Честит петък!

Понякога е достатъчна една такава снимка, за да ме зареди с настроение за цял ден.

Източник на снимката: Sense of Chanel

Честит петък!

26.09 13:42 - Последният ни ден в Париж

/Стара публикация от Blog.bg/
започва отново от Шанз-Елизе.
На площад Конкорд са трибуните за финала на Тур дьо Франс, а зад тях е обелиска.







Пресичаме площада и влизаме в градините Тюйлери. Тук и в цял Париж дърветата са подкастряни от последовател на кубизма. Трима жандармеристи преминават по каменната настилка яздейки гордо красивите си коне. Докато вървим по алеите, по сандалите ми полепва бял прах. Замислям се, че за първи път откакто сме в Париж ги виждам мръсни. Вдигам поглед от обувките си и пред мен са стъклената пирамида и Лувъра.







Не мога да не се сетя за Дан Браун и Шифъра. За мен, пирамидата се вписва съвсем естествено между крилата на двореца. Когато влизаме в нея и виждам изпълненото с хора пространство си давам сметка, колко е било нужно създаването на подобна "топла връзка". Първата неделя от месеца е, не плащаме такса. Учудващо, няма и огромни опашки.
Взимаме си карти на Лувъра и се запътваме към крилото Ришельо. Пред нас, разперила криле над пъллещите по коридорите хора е Нике от Самотраки.



Знам много добре, че за времето, за което сме в Париж е абсолютна химера, да очаквам да видя всичко, което искам. Предпочитам да си набележа едно, две неща, но да им отделя пълноценно, малкото време, което имаме. В Лувъра искам да видя Мона Лиза. Не, да я снимам. Не, да се снимам пред нея. Да я видя. Така че, вървим из залите в посока Джокондата. Виждаме още няколко картини на Леонардо. Прави ни впечатление, че всичките му платна са с предпазно стъкло, докато по голяма част от останалите картини в музея нямат такова. Колкото повече приближаваме залата, в която е изложена Мона Лиза, толкова тълпата става по плътна. Опитвам се да се абстрахирам максимално от заобикалящото множество. Търпеливо изчакваме нещо, като ред и заставам пред най-ивестната картина в света. Сещам се за нещо, което прочетох в експозицията на Уорхол, за звздите и ставането им такива. Глъчката, около мен, сякаш стихва. Докосвам се до вечността. После моята минута с Джокондата изтича. В света ми се връщат шумът, тълпата, и неспирното проблясване на светкавици. Учтиви, но настоятелни уредници ни приканват да се изтеглим в страни, за да могат и останалите посетители да получат своето време пред великата картина.



Тръгваме към друго крило, за да видим няколко картини на холандци и най-вече на Ян Вермеер. Неговата плетачка на дантели, обаче е отпътувала за някъде. Венера Милоска ни изпраща, а нашата следваща цел е Пантеона.



Отново сме на Сен Жермен и пак сядаме в кроасантерията. Едно хладнокръвно парижко врабче идва и смело кълве трохи от ръката ми. Кафето в Париж не ми харесва. Сменям курса навреме и минавам на горещ шоколад.
Всеки път, когато се опитаме да общуваме с французите ме избива на кикот. " Тате, дръж куфарите, че ще питам, къде е гарата" е най-точният израз, да се опише нашата ситуация. Французите са отзивчиви, стига да не ги караш да ти препичат сандвич, на който пише, че не се пече.
Пътят до Пантеона минава край Сорбоната. Вървим покрай нея и разглеждаме фасадата и това, което се вижда от обсерваторията.


В страни се появява Пантеона.


Основната причина да искам да го видя е, че в него е Махалото. Знам за Махалото, от Умберто Еко. Начина по който го е описал, го прави да изглежда магнетични и сякаш събрало в себе си вселенските въпроси и отговорите им. Имам чувството, че ако го видя, аз самата ще се докосна до някаква велика тайна, която не се разкрива на всеки.





