сряда, 27 януари 2010 г.

Снощи гледах

Avatar.

Отидох на кино скептично настроена, предполагайки, че филма няма да ме впечатли. Оказах се права. Обичам да съм права! Явно от многото приказки, от мненията, рекламите и разните "ох" и "ах", от впечатленията ми за "ох"кащите и "ах"кащите, бях отсяла за себе си някакъв извод и той излезе верен.
И така, даже не мисля, че е редно да се коментира баналната фабула, малоумните персонажи и факта, че нацията готова да окупира всяко показано и парченце земя започва да ми разправя: " не правете така!". През цялото време не можех да се отърся от аналогията с "Танцуващият с вълци". Един въпрос само ме загложди. Ако "аватар" е въплащението на божество, ако е образ за връзката на божеството с ...простосмъртните, то как трябва да го разбирам? Хората бяха божествата ли, щом си имаха аватари?
Итересно ми е, как така нито веднъж не попаднах на умерен коментар за филма. Не дори на лош. Не мисля, че съм уникална, че разбирам от филми, в това съм убедена. Извода е че, сигурно не съм търсила достатъчно.
Колкото до 3Д-то. Ами хубаво е, въздействащо, ново. Обаче явно аз не съм човека за това. Вероятно съм старомодна, но ме заболя глава, носът ме сърбеше, там където бяха очилата и през цялото време с периферното си зрение виждах рамките.
В общи линии, ходенето ми си заслужаваше, за да имам мнение за " най-касовият филм на всички времена" / рекламата и добрият PR са велика сила/ и за да знам какво е 3Д.
Ще отида да гледам 3Д отново, заради Alice in Wonderland, на Тим Бъртън. От сега знам, че ще си изляза доволна от салона.

вторник, 26 януари 2010 г.

Време за филми

Отново имах късмета да гледам няколко добри филма в последните дни. Първият беше Pan's Labyrint.

Понякога умишлено отбягвам филми и книги с тежък и подтискащ сюжет. Знам, че ще ми трябва време, за да набера смелост, да се престраша и да узрея за нещата, които се случват в историята. Когато, обаче това стане, резултата е добър. Много добър даже. Изправила съм се срещу страховете си и съм се опитала да ги опозная и заедно с това съм се насладила на добро произведение. Така, макар и доста време след излизането им на екран гледах Schindler's List, The Reader, Munich, The Last King of Scotland, и четох Халед Хосейни.
Фашизмът е най-плашещата ме и депресираща част от близкото минало на Европа. Точно заради това отбягвах и "Лабиринтът на фавна". Подходих към него несигурно и страхливо, защото историята боли, като открита рана. И истинският и измисленият свят във филма са нарисувани силно, находчиво, разтърсващо. Толкова е искрен и честен, че не можеш да му се разсърдиш за плашещите картини, които ти показва.

В пълен контраст със страшната приказка, която разкава Гилермо дел Торо е историята, разказана от Гай Ричи. Историята за Шерлок Холмс.

Като момиче бях влюбена в студения, британски, с ум, като бръснач детектив. Четях всичко на сър Артър Конан Дойл, до което успеех да се докопам. До този момент Джеръми Брет беше представата ми за детектива. Хладнокръвен, въздържан, каменно студен и тотално незаинтересован от жените. И после дойде Ричи. Докато гледах филма се зачудих, дали този динамичен и експанзивен със съмнителен морал Холмс би харесал на сър Артър. Мисля, че да. На мен новият образ не детектива много ми допадна. Бих казала, че Робърт Дауни е направо неустоим, а Джъд Лоу чудесно го поддържа и допълва. Цялата атмосфера на филма е много британска и конандойловска. Кримката е добре завързана а после и добре обяснена, за да бъде заинтригуван зрителя с въпросите и удовлетворен, после с отговорите. И за да има и черешка този филмов сладкиш, четох, че Брад Пит ще пресъздаде професор Мориарти в следващия филм от поредицата. Да, ще чакаме с нетърпение.

