Една слънчева седмица по пътищата на Гърция

5.
Последният град, който посещаваме много за бързо е Александрополи. На пътя ни за връщане е. Спим там една вечер и на следващия ден си влизаме в България, пак през ГКПП Свиленград. Вечерта излизаме да се разходим в градчето. Картинката е съвсем същата, както и на другите места. Всичкия народ е излязъл по улиците, сигурно не е останал грък да си стои в къщи. Някакво кафене разположило масичкие си на тротоара и надуло музика до бога се пука по шевовете от младежи. Пешеходната пътека минава между масите и през всичката тая тълпа. В кафенето до него е мъртвило. Така се редят вървежно и не заведение по цялата улица. В по-малките пресечки, на по-тихо са пицариите и таверните. Там са се настанили по-възрастните гърци и семейства с децата си. Щастливци са тези деца, наближава десет вечерта, но никой и не помисля да ги слага да спят. И тук, на масичка разположена на тротоара хапваме гироси. Пред нас спират два скутера натоварени с по две девойки всеки. Познават се с " викачката" на заведението. Разменят по няколко думи, смеят се на висок глас и пак подкарват моторчетата, хванали под мишница дамските си чанти. След малко ги виждаме няколко метра по-надолу, отново спрели за разговор с друга група моторизирани младежи.
Сутринта закусваме в градчето и подгонваме пътя за България. Не мога да не отделя специално място и внимание на къмпингите. Базата ми за сравнение е малка - българските и един турски, но не е и нужно да е голяма, за да знам, че гръцките къмпинги са хубави, чисти и уредени, така че само палатката над теб да ти напомня, че си "на палатка".
Къмпинг Batis е на брега на Бяло море в покрайнините на Кавала. След плажната ивица с наредените по нея шезлонги и чадъри, след бара и игрищата са местата за къмпингуващите. Всяко място е рзделено с висок жив плет. Храстите от които е оформен бяха цъфнали и ухаеха разкошно. Нашата палатка е единствената. Сезона още не е започнал и повечето места са свободни. Останалите гости на къмпинга са все с кемпери. Всеки любител на пътуванията с тия малки и не чак толкова къщи на колела може здраво да точи лиги, разглеждайки ги. Банята е в идеално състояние, топла вода има постоянно. В къмпинга цари тишина, която само ние нарушаваме от време на време. Когато първата вечер, по тъмно пристигнаме в къмпинга вратите са широко отворени и няма жива душа. Настаняваме се и чак на другия ден, оформяме документите за престоя ни. Плащаме, когато си тръгваме. Ден престой на малка палатка, мотор и двама души ни струва петнадесет евро.
Къмпинг Vrachos в Кастраки има повече площ предназначена за палатки и каравани от Batis. Направо, като изложба за такива возила е. За да компенсира липсата на близостта до морето Vrachos има голям басеин. Нещо, което на мен много ми хареса са пръснатите из къмпинга летни кухни, където под хубав навес има барбекю, няколко газови котлона, голяма хладилна витрина маси и пейки. Всеки е свободен да ползва скарата, масите, котлоните и да си съхранява продуктите в хладилната витрина. Тук баните и тоалетните са още по-хубави. На някои места вместо фаянсови плочки облицовката е с мрамор. Гръцка има работа. Из целия къмпинг са наредени саксии с мушката и зокуми. Когато влизаме в къмпинга ни посреща възрастния собственик. Тук задължително посрещат всеки новодошъл с бонбони и го изпращат с малка икона на Богородица. Къмпинга и тавернана се обслужват от семейството на собственика. Най-голямото предимство, обаче на къмпинг Vrachos, в моите очи са надвисналите черни скали на Метеора. Тук еднодневен престой ни струва седемнадесет евро.
Последното място, на което спим е Santa Rosa Beach Hotel, малко преди Александрополи. Хотелът е на един етаж и на тревните площи, които постройките ограждат, може да се разпъне палатка. Само една ограда разделя хотела от плажната ивица. И тук нощувката е петнадесет евро. Единствените други палаткуващи са двама норвежци, посетили сбирката на Харлей Дейвидсън в Патра и макар по доста обиколен път, прибиращи се вече към Норвегия. Тези диви ентусиасти пътуват със старите си Харлеи, единия от които е произведен 1935-та година. Това чудо е с ръчни скорости и седалката му е по-скоро уред за мъчение, отколкото направена за удобство. До Александрополи бяха минали около 5 000 километра / навеждам почтително глава/. Планират на другия ден да спят в Истанбул, без въобще да познават града. Освен това искат да спят на палатки и не искат да оставят моторите на улицата. Не ми се мисли, колко забавно е било нощуването им.