През една врата в страни от главната зала се слиза в криптата. Там са тленните останки на Волтер, Жан-Жак Русо, Емил Зола, Пиер и Мария Кюри. Георги слиза в криптата, а аз оставам, да наблюдавам хипнотизирано движенията на Махалото. На една колона има надпис посветен на Антоан Дьо Сент Екзюпери. За да бъде и той в мястото, където лежат част от хората, гордост на френската нация. В страни има огромен стенопис със смъртта на Света Женевиев, закрилницата на Париж.
Тръгваме си от Пантеона, минавайки отново покрай Сорбоната и отиваме в хотела за малко почивка. Няколкото дни ходене, започва да си казва думата. Пресмятаме, че от пристигането си в Париж, пеш сме извървяли разстоянието, горе -долу от Варна до Търговище. В ранният неделен следобед пред центъра Помпиду са насядали стотици хора. Няколко улични артиста разиграват сценки, а публиката се смее на репликите им.


Надвечер излизаме на разходка с посока към латинския квартал. Отново кръстосваме тесните улички, изпълнение с хора, глъчка и миризми. Попадаме на заклещена в мрежата от улички катедрала. Правим сники на любимите ни гаргойли.









Купуваме джироси и отиваме на площада пред Нотр Дам, за да ги изядем. Сядаме на пейка и се опитваме да опазим храната от белия прах, който вятъра вдига от земята. Пред катедралата две момчета развъртат пой, а оклните ги аплодират ентусиазирано. Малко преситени, ние гледаме отдалече. Добавяме и гаргойлите на Парижката Сета Богородица към колекцията.






Помотаваме се още малко и пак поемаме към хотела. На другият ден трябва да станем рано, да вземем "шатъл"-а до летището и да отлетим за София.

16.09 17:33 - За третия ни ден в Париж

/Стара публикация от Blog.bg/

си избирам ярко червена клоширана пола с едри бели цветя по края. Слагам една от любимите си блузки и се чуствам съвсем парижанка. Понеже деветдесет процента от пътуванията ни са с мотор, роклите и полите в такива моменти са излишни. Всеки път, когато не пътуваме с мотор се възползвам от възможността да нося полите и роклите си. Какво по-подходящо място от Париж, да го направя. Тръгваме отново по парижките учлици, а целта ни е музея д'Орсе, като пътьом ще минем покрай центъра Помпиду. /Тук е мястото да се извиня на всички, учили и говорещи френски, ако не изписвам правилно имената или някои думи. Информацията за правописа на кирилица черпя единствено от интернет на принципа "така го изписват най-често". В случая, от Уикипедия./
Центърът Жорж Помпиду е някъде по средата на разтоянието от нашия хотел до Сена, на не повече от 30 минути пеш. По уличките през които минаваме се редуват магазини за сирене, за вино, за сладкиши, зарзаватчийници и ресторантчета.



За час и нещо за запиляваме в един подземен МОЛ, който е на пътя ни. Над него има градинки и жилищни блокове. Под тях, можеш спокойно да се изгубиш. Гледката ми напомня на един филм, от преди около сто години, "Любов от безистена". И тук намаленията са във вихъра си. Парижани и те. Пазарят, сякаш света свършва. С Георги се раделяме и всеки поема към витрините, които го интересуват. Влизам в магазин на H&M, лудницата е неописуема. Жени, дрехи, охрана, служители. Пълен хаос, много близък до представата ми за чудесно прекарване на един съботен ден. Пред касите има опашки, опашки от по седем-осем човека, а касите са поне десеттина. Касиерките са усмихнати и много учтиви. Никой не се потрива, никой не се почесва, а аз се нахилвам всеки път, когато ми кажат: " Бонжур, мадам!". Георги ме намира на уговореното място. И след няколко минути, пред нас виждаме Бобур.

Малко, преди да дойдем в Париж случайно гледах филм за "Рафинерията". От тогава имам голямо желание да видя на живо една от най-любимите и най-критикуваните сгради тук. Харесва ми, разбира се. Смела и различна, как няма да ми харесва. А при мисълта, за всичко, събрано вътре, ми харесва още повече. От филма научих, че тук е една от най-големите библиотеки и голяма част от информацията е и под формата на файлове. Особеното е, че книгите не се изнасят, четат се на място. От интернет, пък научих, че тук е и една от най-големите колекции на произведения на съвременното изкуство. Втората по големина.
От страни на центъра Помпиду, уникален, както самия център е шадравана. Пъстрите сюреалистични фигури, в него се въртят и поклащат и изхвърлят вода от съвсем неочаквани места.






