Аз, Жаклината* и Търновград**

продължение.
От площад Съединение поемаме към Държавната художествена галерия убедени, че отново трябва да видим църквата Св. Св. Константин и Елена и най-вече въртящите се колони. Вървим към галерията по калдаръма на улица Гурко. Фасадите на старите търносвки къщи привличат погледите ни и обективите на фотоапаратите почти на всяка крачка. Не спирам да търся места, на които миналото е срещнало настоящето и по балконите от вито желязо има сателитни чинии, а зад прозорците се мяркат телевизори и съвсем съвременно обзаведени помещения. Минаваме покрай Сарафкината къща и макар вероятността да се изгубиш в централната част и стария град на Търново да е нулева, влизаме, за да питаме отново за посоката. Хвърляме само няколко погледа на вътрешността на къщата, но и те са достатъчни, за да ахнем. Помещението в което се намираме е с височината на два етажа. На нивото на втория етаж има открит коридор. За момент пред очите ми се мяркат столове с вити облегалки, плюшени покривки и ръчно плетени дантели. Записваме къщата в плана за следващия път.

Велико Търново.

Велико Търново. Ех, тия тераси с первази от ковано желязо!

Велико Търново.

Велико Търново, улица Гурко.

Велико Търново, улица Гурко.

Велико Търново, улица Гурко.

Велико Търново.

Велико Търново.

Велико Търново

Велико Търново, улица Гурко.

Велико Търново, улица Гурко.

Пътят ни към галерията преминава покрай хотел Велико Търново. Много отдавна, сакаш в нечий чужд живот съм отсядала в него за една нощ с родителите си. Хотелът, който тогава ме заплени с архитектурата и блясъка си, сега изглежда вехт и запуснат, а огромного му туловище раплуло се по склоновете, към реката ми се вижда тромаво и грозно. Оказва се, че хотела все пак работи и както често се случва на последък пред входа му има тълпа румънски туристи. Гледката ми напомня на бледа сянка на отминал успех и блясък.
Тръгваме по Стамболовия мост към парка Асеневци. Грамадните статуи на великите ни царе, яхнали конете си едновременно ме плашат и привличат с размера си.
Далеч по-привлекателна, обаче ми се вижда сградата на държавната галерия с фасадата си в тъмна охра, сводовете и различните нива. Харесва ми, как облика и се променя в зависимост от това, от къде я гледаш. Край сградата на галерията са склуптурите на Уста Кольо Фичето и Патриарх Евтимий.
В прохладното предверие отново ни послреща отзивчива уредничка и пита, дали нямаме роднинска връзка, за да ползваме отстъпка. /Сега се сещам, че във варненския Археологически музей даже не ми намекнаха за нещо такова и си ми взеха десетте лева за вход, като стой та гледай./ С Жаки решаваме, че единствения начин да сме в роднинска връзка е ако сме модерна гей двойка. Започваме да се хилим на идеята и с удоволствие плащаме входната такса от три лева на човек. Достъпни за посетители са първия и втория етаж. В някои от залите осезаемо мирише на масло. Душа въздуха доволно и доближавам нос до една от картините. Тихата и спокойна разходка сред маслени платна, акварели и графики е чудесна почивка от ходенето по слънчевите тътновски улици. В една от залите, в поочукана рамка има неголямо платно. " Шоп с тесла" на Мърквичка. Поглеждам го и всичко наокола изчезва. В тази малка рамка са затворени лятната жега, миризмата на прегорелите на слънцето треви, звука на теслата, която дялка дървото и даже капките пот, които избиват по мустаците на мъжа. В съседната зала е изложена платно на Майстора - Брат и сестра.

Доволни от това, че в галерията няма жива душа, сядаме на табуретките пред картината. Постепенно лицата изпъкват, придобиват овал и мекота. Докато гледам брата и сестрата, сякаш долавям, как дъха повдига гърдите им и очаквам приведените преди секунди клепки да се вдигнат. Лицата на им изглеждат, като в рамка, която останалите елементи на картината, дори ръцете им описват. За първи път виждам на живо картина на Майстора. До сега картините му са ми се стрували схематчни и двуизмерни, а тази пред мен е точно обратното. Топла и обемна, с усещане за движение. Не мога да откъсна поглед от нея.
Още едно платно ни прави впечатление. "Апотеоз на Майстора", на Васил Стоилов. "Ето каква била ползата от Дан Браун" - казвам си. Благодарение на него и Изгубеният символ, в същност научих какво точно е апотеоз. Преминаваме от зала в зала, а аз се заплесвам по графиките на Пламен Пенов, взирайки се внимателно в тях и опитвайки се да открия всички детайли.
След Държавната художествена галерия отново тръгваме по Гурко към църквата Св.Св. Константин и Елена.
Отклоняваме се в малка уличка, съседна на Гурко и докато вървим и зяпаме една госпожа, която седи на припек пред дома си услужливо ни предлага да ни снима. Условието е в кадър да влязат и нацъфтелите и сакъзи. Съгласяваме се веднага, а тя започва да ни разказва, че нейната къща се пявява за няколко кадъра във филма Търновската царица. "Виждат се консервените кутии, които майка ми, лека и пръст беше наредила на ей, тоя прозорец - сочи тя, - а Стефан Данаилов влиза ето в тази врата."

