- Не колкото съжалявам за брака. Липсват ми само двадесет сантиметра от Лари. Не говоря за размера на мозъка му."
из епизод от Убийства в Мийдсъмър
неделя, 13 януари 2013 г.
Минутката на водещия
" - Някога съжаляваш ли за развода?
- Не колкото съжалявам за брака. Липсват ми само двадесет сантиметра от Лари. Не говоря за размера на мозъка му."
из епизод от Убийства в Мийдсъмър
- Не колкото съжалявам за брака. Липсват ми само двадесет сантиметра от Лари. Не говоря за размера на мозъка му."
из епизод от Убийства в Мийдсъмър
неделя, 6 януари 2013 г.
Читателски дневник 2012
В светлината на по-предния пост, трябва да уточня, че на този блог надявам се рядко ще става толкова личен и със сигурност няма да западне. Дори напротив.
Смяната на работата категорично определя ритъма ми на четене. Колкото е по-натоварена работата, толкова е по рехав годишния книжен отчет. Но какво да се прави, някой трябва да ги изкарва тия пари.
Втората книга на Капела, която подхванах през 2012-та почти не се различаваше от " Ако искаш да си легнеш с мен...сготви ми" и ми хареса по-малко. Надали отново ще го зачета, особено при огромния списък със заглавия за четене, който ми е в главата.
След Капела, благодарение на Аз чета получих по пощата
и
Бях чела предимно добри отзиви за книгите / Стоян, Алвин /, но не успях да споделя възторга. Впечатленията ми и от двете бяха по-скоро като на xquisite, а втората прочетох почти по дилагонал.
Героите ми бяха постни и повърхностни, а хумора нещо ми убягваше. Единствената добра страна ми се видя в начина книгите да се случват, като размяна на мейли и може би донякъде се припознах в тая част. Кой не се е влюбвал през електронна поща, скайп, яху или айсикю?
Отново заради Стоян, не веднъж съм посягала към книга след негово ревю, подхванах Анна Гавалда.
Първо гледах "Ensemble, c'est tou", който у нас се превежда също, както книгата - "Заедно" и, който много ми хареса, но не можах да я намеря в градската библиотека и взех
Оказа се различна от очакванията ми. Стила ми дойде някак, прекалено разтегнат и хаотичен. Да, напълно оговаря на това, което се случва в историята и може би със следващата ще свикна и дори ще ми харесва, но тази не остави особена следа в съзнанието ми. Запомних я точно толкова, та да продължавам да търся " Заедно" в библиотеката.
Казвала съм не веднъж, почти не чета български автори. Едно от редките изключения беше Ивайло Христов и
Изненада ме приятно. Лек, и приятен стил, самоироничен и с ония хубави български думички, които ти харесва да четеш, макар никой вече да не ги ползва. Ивайло Петров разказва и не толкова веселите неща с лека усмивка и без да поучава говори за любов, достойство и чест. С интерес преоследих съдбите на чичо Мартин, на Аница и Емилия. Почти към края на книгата разбрах, че се изучава в училище. Стана ми чак тъжно, защото си дадох сметка, че надали има учител в съвременното българско училище, който да успее да представи книгата по подходящия начин и ученик, до който тя да достигне.
Харесвам книгите на Алгзандър Маккол Смит още от поредицата за ботсуанката Прешъс Рамотсве и нейната Дамската детективска агенция. "Правилното отношеие към дъжда" е една идея по-лековата и спокойна от детективската поредица.
Допадна ми сюжета, в който Маккол Смит събира разведена четиридесет годишна шотландка-философ с музикант почти с двадесет години по-млад от нея. И всичко това на фона на чаровния Единбург. Дали да не отида да живея там?
При едно намаление се обзаведох с първата и единствена книга без пряка реч, която съм чела.
Бепе Северини и
Не само, че си я купих, а и както става ясно я прочетох и дори забелязах прилики. Да! И то не една, между българите и италианците. Не знам дали това говори добре за българите или зле за италианците или обратното, но се оказа, че не сме кой знае колко различни. Разделена на интересни части, книгата разглежда поведението на италианците на улицата, в жилищния блок, у дома, на работа и на още други типчи за ежедневието места. Забавна, чете се бързо, а липсата на пряка реч осъзнах доста след първите глави.