Млад мъж, облечен в прилепнало трико разпъва рогозка на земята и нарежда пред себе си пет стъклени топки. Започва да ги прехвърля и върти в ръцете си, една след друга и всички заедно. Пръстите му се движат грациозно и имам усещането, че не държи малките кристални кълба, а само ги погалва, докато те стоят в пространството. В края на номера му, Георги тиква монети в ръката ми и аз ги пускам в шапката поставена пред младежа.


Наближава обед и покрай шадравана, е пълно с хора. Насядали са по пейките, които вървят по цялата му дъжина и обядват сандвичи или салата от разни кутийки. Три девойки са разтворили торби и показват една на друга новите дрехи, които са си купили. В това отношение жените във всички държави си приличат.
Пресичаме Сена и тръгваме по брега и към д'Оресе. Разглеждаме фасадите на сградите, магазинчетата и дори капаците по прозорците.



Спирам се пред витрината на магазин за комикси. На нея са изложени големи книги с твърди корици от които не можеш да си отделиш погледа. Влизаме вътре и отвсякъде ни обграждат рисувани сюжети. По стените има закачени рисунки с различни размери. В по-голямата си част черно-бели, направени върху плътни листи хартия. Някои изглеждат все едно са откъсната от цялата история страница със множество сцени наредени в малки квадратчета. Избирам малка рисунка на малка фея за малката ми дъщеря.
Пред музея д'Орсе си купуваме сандвичи. Правя поредния глобален извод за града, сандвич, на който пише, че не се пече, не се пече. Когато се опитвам да помоля момичето от павилиона за сандвичи да ми го претопли на пресата то ме поглежда с учудване и доза съжаление, заради дълбоката заблуда, в която съм попаднала. Същият поглед има един младеж, предния ден пред двореца Шайло, когато отправям към него подобна молба. И понеже сандвичите, на които пише, че не се топлят, не се топлят с Георги ядем студени сандвичи седнали на стълбите пред музея и ги прекарваме с безалкохолно.
Музеят д'Орсе е бил гара с хотел и в последствие е преустроен в музей. В главната зала са оставени колоните, които поддържат покрива и напомнят за първоначалното предназначение на сградата. Основната зала е огромна и светла, с тераса, която върви на нивото на вторият етаж.







Освен основната експозиция има няколко съпътстващи. На Макс Ернст, на италиански художници и една показваща ориенталски фризове и бордюри.
Първи по пътя ни е Ернст. Сбирката е много интересна. Какво съм видяла в същност разбирам наскоро, след продължително ровене в интернет, когато попадам на страницата на музея д'Орсе. Оказва се, че сме видели негови колажи, така фино и майсторски изпълнени, че ако зрителя не познава оригиналната литография, няма да успее да види, къде се е "намесил" художника. Черно-белите изображения са магнетични, като страшна приказка разказана за възрастни.




След Ернст се отправяме към петият етаж, където са импресионистите. В светлите зали, пред нас се зареждат Ван Гог, Дега, Сезан, Мане. Светът на импресионистите е жив и динамичен. От платната лъха студ, жега, чува се шума на уличен парад и мога да помириша настъпващата буря и окосеното сено. В този момент горещо желая да живея в Париж. Да мога да идвам на това място всеки път когато искам. Да сядам на столовете и да гледам картините без да бързам. Без да трябва да продължа нататък. Да не се налага дапреминавам покрай зали, в които избирам да не вляза, защото времето ми в момента е крайна величина. Георги / който току що ме критикува, че прекалено често споменавам името ми/ снима етюди от отделните картини. Залата с импресионистите ни отвежда в бистрото, точно под покрива, а след това поемаме към изхода. В дъното на основната зала има макет на парижката опера в разрез и макети на декори и сцени от представления.



От музея д'Орсе тръгваме по Сен Жермен и садаме за кафе в една кроасантерия. Оставяме посещението на Пантеона за следващия ден и след кафе и кроасани и полагаща ни се почивка се гмурваме в уличките на латинския квартал в посока към Нотр Дам. А там има какво ли не. Магазини за картички и сувенири, ресторанти и дюнерджийници. Малки лъскави магазини за сладкиши, книжарници и антикварни магазинчета и много пъстра тълпа. Едно от най-прекрасните места в Париж.