Като се замислям и заглеждам в себе си/много обичам да го правя/ установявам, че съм по-скоро за културния отколкото за природния туризъм. Казвам го с ръка на сърцето, седемте рилски езера не могат да ме интригуват и вълнуват така, както манастирите в Метеора /тук скалите правят изключение/ музея Дорсе или истанбулската Света София. Както са ми интересни местата културата и исторята им, така са ми интересни и хората. За гърците натрупах най-малко преки наблюдения. Те разговарят с чужденците пестеливо и само, когато е абсолютно належащо. В нашето пътуване изключение направи един от собсвениците / предполагам/ на къмпинг Врачос, който гледаше Евровизия и обсъждаше с нас изявите на участниците. Това, че им е излязло име на високомерни националисти, сигурно не е без причина. За компенсация на малкото вербално общуване обаче ги разглеждахме и обсъждахме на воля. Не е нужно много да се загледаш, за да забележиш нещо, което съм виждала и в Париж и в Истанбул. Хората и най-вече жените / забелязвам предимно тях/ се движат с усещането за собствено достойнство. Звучи банално, но е точно така. Личи им, че се чустват на мястото си. Това много помага, повечето жени да изглеждат добре. Забелязвала съм го и при парижани, има го и при гъркините - уверени и спокойни са. Вървят по улиците сякаш никога за никъде не бързат. Облечени са много премерено и всички, от младите момичета до старите баби всички до една носят страхотни огромни чанти. Дрехите им са стилни, няма крещящи елементи, но винаги има нещо за разкош. Я шалче, я колан или малка жилетка, а много често боти или даже ботуши. Заедно със страхотните големи чанти, всички носят и толкова големи очила. Като цяло са по-облечени от нас. Това ми е правило впечатление на всички места, където сме били до сега. Не видях момиче или жена с къса пола или разголени рамене. Нямаше ги и ония огромни тупирани коси на темето, които ме изумяват в последно време по варненските улици. От магазините им за обувки, буквално ми се виеше свят. На няколко пъти залепвах за витрините и не можех да намеря модел, който да не ми хареса.
Гърците не са така забележими, както жените си. Тия около средната възраст най-много си приличат - ризи с къс ръкав и панталони. Обикновено са настанени на сянка в някое кафене само мъже. Тия мъжки кафенета са постни и скучни, приличат по-скоро на клубове, за разлика от ..."смесените" които са добре обзаведени, кокетни и с огромен избор сладоледи и сладкиши.
Обслужването им е безразлично и неебателно. Не знам, дали е защото сме чужденци или е манталитет, но няколко пъти изчаквахме продавачките са си приключат телефонните разговори и тогава да ни обслужат. Ако турците са много услужливи, ние сервилни, то гърците са абсолютно безразлични.
И, за да няма покой душата ми, само дни, след като се върнахме гледах дълъг филм за дворците на цар Минас в Крит.