Ето, как стигнахме и до филма " Търновската царица"

Леко в страни от пътя, директно на земята две момичета са седнали по турски, разпръснали са бои и четки и рисуват околните къщи. Заговаряме се с тях, разбираме че са от София и са в Търново на някакъв стаж. В същност през целия ден се разминаваме с младежи, които носят ония огромни чанти-папки, в които се държат листите за рисуване.

Св. Св. Константин и Елена е току зад гърба на младите художнички. Прекарахме доста време край нея първия път, когато я видяхме. Сега я заглеждаме с още по-голям интерес и търсим спрелите въртящи се колони.

Велико Търново, църквата Св. Св. Константин и Елена.

Велико Търново, църквата Св. Св. Константин и Елена.

Велико Търново, Жаклин Любопиткова пред църквата Св.Св. Константин и Елена

Не ги намираме, но намираме улеите, в които са били, разположени от двете страни на входа. Махнати за значи, или са се строшили? И какво означава, спрат ли да се въртят, църквата трябва да се ремонтира. Вчера и днес, докато пиша и ровя в нета, разбирам че догадките ни по въпроса са верни. Терена се сляга и сградата започва да затиска колоните, затова и те спират да се въртят, а спирането им е знак, че църквата трябва да се укрепи. Укрепване няма, само едно огромно забравено скеле и прекрасен храм, оставен на произвола на времето и бръшляна. Вълнуваща и тъжна картина.

Велико Търново, църквата Св.Св. Константин и Елена. В горния край се вижда дупката, където е била остта на колоната.

Велико Търново, църквата Св.Св. Константин и Елена. Основата на улея, в който са били въртящите се колони.

Велико Търново, църквата Св. Св. Константин и Елена.

Велико Търново, църквата Св.Св. Константин и Елена

Велико Търново, църквата Св.Св. Константин и Елена.

Велико Търново, църквата Св. Константин и Елена.

Тръгваме от църквата към Самоводската чаршия, а аз си мисля, от къде ли на Кольо Фичето му е дошла идеята за тия колони? В ранния след обед из чаршията щъкат туристи. Влизат по работилници и дюкянчета. Аз си купувам кадаиф и докато жената ми обяснява, как го приготвя, Жаки доволно се намества на едно от, както тя се изразява " картончетата на пиянките" и пали цигара.

Велико Търново, Самоводската чаршия. Ето как се прави.

Една доволна Жаклина.

Велико Търново, Самоводската чаршия.

Велико Търново, Самоводската чаршия. Един болярин се препича на след обедното слънце.

Надничайки от витрина на витрина виждаме табела, която ни привлича с огромна сила и за неопределено време потъваме в малкото магазинче за мъниста. За циганските ни души е, то е което е за децата сладкарничкачката със захарни петлета, покрай която току що сме минали. Започва едно голямо мотане, ровене и избиране.

Велико Търново, Самоводската чаршия. И... работата се отече...***

Девойчето в магазичинчето е колкото хубаво и мило толкова и сръчно. За минутки нанизва синци, закача висулки и ни съветва, кое с кое би се комбинирало най-добре. Жаклината не спира да пробва и избира. Аз бързо бързо се обзавеждам с едни обеци, двете ми дяволчета у дома с ето тези ангелчета, а Жаклина си тръгва с най-слънчевото колие, което нямам търпение да видя изгряло на врата и.

Два ангела. 

Велико Търново, Самоводската чаршия, магазинче за синци. Как да избереш, как?

Велико Търново, Самоводската чаршия, магазинче за мъниста.

Велико Търново, Самоводската чаршия, магазичне за мъниста. Искам такова и във Варна!

Предоволни си тръгваме от магазинчето и стигаме Стратилат, мястото с най-хубавите сладкиши, което аз зная в Търново. Засядаме за дълго, обсъждаме изминалия ден, преглеждаме снимките и придобивките от магазинчето. Поръчвам лек, лек сладкиш с крем патисери, а Жаки избира тирамису. Кафето идва с малки късметчета. Нейното само не знае, колко е право.