Третият филм, за който искам да пиша в този пост е причина постът да отлежава известно време. Дори и сега, не се чуствам готова да пиша за филма, но пък не обичам да оставям работата недовършена. Филмът е The Imaginarium of Doctor Parnassus. Мога да остана до тук, само с точката и който трябва ще разбере. Обаче, както бях писала и преди, обичам думите, пусто да остане. Така че...
The Imaginarium of Doctor Parnassus и The Dark Knight са последните филми на Хийт Леджър. И като жокера и в ролята на Тони, той е като падаща звезда, която свети с най-силния и чист пламък, преди да загасне. Джони Деп и Джъд Лоу, от своя страна изиграват Леджър до такава степен блестящо, че за момент, забравяш че не гледаш него. Макар, че не харесвам Колин Фарел, не мога да отрека, че и той си стоеше на мястото, донасяйки с играта и липсата на силна прилика един вече променен герой.
Тери Гилиам е един от любимите ми режисьори. Далеч съм от това да мисля, че разбирам посланията му, но знам, че гледам ли негов филм, ще има за какво да мисля в следващите дни. Обичам филми с препратки, обичам филми, след които трябва да ровя в нета или да минат дни, та за ми просветне. С всички филми на Гилиам до сега е било така. Като се почне от Brazil / Брррр...Дори спомена за тоя филм ме психясва./, през The Adventures of Baron Munchausen, The Fisher King, Twelve Monkeys и се завърши с The Brothers Grimm и филмите на Монти Пайтън. Гледах The Imaginarium of Doctor Parnassus на един дъх, с широко отворени очи. С внимание да не пропусна дума, жест или мимика. Гледах един баща, който не иска да пусне дъщеря си. Една дъщеря, която иска обикновен живот, един малък човек, за който големината не е в ръста и един мъж опитващ се да направи верния избор, лутащ се между същността си и правилните отговори. Дори нямах усещане за игра. Бях във филма. Във филма, заобиколена от бутафорния декор изваден сякаш от нечии сънища. След края не ми се говореше. Исках да остана затворена още малко в балона на историята и да удължа вълшебното преживяване, което ми донесе.
Щях да забравя, дявола прилича на счетоводител. Излязъл, сякаш от картина на Магрит счетоводител с вкус към облози.

За студа и поезията.

Вчера и днес са най-студените дни, които помня. В тоя мразовит дух, Жаклин ми изпрати нещо:

Студено, дявол да го вземе!
Студът те реже като ножици!
Човек, за да се посъвземе,
са нужни барем две госпожици!

Хр. Смирненски, 1919 г.

неделя, 24 януари 2010 г.

Ups, I did it. Again.

Ахам, направих го, за втори път. Дрелката, мой приятел и враг. Дупчих, пробивах, сменях свредла, забивах дюбели и завинтвах...винтове/ ? Дори не съм сигурна, как точно се кава./ Отне ми почти час, за две дупки. През повечето време не бях съвсем сигурна какво правя и бях почти убедена, че не го правя правилно. На края ръцете ми трепереха, но на стената имам хубава метална пръчка, на която висят чашите ни за кафе. Втората, сложена от мен.
"Този, който не бива да се назовава", вероятно ще каже, че е трябвало да изчакам, но ми беше нервно. А като ми е нервно, правя....разни неща. Понякога дори с добър резултат. Понякога даже с два добри резултата.

петък, 22 януари 2010 г.

История на Франция,

разказана от Сан Антонио, ОБАЧЕ. Да, голямо обаче. История на Франция, разказана от удивителен, безсрамен и словоохотлив мръсник.

Не съм чела по-цветист език. Когато го подхванах за първи път, не помня " Гласувайте за Берю" ли беше или " Ал Капоте", ми трябваха само няколко страници, за да знам, че съм открила нещо ново. Главните му георои, все едни и същи хора са най-развратните и безсрамни французи, за които до сега съм чувала. Ако изключим кралете и кралиците, за които разказва в настоящата книга. Криминалните и гангстерски истории са чудесен фон за мръснишките им приключения. Хуморът му е типично френски и обикновено всичко се върти около секса. Когато миналото лято, на летище Орли видях цял ред негови книжлета в джобен формат силно съжалих, че не съм учила езици достатъчно. След "История на Франция" съм запланувала " Джуджето". А Сан Антонио, убедена съм, много разсмива останалите светци, там горе.
101:1 в мача Другите книги - Фани Мутафова.