Някога, накъде, четох или чух нещо за
на Марина Левицка
Не можах да я разбера, тази книга. Може би трябва да си руснак, за да я разбереш. Може би не ме хвана в подходящ момент. Може би защото съм по-голямата сестра. Не усетих идеята и какво иска да ми каже. Изчетох я и не разбрах, чела ли съм или не. Ако попадна на други произведения на авторката, сигурно ще я подхвна отново, за да разбера, защо не успяхме да си паснем първия път.
получих като подарък. Удоволствието от четенето и съм споделила тук.
Когато, в градската библиотека попаднах на
си спомних, че Гаргата ми я беше споменавала, като " нещо, като чик - лит" за което някой друг и беше говорил. Надали съм получавала по-мъглява препоръка за книга, но реших да се пробвам. Не ме грабна. Криминалната линия не беше нищо особено, любовната - също. Да не говорим, че някак не мога да повярвам, че газенето и убиването на хора, без да и ти мигне окото, пък било и членове на гангстерска банда може да е безнаказано и да звучи подходящо, дори и в толкова лекия жанр в който е книгата. Може аз да съм прекален пацифист, но друга развръзка щеше да ми е малко по по вкуса.
На следваща книга попаднах случайно или пък не, защото си ровя по блоговете и сайтове за литература съвсем целенасочено, точно с цел да си харесам нещо за четене. За
прочетох в Литературата днес и цитатът поставен там веднага реши съдбата й. Добър цитат, от добра книга! Ще е единствения, който що сложа тук, но просто не мога да го пропусна:
„Охлювът е преди всичко нежен, много влажен и със силен здрав мускул, т.е. има всички качества да е най-блестящият любовник във Вселената, че и отвъд.“
Хареса ми как пише Деница Дилова. Кратки истории, в които уж се говори за храна, но тя е по-скоро фон, а историите са за хората, за отношенията по между ни и това към живота. Втора книга на български автор само за година. Да не ми се надява човек... Беше удоволствие!
Последните две книги от списъка за изминалата година
и
са на двата полюса на впечатленията ми. Имам почти завършени постове и за двете. Единият гневно-разочарован, другия изпълен с възторг. Макар да не е особено трудно да се предположи, няма да споделям тук коя книга ме спечели и коя се оказа тотално разочарование. Много скоро на дълго и обстойно ще споделя впечатленията си и от двете.
За 2013 от сега съм запланувала трите части на
- Игрите на глада на Сюзан Колинс, която голямото ми дете получи, като коледен подарък и вече смели с очаквано настървение.
- Поверително от кухнята на Антъни Бурдейн, когото много обичам да гледам в " No Reservations"
- Биографията на Ив Сен Лоран от Лоранс Бенаум, която си купих заедно с В главата на италианците.
- Предсмъртна Целувка на Айра Левин, който ми стана любим със Степфордските съпруги и Момчетата от Бразилия.
- Пелагия и белият булдог на Борис Акунин, с която се обзаведох днес от едно чудесно място във Варна, за което мисля също да стане дума в блога.
Следващите две части на трилогията Милениум, ако успея благодарение на някакъв невероятен късмет да се добера до тях в градската библиотека,
както и нещо, което не е художествена литература, но което в момента изцяло е грабнало интереса ми и за което също ще стане дума много скоро.
Смяната на работата категорично определя ритъма ми на четене. Колкото е по-натоварена работата, толкова е по рехав годишния книжен отчет. Но какво да се прави, някой трябва да ги изкарва тия пари.
Втората книга на Капела, която подхванах през 2012-та почти не се различаваше от " Ако искаш да си легнеш с мен...сготви ми" и ми хареса по-малко. Надали отново ще го зачета, особено при огромния списък със заглавия за четене, който ми е в главата.
 |
| Изкушение с дъх на лимони - Антъни Капела |
 |
| Лекарство против северния вятър - Даниел Глатуер |
 |
| Седмата вълна - Даниел Глатуер |
Героите ми бяха постни и повърхностни, а хумора нещо ми убягваше. Единствената добра страна ми се видя в начина книгите да се случват, като размяна на мейли и може би донякъде се припознах в тая част. Кой не се е влюбвал през електронна поща, скайп, яху или айсикю?