Велико Търново, на кафе и сладкиш в Стратилат.

Велико Търново, кафе и тирамису в Стратилат. И едно много прозорливо късметче.

Велико Търново, красиви гледки от терасата на Стратилат.

Отпочинали и с още свободно време пред нас отново поемаме по чаршията. Миризмата на прясно изпечен хляб ни дръпва към една фурна и Жаки решава да купи хляб, който да занесе на домочадието във Варна. Подозирам, че доста хора в автобуса са ни проклинали, защото тоя топъл самун ухаше през целия път.
Край фурната свиваме към дома на Емилиян Станев и тръгваме в обратна посока, към къщата с маймунката.

Велико Търново, Самоводската чаршия.

Велико Търново, Самоводската чаршия.

Велико Търново, Самоводската чаршия. WOW!

Велико Търново, квартал Варуша. Обзалагам се, че собственика на тоя балкон има антикварен магазин.

Велико Търново, квартал Варуша.

Велико Търново, квартал Варуша.

Отново вървим по търновските улици и зяпаме фасадите. Питаме един човек за къщата с маймунката и се оказва, че сме точно на задната и част. Заобикаляме и излизаме пред нея. Наглеждаме и се, наснимаме я и полека тръгваме към автогарата.
В автобуса на връщане говорим по-малко. Приятно отмаляли сме и препълнени с впечатления. Търново е прекрасен град, радвам се и беше чест за мен, че го посетих и опознах по-добре.

Велико Търново, къщата с маймунката.

Велико Търново, къщата с маймунката.

Следващата дестинация вече е избрана. Русе, дръж се, идваме!

*  Името и, както вече е станало ясно в тоя блог е Жаклин. Дълго време само на майка и е оказана честта да го членува и да я нарича така. С течение на времето нагло си присвоих тази чест, а тя се умори да ми прави забележки.
** Търново дойде от само себе си, като най-логична дестинация. И двате сме били там, познаваме града в общи линии, но не достатъчно, та да няма какво да искаме да видим.
*** Снимката е правена от Жаклин.

Аз, Жаклината* и Търновград**

Да, направихме я. Онази малка крачка с която, казват започвало и най-голямото пътешествие. В началото, както във всяко начало, беше словото. А то, при нас, слово да искаш. Имаше планове имаше приказки, обсъждане и още планове. Да направим нещо " по женски", само по наш вкус. Да го няма комфорта и сигурността на мъжкото присъствие, с умението му да се ориентира в градове и ситуации, да носи отговорността за пътуването, да шофира / и двете не обичаме тази дейност и я изпълняваме само в много, много крайни случаи, в които обикновено са замесени по-сериозни количества алкохол и малките часове на нощта/. А и на всеки е известно, че мъжете не си падат особенно много по музеи и галерии, точно каквото искахме да направим ние - цял един ден обикаляне, колкото ни стигнат силите, точно по такива места. Някак неусетно нещата преминаха от несериозни приказки и подмятания в съвсем серизно обмисляне, коя събота ще е най-подходяща, какво искаме да видим, в колко часа да тръгнем и да се върнем и разни по дребни но не и незначителни детайли, като сандвичи от къщи или дюнери на място.
Ранното съботно утро е меко и свежо, като създадено за подобно пътуване. Докато пристъпвам от крак на крак и чакам Жаклината правя начални опити с новия фото апарат на Георги. Кубетата на катедралния храм се радват на първите слънчеви лъчи.

Варна, Катедрален храм Св. Успение Богородично.

Варна, Градският часовник.

Заядливо заснимам градския часовник, за да мога после да набивам канчето на Жаки, която здраво закъснява. С напредване на деня се отказвам от тази идея защото благоверния и се справя къде, къде по-качествено от мен, даже и по телефона. Прощаваме му предварително защото е така добър да закара тези две вече сериозно закъсняващи жени до автогарата.

И ето, че сме в автобуса и ето, че сме на път, бъбрим неангажиращо, Жаклината стиска зъби и отлага кафето с цигара за след три часа, а аз отпивам доволно от моето. Нека и, пушачка с пушачка, такава!
Стигнали в Търново тръгваме да търсим хубаво местенце, където моята спътничка, най-после да изпие кафето си със заветната цигара. Тръгваме по Стефан Стамболов и спираме на ония пейки с чудесния изглед, към реката, паметника на Асеневци и Държавната художествена галерия. Жаки блаженно отпива от кафето, пълни дробове с отровния дим.