По бреговете на Сена отново са насядали млади хора.










В Парижката Света Богородица има литургия. При влизането ни уредници подават листи със съдържанието на литургията. Сядаме на столовете и се заслушваме в хора. След него запяват мъж и жена. Ако ангелите пеят, то за мен, те пеят така. Докато върви литургията разглеждам свода на катедралата над нас. Имам чувството, че съм в корема на кита, докато гледам острите редуващи се сводове. Фасадата на катедралата е изпъстрена с орнаменти. Човешкото око не може да ги възприеме от един поглед. Колкото повече се заглеждам, толкова повече детайли откривам. До една странична вратичка има опашка. Туристи чакат за обиколка на катедралата. Обиколка из тесните коридорчета и вити стълбища, които някога са се използвали само от свещенниците, служителите и Кваземодо.
Минаваме през градините на катедралата, заобикаляйки я по брега на Сена.







В един пясъчник дечица играят заобиколени от родителите си. Не мога да устоя на тези малки херувимчета и правя снимки от порядъчно разстояние, за да не си навлека подозрителните погледи на французите, че и още нещо.







Тръгваме от Сите в посока към хотела. Засядаме на бира и картофки в едно бистро някъде по средата на пътя. Топим картофките в горчица / българските ресторантьори трябва да последват френския челен опит в това отношение/ и зяпаме преминаващите. Обсъждаме ги на воля, без да се притесняваме от нищожното, да не кажа никакво разстояние между масите и до самите преминаващи. Невероятно увлекателно занимание, което ни отнема почти два часа и дава на краката ни така нужната почивка. Възстановени и напоени, поемаме пак към Сена и латинския квартал да си купим джироси за вечеря.
Тълпата там е станала по-гъста и цветна, ако въобще е възможно. Няколко тъмнокожи момчета са сложили касетофон на земята, танцуват хип-хоп и правят малки скечове за зрителите, които са ги наобиколили. От ресторантите се чува глъчка. През отворените прозорци на един се вижда сервитьор, който разнася поръчки по слипове, а от перките на вентилатора на тавана висят сутиени. Шумна група рускини натъпкани, като сардини около малка маса се радват на щедрата гледка, а един младеж си взима полагащата му се почивка за цигара.



В Париж не се пуши в обществените помещения. Това, като че ли не пречи на парижани. Те стоят на тълпи пред заведенията с чаши с питие в ръка и цигара в другата. Понякога даже имам чуството, че купона е извън заведението, а не в него. Ммисля си, какво ли ще е през зимата. Предполагам същото, само дето тогава ще носят елегантните си палта с преметнати около врата неминуеми шалчета.
Мотаме се из уличките известно време, купуваме гръцкият вариант на дюнери и полека-лека вървим към хотела. Минаваме покрай някакъв театър. Ярки, цветни стенописи привличат погледа. Рисунките ме подсещат за "Майстора и Маргарита" на Булгаков.



Край Бобур тълпата се е променила, само африканци. Не се вижда човек със светла кожа. Ние сме поели по уличка успоредна на тези, по които вървим през деня. Около нас се редят секс шопове, кина за порно и видеотеки с много хиксове на витрините. Уличките си приличат, сякаш хората, които през деня са продавали сирена, тарти и зарзават са опънали червените завеси и изкарват пари и през нощта. Връщаме се в "правия път" и стигаме до хотела. Отново наближава дванадесет и ние вечеряме с джироси, до отворения френски прозорец в хотелската ни стая.

