"Стар албум с кожени кори,

дупки от молци, подарък може би."

Някои от моите " снимки черно - бели" са се случили така отдавна, че знам само историята и не помня събитията зад тях. За някои ми помагат надписите на гърба, коита са ми толкова ценни, колкото и изображенията отпред.

 

Моментите, които са отпечатани на други помня, сяках са се случили вчера.

Снимката, пред мавзолея на Георги Димитров. Предния ден с дядо сме се върнали от едномесечно гостуване при братята му и други роднини в Скопие. Роклята е подарък от там, Голямото жълто пиле, също. Само дето аз живея в България и хабер си нямам от улица Сезам и че това е Голямото жълто пиле.Усмихвам се, за да зарадвам дядо, а в същност съм много тъжна в онзи момент. Изкарала съм един вълшебен месец в Скопие, заобиколена от мили и обичливи хора. Хора, много различни, към които съм успяла да се привържа. Даже пред себе си не смея да призная, прокрадващата се лоша мисъл, че точно тогава не искам да се връщам при родителите си. За капак преди снимката сме били в мавзолея. Ужасена и потресена съм от мъртвия мъж вътре. Лицемерно се опитвам да споделям уважението и респекта на дядо и се чувствам виновна, че въобще не е така.

Ден на художествената самодейност в Радио завода във Варна*, където работи баща ми. Рециталът, който работниците подготвят е за Великата отечествена война. Поднасям цветя пред вечния огън и казвам думи на признателност, към падналите герои. В страни от стройната ни групичка част от колегите на баща ми, пресъздават ден на фронта, след тежка битка. Когато един от участниците облечен в шинел разтваря лист хартия над залата се разнася моя глас записан преди дни в радио Варна. Човекът чете писмо от дома, а цялата зала чува думите, на руски. Спечелваме първо място, а след няколко седмици изнесяме представлението отново, пред гости от СССР. Получавам поздравления и много значки.

Жадна за нови впечатления взимам адреса на "моята рускиня"** от руски детски вестник, за който съм абонирана. Тя се оказва старателен и пространен писач. Пишем си в продължение на повече от десет години, докато окончателно изгубваме връзка.

*Сега на мястото на завода са кулите.

**Когато руският език е задължителен за изучаване след трети клас. Кореспонденцията с връстници от СССР идва, като логично и много препоръчително продължение.

Поглед назад.

Пролетта на 1984 е ( даммм, няма такава година...), аз съм първи курс в Техникума по индустриална химия и ме избират в групата, която в подължение на две седмици ще дава почетен караул на Пантеона. Какъв кеф, еххх... Като начало, две седмици без училище. После, за да те изберат, означава, че си представителен, все пак. Униформите и те едни хубави, тъмно сини холандки и сини плисирани поли. Момчетата, са основно от нашия випуск, но има и от по-горните курсове. Момичетата - на кой му пука. Кой не иска да е от ония батковци и какички, които обикалят строги и респектиращи около паметника и които си виждал всеки път, когато майка ти и баща ти те изведат на разходка в морската градина или още по-значимо, отидеш с "булката и младоженеца" да поднесеш цветя.
Караулните групи сме от две момчета и две момичета, редуваме се през час. Отиването до Пантеона става под строй с разводач. Като минаваме пред плочите с имена на загинали маршируваме по-бавно и набиваме крак. Момчетата обикалят горната площадка, като се срещат пред вратата на костницата, обръщат се и тръгват пак. Момичетата сме долу, пред вечния огън, обикаляме Пантеона по същия начин, както момчетата. Когато дойдат посетители, всички заставаме мирно. След това пак тръгваме по краткия си маршрут. Почивките ги караме в стара двуетажна къща, малко над ресторант Хоризонт, точно до зазимените все още стрелбища и въртележки. Докато другите караулят, почиващите слушаме Алфавил и учим брейк.

Техникум по индустриална химия Варна, випуск '88

/Стара публикация от Blog.bg/
и по-точно "А" курс имахме среща, вчера, след 21 години, от завършването си.
Оказа се, че дойдоха почти половината от съкурсниците, което според мен е една добра цифра. Оказа се и, че дойдоха отново хората, които са идвали и на предните събирания, което, също е добре според мен. Половината от една немалка група имат добри спомени и връзка, която не искат да загубят, пък било и със срещи през пет - шест години. Беше хубаво, беше весело, беше и малко тъжно, заради някои, които със сигурност биха били сред нас и, които за съжаление ще виждаме само в спомените си. Срещата ни уважи г-жа Стайкова.
Хубостта, казват, била в очите на гледащия, сигурно и с възрастта е така. Снощи, аз възрастни хора не видях. На срещата имаше само хора с пораснали, красиви деца.