Отново заради Стоян, не веднъж съм посягала към книга след негово ревю, подхванах Анна Гавалда.
Първо гледах "Ensemble, c'est tou", който у нас се превежда също, както книгата - "Заедно" и, който много ми хареса, но не можах да я намеря в градската библиотека и взех
 |
| Един подарен ден - Анна Гавалда |
Оказа се различна от очакванията ми. Стила ми дойде някак, прекалено разтегнат и хаотичен. Да, напълно оговаря на това, което се случва в историята и може би със следващата ще свикна и дори ще ми харесва, но тази не остави особена следа в съзнанието ми. Запомних я точно толкова, та да продължавам да търся " Заедно" в библиотеката.
Казвала съм не веднъж, почти не чета български автори. Едно от редките изключения беше Ивайло Христов и
 |
| Преди да се родя и след това - Ивайло Христов |
Изненада ме приятно. Лек, и приятен стил, самоироничен и с ония хубави български думички, които ти харесва да четеш, макар никой вече да не ги ползва. Ивайло Петров разказва и не толкова веселите неща с лека усмивка и без да поучава говори за любов, достойство и чест. С интерес преоследих съдбите на чичо Мартин, на Аница и Емилия. Почти към края на книгата разбрах, че се изучава в училище. Стана ми чак тъжно, защото си дадох сметка, че надали има учител в съвременното българско училище, който да успее да представи книгата по подходящия начин и ученик, до който тя да достигне.
Харесвам книгите на Алгзандър Маккол Смит още от поредицата за ботсуанката Прешъс Рамотсве и нейната Дамската детективска агенция. "Правилното отношеие към дъжда" е една идея по-лековата и спокойна от детективската поредица.
 |
| Правилното отношение към дъжда - Алегзандър Маккол Смит |
Допадна ми сюжета, в който Маккол Смит събира разведена четиридесет годишна шотландка-философ с музикант почти с двадесет години по-млад от нея. И всичко това на фона на чаровния Единбург. Дали да не отида да живея там?
При едно намаление се обзаведох с първата и единствена книга без пряка реч, която съм чела.
Бепе Северини и
 |
| В главата на италианците - Бепе Северини |
Не само, че си я купих, а и както става ясно я прочетох и дори забелязах прилики. Да! И то не една, между българите и италианците. Не знам дали това говори добре за българите или зле за италианците или обратното, но се оказа, че не сме кой знае колко различни. Разделена на интересни части, книгата разглежда поведението на италианците на улицата, в жилищния блок, у дома, на работа и на още други типчи за ежедневието места. Забавна, чете се бързо, а липсата на пряка реч осъзнах доста след първите глави.
Някога, накъде, четох или чух нещо за
 |
| Кратка история на тракторите (на украински) - Марина Левицка |
на Марина Левицка
Не можах да я разбера, тази книга. Може би трябва да си руснак, за да я разбереш. Може би не ме хвана в подходящ момент. Може би защото съм по-голямата сестра. Не усетих идеята и какво иска да ми каже. Изчетох я и не разбрах, чела ли съм или не. Ако попадна на други произведения на авторката, сигурно ще я подхвна отново, за да разбера, защо не успяхме да си паснем първия път.
 |
| 61 часа - Лий Чаилд |
получих като подарък. Удоволствието от четенето и съм споделила тук.
Когато, в градската библиотека попаднах на
 |
| Точно в десетката - Джанет Еванович |
си спомних, че Гаргата ми я беше споменавала, като " нещо, като чик - лит" за което някой друг и беше говорил. Надали съм получавала по-мъглява препоръка за книга, но реших да се пробвам. Не ме грабна. Криминалната линия не беше нищо особено, любовната - също. Да не говорим, че някак не мога да повярвам, че газенето и убиването на хора, без да и ти мигне окото, пък било и членове на гангстерска банда може да е безнаказано и да звучи подходящо, дори и в толкова лекия жанр в който е книгата. Може аз да съм прекален пацифист, но друга развръзка щеше да ми е малко по по вкуса.