16.09 15:55 - Ден втори в Париж

/Стара публикация от Blog.bg/
започва с кафе и кроасани и продължава с разходка по Елисейските полета. До там отиваме с метрото. Отново правя нещо за първи път в това пътуване. Метрото е усойно и неприветливо, изпъстрено с плакати и е най-евтиният и бърз начин за превоз. След малко суетене около гишето за информация и кикотене пред машината за билети, знаем накъде и за колко пътуваме. В осветените с ярка, луминисцентна светлина вагони имам възможност да разглеждам парижани. Те стоят безразлични, със слушалки на плейърите в ушите си или зачетени в книга, чужди на моето вълнение. Чудя се, каква ли музика се чува от слушалките. Над вратите във вагона има ясна карта със спирките, връзките към други линии на метрото и надземният транспорт. Почти няма начин да се объркаш. Не, че в края на деня не правим точно това, поемайки в обратната на нужната ни посока. Усещаме се бързо и пак така бързо сменяме влака. Пътуването със студеното и събрало миризмите на цял един град метро ни харесва. Отнема ни петнадесет - двадесет минути, със суетенето и от спирката на нашата улица, ние се отзоваваме на Шанз-Елизе.
Бавно, попивайки атмосферата на легендарният булевард вървим, към Триумфалната арка. От другата страна на улицата виждам огромен магазин на Луй Вуйтон. За черитири дни не спирам да броя и отчитам магазините на сетовните модни компании, които виждам в Париж. Спирам за кратко в магазин на Бенетон. И тук намаленията са намаления. Не мога да устоя на един шал. Решавам, че ще е за голямата ми дъщеря, но, чак когато се приберем в България. До тогава, ще го нося аз. За един ден съм заразена от парижани и парижанки, които почти винаги носят нещо увито около врата си. По пътя ни към Триумфалната арка минаваме покрай шоурум на Пежо.

Отдалеч арката изглежда малка. Давам си сметка, колко е огромна, чак, когато заставам под нея. Преди да стигнем, до нея, пресичаме Шанз-Елизе до средата. Заставаме на булеварда, между потоците коли, точно срещу арката, за да направим снимки.

Под арката, на стълбите под и в нея и пред асансьорите се тълпят хора. Решаваме, да не се качваме на покрива. С подходящо увеличение, новата арка в Дефанс се вижда много добре от тук.

Разглеждаме релефите по огромният паметник. Плочата, поставена в основата и и гробът на незнайният войн и тръгваме по другата страна на Шанз-Елизе, а първата ни спирка отново е шоурум. Този път, на Тойота.

Аз си харесвам кола, Георги подкарва неговата.

От Елисейските полета, тръгваме в посока Айфеловата кула.Вървим по улици, почти без трафик, разглеждаме красивите четириетажни сгради и декорацията по фасадите.Правим снимки.

Уличките ни отвеждат на Сена и вече виждаме кулата. Преди да се наредим на извиващите се опашки, от чакащи да се качат, трябва да спазим традицията на Георги, а именно, да ядем гофрети в градините на площад Трокадеро. Сядаме на пейка и се наслаждаваме на гледката на издигащата се пред нас кула, докато стомасите ни се наслаждават на препечените гофрети. Преди Айфеловата кула за малко се разхождаме пред замъка Chailot, чиито две крила заграждат тревните площи на Трокадеро. Така и не успях да разбера, как точно се произнася името ми, с "Х" или "Ч". За първи път, в Париж нещо ми се струва грубо и недодялано. Дори Мадлена, в своя, като елински храм, стил имаше някакъв чар и привличаше окото ми, може би, заради по-тъмният камък, с който е облицована. Замъкът Шайлот не ми харесва, както е застанал срещу кулата, бял, огромен, почти без украси по фасадата, само с две огромни фигури в централната му част. /Днес, докато ровя, за повече информация за замъка и най-вече се опитвам да разбера, как по дяволите се изписва името му, попадам на този сайт. Поредното доказателство, колко погрешни могат да бъдат първите впечатления. /
Докато хапваме гофрети разглеждаме гъмжилото от млади и не толкова хора насядали по зелената трева. Някои от тях са топнали крака във водата в шадравана пред замъка. Това ми се струва толкова типична за Париж гледка. Пред шадравана, точно в подножието на огромния палат се издига сцена. По нея, вяло текат приготовления. На няколко места в града мернах афиши, от които подразбрах, че в Париж тече нещо, като седмица на труската култура. От плакатите на сцената, виждам, че и концерта, който се подготвя е част от мероприятието. И тогава, макар и от далече успявам да прочета едно име, Мерджан Деде. Подскачам, а у мен се заражда надежда. Дали ще имам и този късмет, да слушам Мерджан Деде, на живо, в Париж.

