата-мъж не обръща много внимание на такива неща, че подигравките не ми мърдаха с месеци. Цялата акция ми отне около тридесет минути - точно времето за обяд. Последни действие по придобивката предприех у дома. Измих го със сапунена вода отвън и отвътре и още веднъж с тампон напоен в спирт. Внимавах, да не му сваля боята и да не обеля хартиената облицовка от вътрешната страна. Сега куфарът се кипри върху старата ми ракла и приютява готварските ми книги и списанията и старата тетрадка с рецепти.
Няй-любопитно от всичко това беше, че още с отиването ми на работа, до казаните за боклук видях паркирана кола с мъж и жена в нея. Тези двамата и колата им бяха там през цялото време, докато аз извършвах куфароспасителната акция. Надявам се, да съм им дала тема за продължителни и забавни разговори.

Втората ми край казанна находка е доста по постна и скучна от картонения куфар. Онзи ден, рано сутринта, отново разхождайки песа попаднах на няколко изхвърлени, големи и здрави мушката. Вероятно са расли доволни на някоя тераса, но с идването на зимата не са намерили място в дома на стопаните си. Добре, че съвестно ги бяха изхвърлили с корените, вероятно минути преди да мина, защото растенията бяха все още свежи. Награбих четири корена без да му мисля и дори не трепнах от леко изумения поглед на една съседка. Бих взела още, но в едната ми ръка беше каишката на тарана. Той така и не се начучи да върви, като куче и обикновено ми коства усилие да го водя в правия път /Тия бицепс и трицепс са от това./. Понеже нямах никаква подготовка да садя цветя, натопих корените, както си бяха с пръстта в леген с вода и ги оставих да почиват в банята. Отивайки на работа, какво ли не върша за тия два километра и десет минути, се снабдих с достатъчно количество пръст. В мазата имам оставени резервни саксии, така че на другата сутрин мръзнейки от ужасния вятър на терасата се захванах да садя мушката. Саксията която бях избрала дойде съвсем по мярка на четирите растения. Отрязах по-голямата част от тях, за да могат да се възстановят по-лесно. Отрязаните върхове, сложих в каната на баба и настаних да правят компания на картонения ми куфар. От опит знам, че мушкатото масово гние и отказва да пуска корени във вода, но в последно време у дома всяко натопени стръкче, в това число и дивия бръшлян, който изтръгнах от една ограда, пуска корени благосклонно. Нищо чудно и това мушкато да се окаже благодарно, че го спасих от гибелната му участ. Ако ли не поне ще има някаква зеленина около мен. В тия сиви дни ми е много необходима. Надявам се засадените части на растенито да се преборят с неразположението и да се чустват добре на стълбищната площадка в компанията на кактусите ми. Току виж даже цъфнали другото лято, да та видя в цвят, това, което сега изглежда така.