На следваща книга попаднах случайно или пък не, защото си ровя по блоговете и сайтове за литература съвсем целенасочено, точно с цел да си харесам нещо за четене. За
 |
| Тънкости на приготвянето - Деница Дилова |
прочетох в Литературата днес и цитатът поставен там веднага реши съдбата й. Добър цитат, от добра книга! Ще е единствения, който що сложа тук, но просто не мога да го пропусна:
„Охлювът е преди всичко нежен, много влажен и със силен здрав мускул, т.е. има всички качества да е най-блестящият любовник във Вселената, че и отвъд.“
Хареса ми как пише Деница Дилова. Кратки истории, в които уж се говори за храна, но тя е по-скоро фон, а историите са за хората, за отношенията по между ни и това към живота. Втора книга на български автор само за година. Да не ми се надява човек... Беше удоволствие!
Последните две книги от списъка за изминалата година
 |
| Стъклени съдби - Людмила Филипова |
 |
| Мъжете, които мразеха жените - Стиг Ларшон |
са на двата полюса на впечатленията ми. Имам почти завършени постове и за двете. Единият гневно-разочарован, другия изпълен с възторг. Макар да не е особено трудно да се предположи, няма да споделям тук коя книга ме спечели и коя се оказа тотално разочарование. Много скоро на дълго и обстойно ще споделя впечатленията си и от двете.
За 2013 от сега съм запланувала трите части на
- Игрите на глада на Сюзан Колинс, която голямото ми дете получи, като коледен подарък и вече смели с очаквано настървение.
- Поверително от кухнята на Антъни Бурдейн, когото много обичам да гледам в " No Reservations"
- Биографията на Ив Сен Лоран от Лоранс Бенаум, която си купих заедно с В главата на италианците.
- Предсмъртна Целувка на Айра Левин, който ми стана любим със Степфордските съпруги и Момчетата от Бразилия.
- Пелагия и белият булдог на Борис Акунин, с която се обзаведох днес от едно чудесно място във Варна, за което мисля също да стане дума в блога.
Следващите две части на трилогията Милениум, ако успея благодарение на някакъв невероятен късмет да се добера до тях в градската библиотека,
както и нещо, което не е художествена литература, но което в момента изцяло е грабнало интереса ми и за което също ще стане дума много скоро.
вторник, 1 януари 2013 г.
понеделник, 31 декември 2012 г.
Музикална кутия
Вълшебната цигулка на Лусия Микарели и безкрайно нежният тромпет на Крис Боти ми идват съвсем на място.
EMMANUEL (HD) LUCIA MICARELLI & CHRIS BOTTI
събота, 29 декември 2012 г.
Коледата не беше весела, но годината със сигурност ще е Нова.
Такова било значи, скъсването след седем годишна връзка. Хайде, шест и половина. Това била раздялата, когато си на 43. Еднодневна драма с реки от сълзи, краткотрайна надежда и после осъзнаване, че тая вече няма да я бъде. Че приключването в същност се е "печало" от месеци. Че несъзнателно сте го подготвяли и утвърждавали, всеки по свой начин.
Старая се да продължа да го обичам. Хората имат нужда да бъдат обичани, без значение дали са или не са с теб. Най-вече той. А аз това го мога. Уча се вече седем години. Опитвам се за пореден път да го премам, какъвто е. В конкретния случай разделен с мен.
Оглеждам дома си, благодарна, че успях да го направя уютен и да съм във всяко ъгълче. Така и утехата и топлината са навсякъде. Гледам приятелите и децата си - на една ръка или обаждане разстояние. Проверяват ме час по час, утешават и не го харесват, защото кой напуска такава жена!
Без него съм! Дори можах да го напиша.
Вървя през града си, уча се да го харесвам със следите от него и нас на всяка крачка. Запознаваме се отново. Аз, като единица, не като част от двама.
Поливам тъгата с вино и после се събирам парче по парче.
Слушам музика и си припомням, че не е правена за нас. Рева, като за последно и се разделям с него окончателно. Тръгвам си от това, което бях. Тръгвам си от него. Не съм добра в очакването.