Хапнали и отморили се, се нареждаме на виещите се опашки под айфеловата кула. Разглаждам железният исполин над нас. Въпреки тоновете желязо и огормните бетонни основи, нямам усещане за тежест, докато разглеждам кулата. С издълженият си тесен силует тя ми напомня на оголемено бижу. Когато вечерта я видях да свети цялата в жълто - златисто, а на всеки кръгъл час да блещука приликата с бижу, беше абсолютна. Усещането за лекота, не разваля внушителният и вид. Архитектурните постижения на човечеството винаги ме удивляват, стремежа на техническата мисъл да надминава постигнатото предизвиква силното ми възхищение. Така се чуствам, когато гледам мостове. Така е и сега, под Айфеловата кула. До един от четирите пилона, Густав Айфел стои на постамента си и наблюдава виещите се опашки от хора, дошли да видят прекрасното му творение. Около нас се редят посетители, почти от целия свят. Няколко младежи пред нас разговарят на испански, смеят се и се закачат. Голяма група японски туристи минава " по краткия път", през входа за групи. Пред нас младо семейство се опитва да забавлява малката си дъщеричка. На детенцето чакането му идва в повече и то мрънка недоволно, а Георги се заплесва по славянските черти, бялата кожа и рустата коса на майка му. Аз пък съм под Айфеловата кула, очаквайки да изкача, макар и с асансьор, почти всичките и 300 метра. Преди да тръгнем за париж, изчетох де що намерих в интернет. Много ми хареса исторята, как, след построяването на кулата, Виктор Юго, който бил сред най-яростните противнци на строежа, всяка вечер идвал в ресторанта, на кулата. Когато го попитали, защо го прави, той отговорил, че само от там кулата не се вижда.

Изкачаването на Айфеловата кула става на два етапа. Първият етап, който е до втория етаж, може да се изкачи и пеш. Има хора, които го правят, видях ги с очите си. Ние чакаме големия асансьор на два етажа, който се движи по единия "крак" на кулата. Асансьорите са съвсем открити. Дават възможност, да виждаш движението им нагоре, сред тоновете преплетено желязо. Вълнувам се и ме е страх по един особено приятен начин. Вторият етаж на Айфеловата кула е на височина, която не трябва да се пренебрегва, сто петдесет и пет метра. Това е едва половината от височината на кулата, направо незначително, но тръпката, която минава през краката ми, когато доближавам перилата, казва друго. При мисълта за летящ надолу предмет, направо се схващам. Винаги съм искала, да мога безопасно да изпитам страховете си. Възможността да го напрвя ми харесва почти, колкото невероятната гледка на ширналия се пред нас град. Париж,като на длан.
"Канон"-ът на Георги, влиза в ролята, за която е създаден и запечатва за нас площада Трокадеро,

Дефанс,

Сакре Кьор,

Музеят на армията и Инвалидите,

и това, което ни очаква.

За изкачването, към третият етаж на кулата, отново чакаме опашка. Над чакащите има малки надупчени маркучи, които от време, на време разпръсват фини капчици вода. Какъв благодат! Асансьорите за нагоре са по-малки. Общо четири са, открити, както големите. Гледките и движението, ми спират дъха, нагоре, високо, красиво. От асансьорите се излиза в малка зала. Малка зала с малки прозорчета. Всеки, който има проблем с височината може да остане там. Или поне да направи по плавен преход от закритото, към откритото пространство. В залата, над прозорците са флаговете на страните, и разстоянието по въздух до столиците им. Откритото пространство се оказва, че не е толкова открито, в същност. Над цялата тераса на третият етаж на Айфеловата кула е опъната едра метална мрежа. "Ти какво очакваш?" - подсмихва ми се Георги. Отново усещам лек сърбеж в ходилата. Сякаш стъпвам по много несигурна повърхност. Питам Георги и той казва, че и при него е така. Гъделичкането бързо преминава и се оставям на гледките наоколо да ме завладеят напълно.