Една слънчева седмица по пътищата на Гърция

4.
След две нощи и един ден в Кавала поемаме към
Метеора
Не се качваме на магистралата веднага, а караме покрай брега. Минаваме през няколко малки курортни селища и си харесваме заведение на самия бряг, където да си изпием кафето.
Забавното е, че заведенията са от едната страна на пътя, а масите и столовете от другата. Запитваме се, по колко ли пъти на ден девойчето, което ни обслужва пресича улицата. Добре, че градчето е малко и улицата не е натоварена с трафик.
Пътят ни минава, карай Солун. Виждам го от далече, като огромно количество бяло пране растлано по земята да съхне на слънцето. Когато лизаме от магистралата навлизаме в планинска местност. Пътят е с хубав/какъв ли друг/ асфалт, а завоите се редят един след друг. С нетърпение надничам след всеки завой или височина, за да ги зърна колкото се може по-рано. Най-накрая гигантските черни канари на Метеора се показват зад поредния завой. Сега започвам да дебна за манасторите, но минава доста път, докато видя първия. Той се появява, малко преди да влезем в Калампака. Преминаваме транзит през градчето и влизаме в Кастраки, където е къмпинга. Не мога да откъсна поглед от черните гиганти застрашително надвиснали над нас. В къмпинга има реална опастност да се пребия някъде, понеже не спирам да ги зяпам. Сред заобикалящите ги зелени хълмове и равнината под тях изправените гладки черни скали изглеждат вълшебно и съвсем не на мястото си. С Георги гадаем, какъв ли смисъл носи името Метеора. Дали означава нещо неземно, както неземен е и вида на скалите. Бързо разтоварваме багажа, разпъваме палатката и се връщаме към Калампака. Малкото градче, а то наистина е малко ври. По улиците, площадите, кафенетата и заведенията е пълно с хора. Млади, стари и още по стари са наизлезли от домовете си, като на манифестация. Освен местните из улиците на града е пълно с туристи. И отново с мотори. Настаняваме се в кафене от което се разкрива чудесна гледка към единия манастир.
Пред нас младежи на възрастта на голямото ми дете се разправят, събират, разделят и прегрупират. След късното вечерно кафе минаваме един "тегел" по главната улица и се връщаме в къмпинга за гръцка салата. Малкото кръчме в къмпинга е пълно с хора. Обслужва ги един човек. Феноменално или не, но никой не чака. Сядаме, а той ни пита:" Дринк ор ит". " Дринк и ит"- отговаряме и той застила хартиена покривка върху мушамата с която е покрита масата. Носи ни домашен хляб с гръцките салати, а когато приключваме с тях ни черпят с компот. На съседните маси има голяма група катерачи. Познават се веднага по обрулените от слънце и вятър лица и възлести ръце и крака.
Кастраки е по-малко от Калампака, къщите му са построени съвсем в подножието на скалите и нищо чудно задните им стени да са плътно опрени в тях.
На другата сутрин, докато пием сутрешното си кафе в Кастраки пред нас се разкрива интересната гледка на добре обезопасено щъркелово гнездо.
Още с тръгването към манастирите виждаме двама от катерачите да щурмуват един от черните гиганти.

Пътят първо ни отвежда към манастира Varlaam/Свети Варлаам/,
но той е затворен и тръгваме към манастира Metamorphosis /Преображение Христово/ или Megalo Meteoro/Great Meteoron. На паркинга и по стръмната пътека към манастира е пълно с хора. Когато наскоро видях снимки в нет-а, разбрах, че сме имали късмет и тълпата посетители е била направо рехава. Влизаме в манастира и аз с удоволствие се загръщам с пола в черно-бяло. Чакам този момент от много време, точейки лиги пред чуждите снимки на манастирите в Метеора. На повечето места в манастира не може да се снима. Много от тесните алейки между постройките са преградени с кокетни ниски дървени портички, на които виси надпис " Private". Манастира не напразно е" Great", макар и с не толкова голям двор, както някои от нашите, манастира е нагъчкан на много нива и по стъпаловидните площадки оформени върху скалата.
Постройката е преплетена, влиза се от зала в зала, минава се по малки пътечки и се стига до други помещения. Залите, разрешени за посещения са музеи. Наравно се набляга върху героичното минало на Гърция историята и ролята на манастира в него. Аз никак не познавам гръцката история, но в някои моменти нещата здраво ми лъхат на пропаганда. Не може да се отрече и усещането за национална гордост и грижа за манастира. В коридорите са изложени стари и съвременни картини. Тематиката им се върти около освобождаването на Гърция от турско робство и съпротивата и срещу фашистка Германия. На много от картините са изобразени монаси и гуховници. Спомням си една картина, която ни развесели. На нея беше нарисуван манастира, а от високите скали с глава надолу и знаме със свастика в ръце летеше германски войник. Краткото описание на английски обясняваше, че войник се е опитал да развее знамето над манастира, но е бил бутнат от скалите. Пак за сравнение с нашите манастири, в които можеш да видиш автентична обстановка тук нещата са малко нещо, като на изложба.
Влизаме в огромната и добре / за манастир/ обзаведена кухня, а после в старата столова. По масите са наредени чинии, чаши, кани и прибори. Сякаш монасите всеки моент ще дойдат да обядват. Монасите, обаче живеят и обядват необезпокоявани в помещения, до които туристите нямат никакъв достъп. Към приборите има платнени салфетки. Цялата обстановка показва, колко е богат манастира. Усещането се допълва и от множеството експонати зад витрините. Малки и големи, инкрустирани със скъпоценни камъни златни кръстове, златни съдове с които свещенниците се измиват, преди служба, богато везани роби и епитрахили.
Из целия манастир щъкат руски туристи, омешани с голямо количество гърци и даже една група български ученици. Когато излизаме по стръмните стълби срещу нас се точи огромна група поляци. От тук разбирам, защо част от групата им беше коленичила в малка ниша с икони разположена извън стените на манастира. Тръгвайки за Калампака, само минаваме покрай Agias Triadas / Света троица/
и Agio Stefano / Свети Стефан/.
Като тръгваме надолу по завоите, Георги ме пита :"Този път да ти е познат?". От къде ли пък може да ми е познат? Но се оказва, че е. Правим снимка, година по късно от една друга снимка, за която съм говорила преди време.
Следва продължение....