Приемам тъгата, пускам я в дните и в сърцето си. Обичам всеки свой миг и обичам и нея, щом е част от живота ми. А и така, казват се раждали най-хубавите стихове. Кой е чувал за щастлив поет? Нищо, че в моя случай е само пост в блог.
Правя списък с добрите страни в ситуацията. " Сега с лекота ще сваля и последните 2-3 килограма - кой се храни, когато е зарязан. Ще имам време за всичко, което искам да направя. Даже си позволявам да съм зла - Няма да трябва да търпя скучните жени на приятелите му." Списък малко подтискащ, като начало, но категорично с потенциал.
В ума ми се прокрадва любопитство за това, което предстои. Спомням си, как легнах на операционанта маса преди години, за да ми махат жлъчката, погледнах ръката си, която не трепваше, а през ума ми мина: "Я да видим какво е?"
Какво ли ще е сега?
Може ли на 43 животът да е кутия с бонбони? Мога ли да продължа да го правя такава? Да откривам музика, книги и филми само през себе си. Да съм единствено своя. Да харесвам, без да споделям с него.
Пробвам новата си свобода, новата си "аз". Оная без "и". Опитвам я на вкус и я оглеждам. С нея флиртуваме отдавна, но някак не държах да се срещаме точно сега. Обаче тя е тук и имам намерение да я харесвам и да се възползвам от всичко което предложи.
Старая се да продължа да го обичам. Хората имат нужда да бъдат обичани, без значение дали са или не са с теб. Най-вече той. А аз това го мога. Уча се вече седем години. Опитвам се за пореден път да го премам, какъвто е. В конкретния случай разделен с мен.
Оглеждам дома си, благодарна, че успях да го направя уютен и да съм във всяко ъгълче. Така и утехата и топлината са навсякъде. Гледам приятелите и децата си - на една ръка или обаждане разстояние. Проверяват ме час по час, утешават и не го харесват, защото кой напуска такава жена!
Без него съм! Дори можах да го напиша.
Вървя през града си, уча се да го харесвам със следите от него и нас на всяка крачка. Запознаваме се отново. Аз, като единица, не като част от двама.
Поливам тъгата с вино и после се събирам парче по парче.
Слушам музика и си припомням, че не е правена за нас. Рева, като за последно и се разделям с него окончателно. Тръгвам си от това, което бях. Тръгвам си от него. Не съм добра в очакването.
Приемам тъгата, пускам я в дните и в сърцето си. Обичам всеки свой миг и обичам и нея, щом е част от живота ми. А и така, казват се раждали най-хубавите стихове. Кой е чувал за щастлив поет? Нищо, че в моя случай е само пост в блог.
Правя списък с добрите страни в ситуацията. " Сега с лекота ще сваля и последните 2-3 килограма - кой се храни, когато е зарязан. Ще имам време за всичко, което искам да направя. Даже си позволявам да съм зла - Няма да трябва да търпя скучните жени на приятелите му." Списък малко подтискащ, като начало, но категорично с потенциал.
В ума ми се прокрадва любопитство за това, което предстои. Спомням си, как легнах на операционанта маса преди години, за да ми махат жлъчката, погледнах ръката си, която не трепваше, а през ума ми мина: "Я да видим какво е?"
Какво ли ще е сега?
Може ли на 43 животът да е кутия с бонбони? Мога ли да продължа да го правя такава? Да откривам музика, книги и филми само през себе си. Да съм единствено своя. Да харесвам, без да споделям с него.
Пробвам новата си свобода, новата си "аз". Оная без "и". Опитвам я на вкус и я оглеждам. С нея флиртуваме отдавна, но някак не държах да се срещаме точно сега. Обаче тя е тук и имам намерение да я харесвам и да се възползвам от всичко което предложи.
четвъртък, 6 декември 2012 г.
Българската търсачка Napred.BG
Преди време писах тук за онлайн магазина http://notabenebijou.com/, който направихме с Гаргата и Жаклин. Докато се борехме със създаването му или поне докато Гаргата се бореше, а ние съпричастно пъшкахме, там където нейните познания и умения не достигаха, няколко човека не спираха да помагат, за което сме им много благодарни.
