Ако поради някакво

извратено космическо стечение на обстоятелства трябва да избера един единствен изпълнител, който да слушам през целия остататък от живота си, то ще е Стинг.

Кратко съботно-неделно пътуване.

Беше само два дни през лятото на 2008г., но през тях и по-точно за няколкото часа, в които пътувахме обратно към Варна видяхме едни от най-хубавите места в България.
В съботната сутрин тръгнахме към Пирдоп. Пътувахме за събиране, което се организираше от мотоклуб "Средногорие" в местността Еленско. Освен, че местността е много красива, разположена в полите на Стара планина и през нея минава река Еленска, там има нещо много по-забележително - Еленската базилика.
Пристигнахме след обяда, разтоварихме багажа и разпънахме палатката в "периметъра" на мотофорум "Семейството".

Бяхме изгладняли от пътя и тръгнахме да търсим кухнята и да проверим какво има за хапване, да поздравим познати, а после да видим базиликата.
За съжаление Еленската базилика е много разрушена. На места тухлите са измазани и укрепени с подпори. От базиликата са останали две срещуположни стени с арките върху тях. Стената, която ги свързва е на височина до човешки ръст. Пред нея в земята е забит каменен кръст, който ми се стори като да е от по-нови времена, но какво ли разбирам аз. Около базиликата е имало крепостна стена, на места останките и се издигат около метър.

Дори и само с двете си запазени стени, базиликата стои уверена и внушава респект. Когато попадна на такива места фантазията ми се развихря и тръгва в какви ли не посоки. Опитвам се да си представя хората построили храма, служили в него и идвали на поклонение. Харесва ми да докосвам стените на старите постройки и да си мисля, как преди стотици години, някой е докосвал същите камъни.
Докато се разходим, поговорим с познати, от разните краища на България и хапнем започна да се смрачава. Пренесохме се при "Семейството", по-далече от силната музика, а малко по-късно оставих Георги на сладки приказки и бира и се примъкнах в палатката. Дори и в собственото си легло не спя така сладко както в палатка.
На следващата сутрин, след порядъчно потриване, размотаване, пиене на кафета и още сладки приказки засъбирахе багажа. Всеки път се чудя, как само с багаж за два дни и само за една нощ преспиване успяване да създадем такъв невъобразим хаос. Когато гледам разпръснатите дрехи, якета, шалтета, каски, ръкавици, протектори и раници не ми се вярва, че всичко това е било пренесено на един мотор и един гръб и пак ще успее да се събере там. Накрая успяваме, но учудването ми остава.
Докато чаках Георги да натъкми окончателно всичкия багаж се разходих до рекичката. Там имах вълнуваща среща с един потенциален принц. Почудих се едно известно време, дали да го целуна и да променя живота му, но той беше абсолютно безразличен към мен и промяната, която нося. Оставих го да се препича на сутрешното слънце и само го щракнах един два пъти за спомен.

Взехме си довиждане с мотофорум "Семейството", със Серго и Дани и потеглихме по обратния път, разглеждайки картата за места, които можем да посетим. Вальо, който беше на събирането още от петък, пътуваше с нас. Маршрутът ни беше леко зигзагообразен и минаваше през Копривщица, Клисура, връх Шипка и Трявна. Преди време от Мадарския конник си купихме книжки със стоте национални обекта. Там направихме и първите си печати. Подпечатваме книжките, само ако и двамата с Георги сме на мястото и сме стигнали до там с мотор. Ходенето сам или с кола не се брои . От това пътуване се сдобихме с цели четири печата.За първи път отивам в Копривщица. Надявам се да идем някой ден за по-дълго, а не само да минаваме от там. На площада на градчето се провеждаха някакви тържества. Имаше трибуна, копривщенските самодейки пееха стари градски песни, а после извиха весело хоро, в което се включиха и минувачите. Седнахме да хапнем, защото наближаваше обед, а на мен направо не ми се тръгваше. На където и да се обърнеш се заглеждаш в шарените възрожденски украси по фасадите на стените, дървените капаци на прозорците и саксиите с цветя пред тях.След Копривщица, минахме през Клисура. Ако трябва, без да мисля да кажа град, който свързвам с априлското възстание ще е Клисура. Спряхме на площадчето пред Историческия музей. Влязохме да го разгледаме и да сложим печати. Целият втори етаж на музея е посветен на Христо Г. Данов. Беше ми много интресно да науча повече за този човек обвързал целия си живот с книгите или, както хубаво е написано в уикипедията "родоначалник на книгоиздаването в България".През цялото време, докато бяхме в Клисура в ума ми се въртеше:

Какво е ново,
ново станало,
ново станало
в каменна Клисура?