Велико Търново, Държавната художествена галерия.

Велико Търново, Паметникът на Асеневци

Зад нас е старата сграда на пощата. Запусната и необитаема с на места счупени прозорци, но пак така хубава. Знакът над входа ме кара да се усмихна, напомняйки ми за златните крила на шапката на Олян фон Ментелик.

Велико Търново, старата поща.

Велико Търново, старата поща

Набелязали сме три места, които да посетим. Желанието на Жаклин е църквата Свети Четиридесет Мъченици. Аз дори не съм я чувала. Моите две точки в плана са музеят Възраждане и Учредително събрание и Държавната художествена галерия. Умишлено пропускаме хълма Царевец и археологическия музей. От една страна и двете сме посещавали крепостта, от друга Царевец и археологическият музей ще вземат много от времето ни и най-вече не искаме да ходим по най-туристическите обекти, а да намерим и посетим тия, които обикновенно се пропускат. Два от три пъти успяваме, защото и в музея на Възраждането и в Галерията почти събуждаме уредниците и те ни гледат с нескрито любопитство.

Велико Търново.

Велико Търново.

Пътят ни към Св. Четиридесет Мъченици минава покрай запуснати разкопки. Неосъщественият геолог и археолог, който върви до мен рипва и бързо прескача ниската вратичка към разкопките, която хората красноречиво са заключили с катинар. Аз виквам след нея, но кой ти чува. За малко се помайвам и се чудя, дали да я последвам или безопасно да остана на тротоара. Избирам безопастността и възможността да я дебна за евентуални компрометиращи пози. Оная търчи по каманака, като младо козле и се озърта наоколо, да не би да пропусне нещо. 

Бас ловя, в някой предишен живот тая е била женския вариант на Индиана Джоунс.

Снима някаква огромна плоча, която и е привлякла вниманието още от пътя, а после я гледа влюбено, сякаш наистина ще успее да прочете, какво е написано на нея. След минути пак хуква по широките зидове и се заравя в праха да събира чирепи. Продължавам да я навиквам отгоре, тя най-после ме чува и се връща в правия път и със светнали, като на малко дете очи ми показва придобивките си. Този ден поне три пъти чух думи, като костите и историята на земята.

Улица Стамболов се е преляла в Климент Охридски. От двете ни страни са Трапезица и Царевец.

Велико Търново, хълма Царевец, Патриаршията.

Велико Търново, река Янтра и хълма Царевец.

Велико Търново, хълма Трапезица.

Жаклината зърва долу в ниското Св. Четиридесет Мъченици и се опитва да ми я покаже. Аз търся, търся църква, но упорито не я намирам сред къщите пред нас. Товава тя настоятелно казва:  Не мисли за църква, не мисли за църква, мисли за квадрат!" и секунди, преди да прихна наистина я виждам.

Велико Търново, църквата Св. Четиридесет Мъченици.***

Не може едно лъвче да не поиска да се снима с друго лъвче. Да не говорим, че едва я удържах да не се зарови отново в праха за да търси още чирепи.

Велико Търново, църквата Свети Четиридесет Мъченици.***

Дворът на църквата е чист и затревен. Виждаме плоча, на която в хронологичен ред са изписани имената на българските царе. За титлата на българските ханове е използвана думата "кан". Влизаме в базиликата, аз търся надписите по колоните и от легендата до входа се опитвам да разбера, коя е омуртаговата, със заветното " човек и добре да живее..." Дълго проследявам с пръсти извивките на знаците вдълбани в камъка и мисля за ръцете докосвали ги преди хиляди години. Убедена съм, че времето не може да изтрие тоя допир и той ще стои там, върху колоната, като отпечатък почти толкова осезаем, колкото и отпечатъка, който е оставило длетото на майстора издълбал буквите. От уикипедията виждам, че след реставрирането до 2007 в църквата е имало иконостас и вероятно са се отслужвали и литургии. 

Велико Търново, църквата Св. Четиридесет Мъченици - източник на снимката е Уикипедия.

Сега иконостас няма, Св. Четиридесет Мъченици, за мое съжаление не е действаща църква и литургии се отслужват само на големи празници.

Минаваме в пространството, което е зад олтара. Камъните по стената са номерирани. Подозираме, че са били махани и после отново нареждани по ред на номерата. В стените има ниши и дупки, чиито отсрещен край не се вижда. Помещението е мрачно и усойно. Започвам да си мисля за тесни тайни проходи в стените и макар да ми е неприсъщо, леко потръпвам.