понеделник, 18 януари 2010 г.

Баница с локум, мъфини и домашен пастет.

Освен няколко невероятно топли, направо пролетни дни първите неща, които ми донесе новата година бяха запланувани и осъществени готварски рецепти. Останах много доволна от резултатите и искам да запазя тук това задоволство.

Започна се с една баница с локум, която опитахме у Веско на 01.01. Използвах обясненията на момичето, което ни почерпи с нея. Към тази информация добавих и обясненията, които намерих при цветарите и резултата се получи умопомрачителен. Може ефекта да е заради високите нива на захар, които осигурява тази баница, не знам.
Приготвянето на тази неземна сладост е бързо и лесно и отнема малко повече време от това за изяждането и. Направих я от:
- един пакет кори, някакви, но не Бела;
- четири кутии локум, от тоя с розите на капака. Безцветен и мек е. Бях взела и един с берачка на рози, но той е червен и в баницата стои някак по-твърд.;
- около 6-700 грама тиква цигулка;
- една - две супени лъжици захар;
- чаена лъжица канела;
- половин чаена чаша захар;
- една чаена чаша вода.
Тиквата се настъргва и запържва, докато влагата и се изпари. Добавят се една-две супени лъжици захар и една чаена лъжица канела. Всяко парченце локум се разрязва по дължина и после всяка половинка, отново се разрязва по дължина. Фурната се загрява на 180 градуса, с вентилатор. Всяка кора се напръсква леко с олио и се прегъва на две. Близо до прегънатата част, по цялата дължина на прегъвката се нарежда локум и до локума се слага малко от тиквата. Кората се навива на руло и рулата се редят в тавичка намазана с олио. Баницата се изпича. От половината чаша захар и едната чаша вода се прави захарен сироп, с който се залива баницата.
У дома, когато Георги и Лора я опитаха се чуваше само доволното им мучене. По-добра оценка за нещо сготвено от мен до сега не бях получавала.

П.П. Откакто собственикът на Бела и още доста други марки, започна да отстрелва бели мечки и да прави реклама с това не купувам продуктите им. Нито колбаси, нито маргарини, точени кори или многолистни теста.

Следващото ми добро постижение бяха едни много дълго планувани мъфини. Не някои конкретни мъфини, а мъфини, като цяло. Основна причина за неправенето им от мен беше липсата на форма. След, като се обзаведох с формата се оказа, че снабдяването с хартийки за тях е точно толкова сложна задача. Бяха нужни две ходения в Пикадили, и разговор с няколко от момчетата, които зареждат щандовете, за да придобия търсените хартийки.
В новогодишната нощ, едно от гостенчетата на Лора донесе правени от майка му мъфини. Използвах нейната рецепта и добавих няколко неща от себе си. Когато сложих във фурната, формата с първата ми в живота порция мъфини, бях на крачка да се прекръстя. Сетих се за баба ми, лека и пръст, която го правеше всеки път, преди да започне да меси нещо, казвайки едни и същи думи: " Ела, Боже, поможи!" Не знам, дали Той чуваше молитвата, но печивата на баба ми винаги се получаваха. Първите ми мъфини станаха малко криви / фурната не пече равномерно/, много вкусни и свършиха за ден.

Ето и рецептата:
Половин чаена чаша меко масло се разбива с една чаена чаша захар. Добавят се две яйца, и една чаена чаша кисело мляко. В отделна купа се смесват две чаени чаши брашно и един бакпулвер. По желание се добавят орехи, сушени плодове, парченца шоколад...Аз добавих шоколад, смлени на едро орехи и наситнени сушени кайсии.

