Рибари, узрели нарове и реката, която не стига морето.

Последните няколко дни отпуска за годината, решаваме да прекараме по южното черноморие, в Ахтопол. След края на сезона, градчето, което и без това изглежда откъснато от света е тихо и безлюдно. В ранната вечер единствените, които се разхождаха по уличките му сме аз, Георги и няколко местни кучета.
Ние вероятно сме единствените туристи в града, дошли на почивка. Всички други, не местни са в Ахтопол с ясна цел - риболов. А риба има. Вижда се по лодките в морето, по рибарите накацали на камъните и на рибарското мостче - единственото място в града, където кипи някаква дейност.

След сутрешното кафе, нарамваме фотоапратите и тръгваме на обиколка.
В Ахтопол няма плажове, но пък има огромни скални образования, изникнали от морето, идеални за снимки, за риболов, разбира се, а също за да поседиш на топлия камък да се радваш на последните слънчеви дни за годината.

Не зная как е през активния сезон, но извън него в градчето няма какво особено да се види. Предполагам, че в едни по-далечни времена, къщите му са били красиви и са носели типичен дух, но стари къщи в Ахтопол или въобще ги няма или са запустели и порутени. Някои от новите постройки са в същото състояние, недовършени и оставени на произвола, дразнеши погледа, за разлика от старите къщи, пък било и полу - съборени, в които аз намирам загадка и очарование. В желанието си да уловят всеки турист, собствениците са строили здраво. Градчето се е превърнало с хаос от цветове и архитектурни решения и напълно е изгубило облик и дух.
Както казва Георги: " След Приморско, балюстрите са абсолютен владетел.", но за това пък наровете и смокините тук растат, като плевели, а в не една градина виждам палми, засадени направо в земята.
 

На някои места по крайбрежната улица, все още има интересни къщи, с изглед към морето и фара, в които ти се приисква да изкараш един - два отдадени на мързел месеца.

Промененият ритъм на града си личи и в малката църквичка и галерията до нея. И двете са затворени по обед. За галерията съм склонна да разбера, но не знаех, че Бог почива от дванадесет до четири.

Понеже не сме големи любители на глъчката, спокойният и безлюден Ахтопол е по вкуса ни. Даже безличния вид на градчето не е неприятен, когато е съпътстван от прелестните гледки към морето. Недостатък в целия ни престой е единствено тоталната липса на прилична храна. В най-рибарското градче сме, а няма къде да ядем риба. Единственото място, където я приготвят е заведение, чийто нездравословен вид веднага ни отказва от желанието да ядем там каквото и да било. Храним се с паста и пържени картофи, скучни и претоплени в микровълнова. Пицарията в която ги сервират е единственото друго, работещо и незастрашително изглеждащо заведение.

Освен в Ахтопол се разходихме до Синеморец и устието Велека. За първи път в живота си ще видя как река се влива в морето. Живея във Варна, близо до устието на Камчия, но все още не съм стигнала до там, така че Велека ще ми е първата. Да, ама не.

Гледката от Синеморец е зашеметяваща. Рибарите и тук бяха заели позиции по скалите,  но плажът е безлюден. Най-красивото нещо, което може да се види. Събуваме обувките и тръгваме да издирваме устието на Велека.

 

След първите няколко метра ни посрещна този колос. Припича се мълчаливо на след обедното слънце. Устие обаче се оказва, че няма.

 Колкото и да изглеждаше пълноводна, на реката малко не и достига, за да стигне морето. Тя се спира явно уморена и не иска да премине няколкото метра пясъчна ивица, които я делят от него.

Вече на път за Варна, спраме на Аркутино. Знаем, че лилиите не са цъфнал, а една табела на входа на резервата ни го напомня отново, но все пак се разхождаме по дървеното мостче и вместо цъфнали лилии снимаме жабки и ято бели птици в далечината.

П.П. Гаргата ме поправя, имало хубав, голям плаж в Ахтопол, който ние явно не сме открили.

Зимно за Созопол

Георги обича да казва: " Следващото хубаво нещо, след пътуването е разглеждането и подреждането на снимките.".
" А после да го съживиш отново, като разкажеш за него" - бих добавила аз.
Навън вече е около нулата, а аз се топля с последните късчета лято, които успяхме да запазим в образи.

В последните ми два дни, като безработна направихме кратко бягство на юг. Защото небях пътувала никъде това лято, защото в Созопол вървеше Аполония, а Георги имаше още някой ден отпуска.
Установихме се на Златна рибка и две вечери се моткахме из созополските улички.




Созопол отдавна не е това, което е в спомените на много хора. Созопол отдавна е безобразно комерсиализиран. Още по-лошо, идеята за Созопол е комерсиализирана. Но! Все още не е Несебър. Все още, ако много се постараеш, можеш да видиш истинското лице на градчето, да почувстваш лятото и да намериш бягство някъде из тесните му улички.
Ако застанеш на Аполония, на свечеряване, с лице към стария град и леко присвиеш очи, хората наоколо почти ще изчезнат, накачулените с безмислени боклуци сергии ще се размият и е много вероятно да усетиш града, заради който си там, уличките, малките магазинчета, морето и хубавите ресторантчета. Успееш ли да игнорираш тълпата, безвкусицата и грубия стремеж от теб да бъдат изцедени някакви пари, все още може да забележиш решетките по прозорците, смокините в дворовете и да усетиш топлия вятър с мирис на съхнещи да пясъка водорасли. Защото града си е там, макар и скрит под тонове грозни и непотребни вещи, между телата на стотиците туристи и зад опитите на кой ли не да прави пари от потенциала му.

Ето какво намерихме в Созопол този път:

Пели Генова. Почти не я чувам, като пее, но има забележителен стил на обличане!



Изложба на на аутохромите на Албер Кан в художествената галерия. Следяхме филма на BBC и бяхме много любопитни, да видим картините на една безвъзвратно отминала епоха, които посланниците на Кан са запечатали върху плаките.





Малък щанд за палачинки, на самия тротоар с написано на ръка меню и огромен избор от домашни сладка. С няколко кокетни масички с дантелени покривки и свещи, поставени в буркани съвсем на пътя. А върху масичките - списания.

Царството на феите Тита и Лили. Още докато зърнах магазинчето знаех какво е. Ако не ми беше неудобно, можех да прекарам часове в малкото помещение пълно с най-вълшебните неща, които някога съм виждала.

Любимото ни кафене, с масички почти сред потока от хора. Одумваш минаващите на воля, докато си пиеш си кафето. Почти, като в Париж
Автомобил с марка Сингер. Според уикито това е бащата на Астън Мартин-а.

 А също Котка и котка. Не можех да бъда по-доволна.

П.П. Темата за къмпинг Златна рибка умишлено я избягвам.