Една слънчева седмица по пътищата на Гърция

3.
Първият момент в който виждам
Кавала
е вечерта, от магистралата. Светлините на градчето са потекли като блещукащ порой по склоновете на околните хълмове и са се влели в морето. Докато магистралата извива над града, дебна всяка възможност, за да го зърна отново, преди да и ние да се спуснем по същите хълмове и да навлезем във вътрешността му.
Веднага ми правят впечатление моторите. А мислех, че моторите в Париж са много. Георги вече ми е кавал, че гърците се придвижват най-вече на две колела, но когато го видиш с очите си е съвсем друго. Това малко курортно градче, заедно с Александрополи категорично слага в джоба си голямата европейска столица по мотори на глава от населението. А главите са без каски. Ни-кой не слага каска, ни-кой. Закрепват ги на резервоарите демонстрирайки някакво намерение и толкова.
Единствените пътници с каски на главите сме ние. Заплахата от двеста евро глоба не е майтап работа и въпреки упорития лош пример, който кавалджии дават ние оставаме непоклатими следователи на правилата за движение.
Моторите освен, че са много са от всички видове, класи, категории и модификации. Наравно се карат скутери / малките кокетни Веспи райно са ми легнали на сърцето/, туристически мотори и огромни бързи писти. Буквално са навсякъде. Георги го взима на чест и се зарича, че следващия път ще дойде с MT-то: " Да видят те..." Гърците карат и спират навсякъде, на платното и по тротоарите, все едно си изхлузват обувките преди да влязат в къщи.
Докато хапваме гирос/гръцкия вариант на дюнерите/ на улицата, преди да идем в къмпинга се забавлявам с гледката на две момчета - разносвачи. Бързичко взмат поръчките и се мятат се на раздрънканите скутери, а зад гърбовете им има закрепени кутии по-големи от самите мотори. След няколко минути се връщат и слизат от мотора още преди да е спрял.
Момчета, момичета, мъже и жени се возят на задните седалки на услужливите водачи, за по бързо придвижване.
На следващата сутрин, отново с каски на главите се спускаме от къмпинга към Кавала. Белите къщи са накацали една върху друга и искрят на слънцето, та чак те заслепяват. Високи сгради не се виждат, благодат. Уличка без наклон няма. Тук всички пътища не водят към Рим, а към морето. А то, да ме извиняват, може и да е по-споконо и гладко от нашето, но по-синьо не е. Намираме местенце на BMW - то и тръгваме по тесните улици в посока към "етно кафето" за което Георги ми е говорил миналата година. Пътьом си купуваме дребни сладки и соленки. Бях чувала за гиросите им, и за сувлакито и мусаката съм чувала, обаче не знайно как съм пропуснала изобилстващите им със стока пекарни, сладкарски магазини или както-там-ги-наричат. Витрините на малкото магазичне са затрупани с разнообразен асортимент от няколко вида соленки, гризини, понички, маслени курабии с пудра захар, други слепени с мармалад или залети с шоколадова глазура, баклава и кадаиф. Само отявлен захарохолик ще разбере, колко ми е трудно да избера. В съседното помещение две жени месят и оформят малки гевречета.
Етно кафето, го няма. Помещението е в ремонт и ще става таверна. Връщаме се през плетеницата от улички и малък площад с накацали старци и гълъби по него.
Настаняваме в кафене, което е заело средата на тясна пешеходна зона. От двете ни страни са лъскавите витрини на магазините и безспирния поток от минувачи. Чадърите, масичките, столовете, канапетата и възглавничките по тях са в бяло или много светло сиво и екрю. Гърците експлоатират бялото без умора. Трябва да си призная, тези цветове много пасват на георграфските им ширини и създават чувство за светлина, чистота и прегледност. Всеки път, във всяко кафе, в което сядахме веднага ни носеха чаши или кана със студена вода. Кафетата им обаче са малки. Както и да го поискаш, двойно, дълго, голямо, все е малко, все е колкото нормално кафе в България. Сигурно всеки срещал се с малките големи кафета извън България си е казвал: " Какво ли ще стане, ако поръчам късо кафе? Празна чашка ли ще ми донесат?" За сметка на количеството, обаче е качеството. В Париж кафето беше гадно, поне на местата на които сядахме. В Турция, даже не можах да намеря място, където да ми предложат еспресо. Виж в Гърция нямаше случай кафето да не ми хареса. На повечето места с кафето носят и малка чинийка с няколко бисквитки в нея. Абе само за мен. И за капак, гърците говорят много и на висок глас. Направо плувам в свои води. Докато си пием кафето щраквам традиционната снимка на Георги. И незабелязано хващам в кадъра и няколко гъркини.
Както казах, бях попрочела либретото и знаех, че което трябва да се види в Кавала е акведукта и крепостта, намираща се на един от хълмовете, почти над морето.
То и без либрето, крепостта се вижда от всяка част на града и няма как да си гост и да не тръгнеш натам. За да се стигне до крепостта се изкачваш по тесните и извити улички на малък квартал застроен само с къщи.
Уличките са толкова тесни, а терена така стръмен, че къщите са си стъпили една на друга на раменете. Това, което е покрив за едни е под и тераса за други, а зад всеки ъгъл виждаме картини, които чакат да ги снимаш.
Преди да го направиш, обаче трябва да спреш и да си поемеш дъх. За разлика от нас, гръцките бабета, ситнят нагоре и сякаш не забелязват изкачването.
Самата крепост е съставена от три възстановени постройки - хамбар, казарми и кула и много запазена крепостна стена.
За да се разгледа крепостта се плаща две евро. В големия двор има сцена за постановки на открито.
/Кратко лирическо отклонение: Не, че крепостта в Кавала е по-красива или по значима от Арбанашката църква Рождество Христово, никак даже, поне не в моите очи ама ....2 евро - 6 лева.../
Изкачваме се на кулата от където се вижда целия град, после разгледахме празните казарми и хамбар.
И в двете помещения имаше прожектори закрепени под покрива и останахме с впечатлението, че се ползват за концертни зали.