Ето с какво друго се занимава един от тях:
Разработената в края на 2011 - началото на 2012 година българска търсачка Napred.BG продължава да се развива с много добра скорост. В самото начало тя радваше своите потребители само с директни пренасочвания към дадени страници при ясно написано търсене. Например пишете в търсачката "бдж разписание" и директно отивате в сайта на българските железници. Редакторите в екипа са взели предвид и голяма част от възможните неволни грешки, които хоратя правят онлайн, като това да напишат "фацебоок". В последствие Napred.BG започна да се обогатява и със собствени резултати за най-често търсените от българите неща, като сайтовете, които получавате в резултатите са ръчно избрани и описани. Така ако напишете "филми онлайн" ще попаднете на napred.bg/филми-онлайн.html. Голямо улеснение за потребителите е и възможността за директно търсене в най-популярните сред българите сайтове чрез търсачката.
Въпреки че до момента Napred.BG разполага с правила за над 70 000 думи или фрази, за да не оставят някой потребител, чието търсене не попада сред тях, разочарован, тя комбинира своите предимства с големият индекс Google. Тоест, ако вие потърсите нещо от сорта на "От къде да купя батерия за Acer Aspire", ще получите резултатите на Google.BG за това търсене.
Друго подобрение, което предлага Napred.BG, е облакът от търсения, който се генерира постоянно и пази най-честите ви търсения, за да можете само с едно кликване да посещавате любимите си сайтове.
Сами определете дали всички тези предимства са в сила и за вас - http://napred.bg
Ето с какво друго се занимава един от тях:
Разработената в края на 2011 - началото на 2012 година българска търсачка Napred.BG продължава да се развива с много добра скорост. В самото начало тя радваше своите потребители само с директни пренасочвания към дадени страници при ясно написано търсене. Например пишете в търсачката "бдж разписание" и директно отивате в сайта на българските железници. Редакторите в екипа са взели предвид и голяма част от възможните неволни грешки, които хоратя правят онлайн, като това да напишат "фацебоок". В последствие Napred.BG започна да се обогатява и със собствени резултати за най-често търсените от българите неща, като сайтовете, които получавате в резултатите са ръчно избрани и описани. Така ако напишете "филми онлайн" ще попаднете на napred.bg/филми-онлайн.html. Голямо улеснение за потребителите е и възможността за директно търсене в най-популярните сред българите сайтове чрез търсачката.
Въпреки че до момента Napred.BG разполага с правила за над 70 000 думи или фрази, за да не оставят някой потребител, чието търсене не попада сред тях, разочарован, тя комбинира своите предимства с големият индекс Google. Тоест, ако вие потърсите нещо от сорта на "От къде да купя батерия за Acer Aspire", ще получите резултатите на Google.BG за това търсене.
Друго подобрение, което предлага Napred.BG, е облакът от търсения, който се генерира постоянно и пази най-честите ви търсения, за да можете само с едно кликване да посещавате любимите си сайтове.
Сами определете дали всички тези предимства са в сила и за вас - http://napred.bg
неделя, 14 октомври 2012 г.
Рибари, узрели нарове и реката, която не стига морето.
Последните няколко дни отпуска за годината, решаваме да прекараме по южното черноморие, в Ахтопол. След края на сезона, градчето, което и без това изглежда откъснато от света е тихо и безлюдно. В ранната вечер единствените, които се разхождаха по уличките му сме аз, Георги и няколко местни кучета.
Ние вероятно сме единствените туристи в града, дошли на почивка. Всички други, не местни са в Ахтопол с ясна цел - риболов. А риба има. Вижда се по лодките в морето, по рибарите накацали на камъните и на рибарското мостче - единственото място в града, където кипи някаква дейност.
След сутрешното кафе, нарамваме фотоапратите и тръгваме на обиколка.
В Ахтопол няма плажове, но пък има огромни скални образования, изникнали от морето, идеални за снимки, за риболов, разбира се, а също за да поседиш на топлия камък да се радваш на последните слънчеви дни за годината.