В двора на църквата, до входа и е гробът на цар Калоян или, както ми обяснява Жаклин / без въобще да претендира за достоверност/ на един от тримата висши сановници, които са живели по онова време и са се казвали Калоян. Иска ми се да вярвам, че е на самия цар.

След Св. Четиридесет Мъченици отново поемаме по опечения от слънцето път, към музея на Възраждането и Учредителното събрание. Питаме тук-там и разбираме посоката. Откриваме го лесно. Строения от Кольо Фичето турски конак, в който се помещава музея е по мое мнение най-красивата сграда в Търново. Влизаме в прохладното предверие, а уредничката, едва прикривайки учудването си ни казва последователността, по която да разглеждаме експонатите. 

В залата на първия етаж /който гледан от входа е първи, но за самата постройка е втори, все пак, това е Търново/ в хронологичен ред са подредени вещи и факти от възстанията на българите против турското иго. Изредени са всички малки градчета, бунтове, брожения и заговори  опитващи се да освободят България от османското владичество. Сред саби, бунтовнически писма, пищови и огромни стари огнестрелни оръжия има книги, много книги. За моя радост раздела посветен на обществения живот, просветата и съдаването на първите български читалища и училища включва в експозицията множество стари книги. Разглеждам ги в стъклените им витрини, а ръцете ме сърбят от желание да докосна хартията от преди век, да ги разлистя и помириша. Опитвам се да си представя, какво е да нямаш непрестанен достъп до огромни количества литература. Да чакаш учителя ти, съседа или братовчедка ти от съседната махала да прочете новата си книга, за да я даде на теб.
Запленена от старите книги и леко подтисната от трудния, в повечето случаи с ясен край път на хората от снимките съвсем забравям какво още има в сградата. На втория/третия етаж на турския конак, по ирония, каквато историята много обича се намира залата на Учредителното събрание. Тук е приета търновската конституция и българската държавност се е родила отново. От гледката на наредените пейки и семплия подиум пред тях, от мисълта, колко ли са се вълнували, първите народни представители държейки в ръцете си бъдещето на страната потрепервам. Надушила силното ни любопитство и желанието ни да разберем нови неща, една от уредничките ентусиазирано и пространно започва да отговаря на въпросите ни. Хората, които могат да помнят дати винаги се предизвиквали уважението ми. А тя изрежда дати и събития, сякаш са част от нейния собствен живот и са станали най-много преди година. В същност жената приема работата си на сериозно и вероятно наистина чувства датите и събития, за които говори, като част от живота си. Разказва ни, нещо, което вече сме успели да прочетем - че макар и строена за турски конак сградата има форма на кръст. Макар и леко изразена, тази форма се усеща дори, когато си вътре. " Той строил сграда за турците - казва тя за Кольо Фичето, - но все пак дерзал и я направил, като кръст." После, докато преглеждам снимките ни не мога спра да се чудя, защо не сме заснели красивата сграда на музея боядисана в синьо, с бели сводове и колони и много прозорци. Единственият удовлетворяващ отговор, освен тоя, че сме две големи бели птици е, че бяхме толкова задълбочени в разговора със служителката, че съвсем забравихме за сниките.
Уредничката ни описва, колко била силна жаждата на търновци за просвета, как библиотеките им били пълни с книги, а връзката с Германия и Франция им давала възможност да развиват културния и обществения живот на града. Докато говори за Кольо Фичето, дамата споменава друга строена от него сграда, която се намира в Търново - църквата с въртящите се колони Св. Св. Константин и Елена. За съжаление, казва тя, колоните спрели да се въртят, а това било знак, че храма трябва да се ремонтира и сега той не функционира и стои запуснат. Още с първите изречения за църквата, двете с Жаклина наостряме уши. Отивайки към Св. Четиридесет Мъченици, видяхме църквата, която само се мярна в една пресечка на улица Стамболов. Без въобще да се чудим, слязохме по няколкото стъпала до нея, за да я разгледаме. С огромни усилия, зверейки се към малката каменна плоча над врата и сричайки дълго се опитахме да разберем, какво гледаме. Единствените две думи, които различихме със сигурност бяха имената на двамата светци.
.....следва продължение

*  Името и, както вече е станало ясно в тоя блог е Жаклин. Дълго време само на майка и е оказана честта да го членува и да я нарича така. С течение на времето нагло си присвоих тази чест, а тя се умори да ми прави забележки.
** Търново дойде от само себе си, като най-логична дестинация. И двате сме били там, познаваме града в общи линии, но не достатъчно, та да няма какво да искаме да видим.
*** Снимката е правена от Жаклин.