След, като изследваме всяко кътче на крепостта, се запътваме отново по тесните засукани улички към центъра на града. Пътьом попадаме на джамия без минаре и боядисани в традиционно синьо сгради към нея.От оскъдните надписи на английски/ много им е трудно да ползват чужд език на тия гърци, много/ подразбираме, че някаква стара мисюлманска постройка. Стъкления под и руините под него сочат, че сме прави в предположенията си. Тук срещаме гъркиня, която е склонна да разговаря с нас на английски. Този феномен бързо намира обяснение. Жената е уредник на сградата. Оказва се, че сина и е учил в България. Казва ни, че София и е харесала защото е много зелена.
В местата, където ходим, в градчетата и по пътищата, не може да не забележиш колко оскъдна е зеленината в Гърция. Дори и да я има са предимно храсти, някоя и друга липа или топола и в най-добрия случай маслинови горички. Гърците обаче компенсират тази липса, като запълват всяко свободно пространство с малки, големи и още по-големи сандъчета, делви и саксии. Където и да погледнеш ще видиш нацъфтели зокуми и мушката, палми и фикуси. Изпълват малките си тераси и дворчета с тях. Слагат ги пред вратите, по первазите и даже по тротоара. Единственото място, което не заемат със саксии е мястото отредено за задължителната масичка за кафе с поне две столчета край нея. На масичката, пак саксия, разбира се.
Излизаме от квартала с криволичещите тесни улички и тръгваме към мотора. По пътя ни е любимата "гиросчийница" на Георги. Сядаме да обядваме, поливайки гиросите с по бутилка Амстел.
Още в Париж, гръцките гироси поведоха първенството пред турските дюнери. Българският вариант на това печено месо в питка е някъде доста назад в класацията, макар че на места във Варна много се старят. Предимствата на гироса виждам основно в по-различната питка. Пак плоска, но не жилава, а някак мека и пухкава, с много "омлетен" вкус. Освен това на повечето места в гироса слагат цацики/дзадзиги или иначе казано салата Снежанка с изобилно количество чесън в нея.
Докато хапваме градът осезаемо опустява. По пълните до преди час улици почти не се вижда кола или човек. Даже мотори не бръмчат. Магазините затварят, кафенетата се опразват. Сиестата е обезлюдила и приспала Кавала. И понеже сме в Гърция, правим като гърците, за да слезем отново в градчето след преминаване на обедната жега.