Не зная как е през активния сезон, но извън него в градчето няма какво особено да се види. Предполагам, че в едни по-далечни времена, къщите му са били красиви и са носели типичен дух, но стари къщи в Ахтопол или въобще ги няма или са запустели и порутени. Някои от новите постройки са в същото състояние, недовършени и оставени на произвола, дразнеши погледа, за разлика от старите къщи, пък било и полу - съборени, в които аз намирам загадка и очарование. В желанието си да уловят всеки турист, собствениците са строили здраво. Градчето се е превърнало с хаос от цветове и архитектурни решения и напълно е изгубило облик и дух.
Както казва Георги: " След Приморско, балюстрите са абсолютен владетел.", но за това пък наровете и смокините тук растат, като плевели, а в не една градина виждам палми, засадени направо в земята.
На някои места по крайбрежната улица, все още има интересни къщи, с изглед към морето и фара, в които ти се приисква да изкараш един - два отдадени на мързел месеца.
Промененият ритъм на града си личи и в малката църквичка и галерията до нея. И двете са затворени по обед. За галерията съм склонна да разбера, но не знаех, че Бог почива от дванадесет до четири.
П.П. Гаргата ме поправя, имало хубав, голям плаж в Ахтопол, който ние явно не сме открили.
Ние вероятно сме единствените туристи в града, дошли на почивка. Всички други, не местни са в Ахтопол с ясна цел - риболов. А риба има. Вижда се по лодките в морето, по рибарите накацали на камъните и на рибарското мостче - единственото място в града, където кипи някаква дейност.
След сутрешното кафе, нарамваме фотоапратите и тръгваме на обиколка.
В Ахтопол няма плажове, но пък има огромни скални образования, изникнали от морето, идеални за снимки, за риболов, разбира се, а също за да поседиш на топлия камък да се радваш на последните слънчеви дни за годината.
Както казва Георги: " След Приморско, балюстрите са абсолютен владетел.", но за това пък наровете и смокините тук растат, като плевели, а в не една градина виждам палми, засадени направо в земята.
Промененият ритъм на града си личи и в малката църквичка и галерията до нея. И двете са затворени по обед. За галерията съм склонна да разбера, но не знаех, че Бог почива от дванадесет до четири.
Понеже не сме големи любители на глъчката, спокойният и безлюден Ахтопол е по вкуса ни. Даже безличния вид на градчето не е неприятен, когато е съпътстван от прелестните гледки към морето. Недостатък в целия ни престой е единствено тоталната липса на прилична храна. В най-рибарското градче сме, а няма къде да ядем риба. Единственото място, където я приготвят е заведение, чийто нездравословен вид веднага ни отказва от желанието да ядем там каквото и да било. Храним се с паста и пържени картофи, скучни и претоплени в микровълнова. Пицарията в която ги сервират е единственото друго, работещо и незастрашително изглеждащо заведение.
Освен в Ахтопол се разходихме до Синеморец и устието Велека. За първи път в живота си ще видя как река се влива в морето. Живея във Варна, близо до устието на Камчия, но все още не съм стигнала до там, така че Велека ще ми е първата. Да, ама не.
Гледката от Синеморец е зашеметяваща. Рибарите и тук бяха заели позиции по скалите, но плажът е безлюден. Най-красивото нещо, което може да се види. Събуваме обувките и тръгваме да издирваме устието на Велека.
След първите няколко метра ни посрещна този колос. Припича се мълчаливо на след обедното слънце. Устие обаче се оказва, че няма.
Колкото и да изглеждаше пълноводна, на реката малко не и достига, за да стигне морето. Тя се спира явно уморена и не иска да премине няколкото метра пясъчна ивица, които я делят от него.
Вече на път за Варна, спраме на Аркутино. Знаем, че лилиите не са цъфнал, а една табела на входа на резервата ни го напомня отново, но все пак се разхождаме по дървеното мостче и вместо цъфнали лилии снимаме жабки и ято бели птици в далечината.
П.П. Гаргата ме поправя, имало хубав, голям плаж в Ахтопол, който ние явно не сме открили.
Абонамент за:
Публикации (Atom)