Пустите клисурци
станали московци,
а панагюрци –
донски казаци!

Войвода им беше
Георги Бенковски,
развява байрак
Райна девойка.

Топове им бяха
черешово дърво,
гюллета им бяха
кантар топузи.

Топчето пукна,
Европа стресна,
Русия скокна
Клисура да брани.

Дядо ми ме учеше тая песен, като малка. По едно време, даже тихичко си я запях на глас.
От Клисура тръгнахме, към прохода Шипка. За мое най-голямо съжаление за пореден път минаваме край Косматките и отново не няма време да отидем да ги разгледаме. Иска ми се някой ден да си направим едно "археологическо" пътуване и да ходим само по такива места.
На Шипка оставихме моторите в подножието на храм-паметника и хукнахме да щурмуваме стълбите.
Там беше единственото място, на което служителката беше тросната и неучтива. Може би я раздразни нашето невежество, когато започнахме да я питаме защо Шипка, Шейново и Стара Загора са изписани на трите страни на паметника. Задължителните групи с руски туристи щъкаха наоколо. Да се разминаваш с тях по тясното стълбище вътре си беше истинско предизвикателство, особено натоварен с каски и раница. Прокрадвайки се и провирайки се през групите братушки минахме по етажите. Изчаквахме ги да се дръпнат, за да можем на спокойствие да разгледаме снимките, шинелите на опълченците и самарското знаме. Не за първи път ми прави впечатление колко малки са по размер дрехите зад витрините. Не мога да си представя, съвременен мъж да се побере в тия шинели.
Историята на построяването на храм - паметника, събирането на пари и помощта, която строителите са получили е толкова вълнуваща, както и събитията, заради които е построен.На терасата на храм - паметника духаше силно, а околността беше забулена в мараня. От Габрово настъпваше тъмен облак.
За късмет минахме прохода сухи, а с дъжда се срещнахме много за кратко и в Трявна вече не валеше. Това беше последната ни спирка по пътя за Варна. Пихме кафе и се порадвахме на красивия град в топлия след обед.
Тръгнахме си от Трявна с намерението да дойдем пак, но за ден два. Изпълнихме го и изкарахме два чудесни дни там по трети март.

Днес ще съм ангажирана / не като заета/

Остарялата и вече безпредметна, както се оказа дискусия за пушенето на обществени места се водеше, разбира се и в къщи. Не, че в къщи се пуши! Не, че ще допусна да се! Поради тази причина дискусията беше динамична, яростна, на моменти изнервяща / имам мъж телец/, градираща до силно повишаване на глас от моя страна / имам 1/4 македонска кръв/ и тотално ме отказа да участвам в подобни извън дома. Една битка ми стига, особено, когато в края и се оказвам негостоприемна. Аз?!? Не се сещам за по-голяма обида!
От ходене по блогове, обаче попаднах на няколко много добре изказани позиции по тоя въпрос. И за да не преповтарям, за да не казвам вече казани неща, само ще си позволя да сложа тук линкове:
http://marfieta.wordpress.com/2010/03/21/do-not-disturb/
http://sandolino.blogspot.com/2010/02/blog-post_25.html

Варна

Имаше времена, в които много, ама много си харесвах града. Обичах го и когато ме попитат, от къде съм, с не малка доза злорадство отговарях:" От Варна" Сега, хората от другите градове харесват Варна повече от мен, а аз повече харесвам техните градове. Какво да се прави, от една страна, на чуждо място получаваш "представителната извадка", от друга, в твоя град, виждаш повече дупките, по улицата, отколкото липите надвиснали над нея. Когато си дам сметка, колко съм изстинала към града си / множеството коли с неварненски номера и квартали, като Владиславово много помагат в тая насока/, ми става криво. Запланувала съм една продължителна пролетна разходка, в която тенденциозно да търся, че и да поснимам / и най-вече да помоля Георги да го направи, че да има и какво да се види/ хубавите места и неща в родния ми град.
Днес докато ровех в нета и из разни блогове, ето на какво попаднах: Стара Варна
Много, много, много ми хареса. Освен обичането и необичането, харесването и не харесването, от пътуване по други български градове и опознаването на историята им си давам ясна сметка, че въобще, ама въобще не познавам историята на родния си град. На това място, макар и отчасти мога да поправя този си пропуск и то по много приятен начин.