Следва продължение.....

Една слънчева седмица по пътищата на Гърция

2.
Местата.
Първоначалният ни план е да влезем в Гърция през новото ГКПП в Златоград и да стигнем бързо и безпроблемно до Кавала.
Перперикон
буквално ни е на пътя. Казвала съм вече, че отдавна съм заискала да го видя, а пътищата ни все не стигат до там. Тоя път здраво се хващам за идеята, а Георги, който знае за силното ми желание се съгласява да направим кратка отбивка, макар, че вече е бил там. Ентусиазирана здраво чета " либретото" в следствие на което се зарибявам още повече. Няколкото дни преди тръгването му надувам главата с прочетеното. По една добра случайност Стефан Цанев преповтаря и доукрасява в Българските Хроники това, което аз вече съм чела.
Докато пътуваме към Кърджали се опасявам горчивият ми опит с Троя да не се повтори, но още докато виждам в далечината отсечения на половина връх на хълма и разкритите под него бели кости на планината опасенията ми се изпаряват. Перперикон надхвърля очакванията ми.
Някога бил върху него, сега изглежда вкопан в хълма. Приказен и величествен е с громните си бели каменни късове и ясните следи от човешка ръка в тях.
Мястото е магическо и годините на гадания и поклоннически ритуали са оставили отпечатъка си в камъка. Имам усещането, че ако се обърна и ще видя дима от горящото вино или ще чуя стъпките на Александър Македонски, дошъл при пророците да разбере какво бъдеще го очаква.

Още с тръгването ни от Варна дъждът ни следва по петите, а тук на хълма буквално е надвиснал над главите ни. Кара ни да съкратим разходката в миналото, но прави околните гледки още по-прекрасни.
Освен да видим Перперикон по път, много искам да отидем и до манастира Успение Богородично в Кърджали.
За късмет в града още не вали и бързо намираме квартал Гледка и уличката на която е манастира. Георги остава да почива и да наглежда мотора отвън. За следващите пет дни това ще е последния път в който се притесняваме да оставим мотора на улицата без надзор. А той, хубавецът веднага предизвиква вниманието на преминаващите кърджалии /моторът, не Георги/.
Откривам главния вход на манастира и влизам в най-чистия, цветен и подреден манастирски двор в България.
Ярките стенописите ограждат градинките с нацъфтели розови храсти. Мястото е като малко чисто синьо-зелено късче спокойствие сложено насред градските къщи. Високите манастирски стени сякаш го отделят не само от заобикалящата местност, а и от настоящето.
Най-старата част от манастира са църквата и аязмото. Запалвам свещички в църквата и необезпокоявана от никого нащраквам голямо количество снимки на манастирския двор.
Когато излизам ме чака изненада. Изненада, която малко по-рано е поднесена и на Георги, а именно, че ГКПП Златоград е затворено. Гърците ремонтирали пътя. Колкото и да мислим, каквито и да ги кроим, трябва да се върнем към Хасково, от където сме дошли, да минем през Харманли и да влезем в Гърция от ГКПП Свиленград. Пътят ни приятно се удължава. А си мислехме, че ето на, къде е Кавала, едва ли не, сме стигнали. Когато в същност наистина стигаме Кавала сме минали осемсторин и петдесет километра. След този преход еднолично и категорично се окичвам с титлата " железен задник" сред пътуващите на две колела дами. /Претенции за титлата, могат да ми бъдат отправяни само след представени точни факти и цифри/

Следва продължение...