Слизайки от Айфеловата кула се озоваваме на Марсово поле. Купуваме си сладолед и смилявайки се над изтерзаните ни крака, сядаме на тревата. Ядем сладолед в Париж, в подножието на айфеловата кула. Около нас е гъмжило от хора. Стоят или лежат по поляните, по двойки или на групички. Припичат се на след обедното слънце.


Откриваме, че времето доста е напреднало и имаме час и нещо до шест. Започваме да разглеждаме картата, за да решим, къде можем да идем и какво да видим за оставащото ни време. Решаваме, че каквото и да гледаме, ще се върнем пак вечерта и ще се качим на корабче по Сена.
От Марсово поле, тръгваме към Инвалидите. Аз обяснявам на Георги, как съм чела за музея на Армията и за интересните експозиции, които има в него. Докато не стигнем до там, и двамата не подозираме, че Инвалидите и Музеят на армията са едно и също нещо. По-точно, хотелът на инвалидите, построен от Луй XIV за неговите ветерани е станал в последствие и музей на армията.



Отивайки да си купим билети, в една отстраничните сгради, от ляво виждам надпис: "Лазарет. Моля пазете тишина!" Удивена откривам, че освен, като музей, комплекс, вероятно се ползва и по първоначалното си предназначение. Тези ми мисли се потвърждават от гледката в далечината на хора в инвалидни колички, спрени близо до тревните площи. В същата посока виждам друг надпис: " Хотел". Купуваме билети и влизаме в кралската църква. Мястото е изцяло облицовано с мрамор и от него лъха студенина. Студенината ме заобикаля през цялото време, докато разглеждаме църквата и музея. Не, че не е красиво, не, че не е величествено, но целият този комплекс е като преразказ за начините човек да умре или друг да бъде убит. В центъра на църквата, в "криптата" е огромният саркофаг на Наполеон издялан от ръждиво-червен камък.

Зад църквата се намират помещенията, които са служили за настаняване на френските ветерани. Успяваме да разгледаме само античният департамент. В отделна зала има самурайски брони, изработени в по-голямата си част от текстил. Осветлението е по-слабо и снимките са забранени. В големи зали, зад стъклени витрини, като призраци стоят рицарски брони. Много от тях, собственост на крале и принцове. Някои, с детски размери и надпис, поясняващ, в детските години, на кой крал са били обличани. Ако го погледнеш в тоя аспект, никак не ми се иска да съм дете-престолонаследник. Георги е във възторг. Зала, след зала се редят брони за хора и коне. Копия, шпаги, пистолети и пушки стоят по стените и във витрините. Много от оръжията са инкрустирани със злато или седеф. Във вътрешният двор и по откритите коридори са наредени огромни оръжия. От най-древното оръдие, до танкове, които са били в движение до преди 50-60 години.

Наполеон ни изпраща, когато отново излизаме на дневна светлина и се връщаме в нашия мирен век,

а пред нас виждаме Гран пале и красивият му стъклен покрив.

Забелязах го още докато бяхме на Айфеловата кула. От картата, разбрахме, само, че е големия палат и, че срещу него е малкия. Пътят ни дава възможност да го разгледаме по-отблизо, а и без това се чудим, как да уплътним следващите няколко часа, докато започне да се смрачава и стане време за корабчето по Сена. Тръгваме към Гран и Пти пале. По стълбите на големия палат, отново има насядали, че и налягали младежи. Въобще, младите парижани се чустват, като у дома си на всяко местенце в този град. Буквално, като у дома си. Да им завидиш. Централните врати на Гранд Пале са затворени, нормално. Минава шест часа. Надничам любопитно, но през матираните стъкла не се вижда нищо. Приятната изненада идва на единия страничен вход - експозиция на Анди Уорхол. Какъв по-добър начин да прекараме времето до вечерта.