/Снимката е с неустановен източник. /

Силата на думите...

Далеч от делничния бит,

далеч от думи неразбрани -

шосето като черен бинт

превързва тихите ми рани.

Един разлюшкан автобус

извън мъглата ме извежда...

И слизам на завоя пуст,

повикан от една надежда.

Сега със себе си вървя.

Не нося шапка. Нито шлифер.

И дъжд по моята глава

почуква със потаен шифър.

Той може би ще разбере

защо се лутам без причина -

дъждът, роднина на море,

на горди облаци роднина...

Аз също искам да летя.

А все на дребно се пилея -

между небето и пръстта,

загледан в делника, живея.

Нагазвам в меката трева.

Ръце размахвам сред простора...

И уж към себе си вървя,

а хора търся, други хора.

Георги Константинов

Съвет

Може би

ви изглежда наивен съветът...

Но с реалния риск да сгреша,

ще ви кажа:

Ходете пеша, момчета!

Всекидневно ходете пеша!

Ако може - не влизайте

във лимузина.

Ако може - не чакайте

влак.

По паважа вървете,

нагазвайте в глина,

стъпки слагайте в новия сняг.

По земята вървете -

не вземайте лифта.

Тихо слушайте говор горещ...

И обувки купете си

няколко чифта.

И ги скъсайте с бодър вървеж!

Медицината

тук ме подкрепя напълно:

В ранно утро - стани и ходи!..

Предполагам,

така ще живеете дълго.

И след вас ще останат

следи.

Георги Константинов

Взех стихотворенията от страниците на Словото

Леле, как харесвам Робърт Дауни.....

Имаше една героиня

на Богомил Райнов в "Реквием за една мръсница" или не точно там, която обичаше да чете некролози.

Do not stand at my grave and weep,

I am not there; I do not sleep.

I am a thousand winds that blow,

I am the diamond glints on snow,

I am the sun on ripened grain,

I am the gentle autumn rain.

When you awaken in the morning’s hush

I am the swift uplifting rush

Of quiet birds in circling flight.

I am the soft starlight at night.

Do not stand at my grave and cry,

I am not there; I did not die.

Mary E. Frye



Не стойте край надгробния ми камък, не ридайте.

Мен там ме няма, аз не съм заспал.
Аз съм в хилядите ветрове в единна цялост.
Аз съм диамантеният блясък на снежец.
Аз съм слънцето, огряло, жито зряло.
Аз съм нежен, кротък, есенен дъждец.
Не стойте край надгробния ми камък, не ридайте.
Мен там ме няма, аз не съм умрял!

***************************************************************

FUNERAL BLUES

Stop all the clocks, cut off the telephone,
Prevent the dog from barking with a juicy bone,
Silence the pianos and with muffled drum
Bring out the coffin, let the mourners come.

Let aeroplanes circle moaning overhead
Scribbling on the sky the message He Is Dead,
Put crepe bows round the white necks of the public doves,
Let the traffic policemen wear black cotton gloves.

He was my North, my South, my East and West,
My working week and my Sunday rest,
My moon, my midnight, my talk, my song;
I thought that love would last forever: I was wrong.

The stars are not wanted now; put out every one;
Pack up the moon and dismantle the sun;
Pour away the ocean and sweep up the wood;
For nothing now can ever come to any good.

Wystan Hugh Auden

ТРАУРНО

Часовниците всички спрете, телефона изключете,
а кучето да спре да лай - с кокал тлъст го залъжете;
нека пианото утихне и под барабани приглушени
ковчега изнесете; да дойдат всички опечалени.

Нека аероплани над нас надават жален вой
и пишат на небето думите: “Мъртъв е той".
На гърдите на бели гълъби траурни ленти сложете,
а регулировчиците в черни ръкавици облечете.

Той бе за мен север и юг, изток и запад мой,
моят работен ден и моят неделен покой;
мое слънце, моя нощ, мой разговор и мой стих.
Мислех, че любовта ще бъде вечна. Сгреших.

Не искам вече звездите - всички изгасете,
луната покрийте и слънцето махнете.
Гората изсечете, а после източете океана,
защото смисъл за мене вече в нищо няма.

Уинстън Хю Огдън

Явор Димитров, превод; Електронно списание LiterNet