От момента, в който влязохме в софийското летище, вещите ми бяха толкова пъти проверявани и толкова пъти минавах през металодетектор, че вече знам процедурата и за пореден път свалям часовника и прибирам фотоапарата в чантата.
Уорхол е нов и изненадващ за мен. Познавам една малка част от творчеството му. Нищожна част, си давам сметка. Времето и нравите са ми непознати. Не мога да си обясня дори техниката му. От разглеждането на експозицията оставам повече с въпроси, отколкото отговори. Харесва ми, както ми харесва всичко ново, видяно и опитано. Харесва ми, защото е повод да се поинтересувам и прочета. За живота, времето, работата му. След час и нещо излизаме от залите. Решаваме да се върнем до арката и Трокадеро, да хапнем нещо и така да уплътним времето. Не сме минали и десет метра и на гърба на Гранд пале, пред поредния вход виждаме нов афиш. Този път изложбата е на Дали. В този момент осъзнавам, какво е за мен Париж. Ако имам време и втори чифт крака, това е мястото в което за един ден мога да видя произведенията на Уорхол, тези на Салвадор Дали и да чуя на живо Мерджан Деде. Не успявам да слушам Деде на живо, явно концерта ще е следващата вечер. Не разглеждаме изложбата на Дали, физически нямам сили и единственото, което искам е да седна някъде. Възможността, обаче я има. Става ми малко тъжно за хубавия ми роден морски град, който ми изглежда малък и незначителен в този момент.

След Уорхол, тръгваме отново към Трокадеро. Купаме си билети за корабчето но е още светло. Настаняваме се на една пейка, похапваме сандвичи и палачинки и се радваме на гледката на кулата.

Нареждаме се на поредната опашка. Корабчетата са най-различни. Някой са, като ресторанти, други са открит нощен клуб на вода. Ние сме избрали най-баналното туристическо корабче. До нас на опашката са няколко семейства индийци. Жените са облечени в разноцветни сари. Ръцете им са отрупани с гривни и пръстени. Любопитството у мен надделява над доброто възпитание и ги разглеждам с интерес. Опитвам се да отгатна кой с кого е. В ума ми се въртят въпроси, "Кой ли командва в семейството?; С тези ли дрехи домакинстват или у дома си са облечени, като всички други жени - с анцуг и фанелка?" Докато градя теории за ежедневието на индийците, опашката се раздвижва. Качваме се на корабчето и заемаме места съвсем отпред. Редовете седалките са оградени с плексиглас. Всичко се вижда, без да се усеща вечерният вятър. Покрай нас зазвучава шансон, а екскурзоводът ни поздравява на поне 6-7 езика. Разказва ни по нещо малко за всяка от забележителностите, покрай които минаваме. Париж е много красив вечерта. Особено гледан от реката. Минаваме под Пон Ньоф. Екскурзоводът разказва, че лицата, с които е украсен отговарят на бройката на любовниците на кралят. Всички лица са различни и никое не се повтаря. По двата и бряга на реката, навсякъде, където е възможно и няма движение на коли е пълно с насядали млади хора. Те са на огромни групи и на остров Сите. Разговарят, махат на преминаващите туристически корабчета. Свирят на китари, пеят, целуват се. Представляват много хубава гледка, тези красиви млади хора, събрани заедно, прекарват лятната вечер в този красив град по красивите му места. След събраните младежи, вечерната Сена ни предлага друга, зашеметяваща гледка. Осветената Парижка Света Богородица. Корабчето прави обратен завой в реката, с Георги си казваме, че няма да успее и ще се забие с нос в брега. Корабчето изглежда прекалено дълго, в сравнение с широчината на реката. Умелата му капитанка го завърта почти на място и опасенията ни, се оказват съвсем безпочвени.

Наближава дванадесет, когато слизаме от корабчето и тръгваме към метростанцията зад двореца Шайло. По поляните на Трокадеро и пред двореца навалицата не е намаляла и на йота. Даже на обратно. Искаме да видим блещукащата Айфелова кула. Лампичките святкат на всеки кръгъл час в подължение на пет минути. Заемаме стратегическа позиция пред двореца. До нас има група момчета, явно с арабски произход. Един от тях тупа по някакви тарамбуки, а останалите припяват. Прегърнали са се през раменете и танцуват тяхно си, мъжко хоро. Ритъмът ти влиза под кожата и прави топлата парижка нощ още по-хубава. Кулата започва да блести, сякаш да покаже, че може да е още по-красива. Много доволни се отпрвяме към метрото, взимаме влакчето и объркваме посоката.
Още на втората спирка откриваме грешката и към един сме в прохладната хотелска стая.