Тъй, като по Коледа получих пасатор, едно от нещата, за които го вкарах в употреба в началото на новата година беше домашен пастет. След прегледа на няколко рецепти, се спрях на тази от " В кухнята на моето семейство". Направих моя първи домашен пастет с малки корекции на рецептата, по следния начин:
В тиган с две супени лъжици олио запържих една глава лук нарязан на ситно и два моркова, също нарязани на ситно. Когато омекнаха добавих половин килограм измити и подсушени пилешки дробчета. В различните рецепти срещнах препоръки да се добави вино, Марсала или Порто. Аз добавих бренди. Това имах в хладилника. Подправих с сол, розмарин и смлян черен пипер, долях малко вода и когато тя се изпари дробчетата бяха готови. Нарязах ги на ситно, за да се пасират по-лесно и вкарах в работа пасатора. Получиха се две малки бурканчета с ухаещ и вкусен домашен пастет, който много хармонично се вързва с препечен черен хляб и доматки отгоре или зелена салата.

четвъртък, 7 януари 2010 г.

На път из България.

За да се възползваме от последните хубави, есенни дни с Георги, а в последствие и Милена, Калоян и малкия им син направихме кратко пътуване. Основната ни цел бяха седемте рилски езера, а първата ни спирка Велинград.
Времето беше съвсем лятно, и това даваше повод на Георги да пустосва до сто и едно и обратно, че сме тръгнали с кола, а не с мотор. Трябваха му няколко часа и няколко стотин километра за да се укроти и да започне истински да се наслаждава на пътуването. И как да не се? Родопите са така прекрасни, а през есента са предизвикателство и за най-способния художник. Слаб писач на думи, като мен трудно ще предаде изобилието от цветове. По склоновете на планината, дърветата греха във всички нюанси на оранжевото и червеното. От едната страна на пътя лъкатуши река. Картата ми казва, че трябва да е Чепинска. От другата страна, съвсем под издигащите се нагоре скали са релсите на теснолинейката. Знам, че съм пътувала с нея, както знам, че преди време с баба ми и дядо ми съм ходила във Велинград. Толкова отдавна, че само знам, че се е случило, но нямам спомен за това.
Градчето е малко и спокойно. Много зелено, с тротоари застлани с мраморни плочи. Докато изходихме няколко пъти малкото му централни улички не забелязах и една висока сграда. Истинска отмора за очите. Олющените фасади на старите градски къщи се редяха покрай главната улица. А ние седнахме в градината на някакъв ресторант да пием кафе. Кафето се разрастна до топла супа, палачинки със сладко от боровинки и домашна торта.


Домакините ни в малкия хотел бяха много мили. С удоволствие разказваха за града си, който се слави с многото минерални извори, с най-добрата за живеене надморска височина и най-много слънчеви дни в годината. Лично на мен квалификацията " Спа столицата на България" не ми харесва, ама какво да направиш, като "спа" е доста по-кратко от "балнеоложки център", примерно. А и, нали се интегрираме и глобализираме. Надявам се Велинград да си остане така тих, зелен и спокоен, както го видях.
На вторият ден от престоят ни във Велинград се разходихме до Юндола и Белмекен. Юндола. Ами Юндола е един кръстопът, с малко селце наблизо, населено май, само с помаци. Точно от такива едни хубави помашки девойчета със забрадки си купихме мед и сладко от диви ягоди. Само някой, който е брал диви ягоди знае как се събират тия мъници. Че и да са достатъчно, че да ги правиш на сладко. Поразговорихме се с момичетата, ама не посмях да ги питам, защо през седмицата са на пазара, а не в училището. Може пък и да бяха по-големи, но на мен ми изглеждаха, на възраст, като за ученички.
Помотахме се, Георги си купи масленки от хранителния магазин. Даже бях забравила, че някога са съществували подобни неща. С влизането през вратата на магазина се върнах във Варна от преди 30 години, когато на улица Шар, близо до училището ми имаше сладкарничка и продаваха точно такива масленки. Само дето сега бяха в кутии, а тогава в плитки правоъгълни тави.
От Юндола, поехме към Белмекен. За цялото пътуване бяхме избрали работни дни, за да избегнем колите по пътищата и хората на местата, където ще ходим. Край язовир Белмекен нямаше жива душа. Абсолютно спокойствие. Имах усещането, че сме само ние и планината. Водите на язовира не помръдваха и отразяваха заобикалящите ги върхове. Разходихме се наоколо, а Калоян и Иво хвърляха камъчета в язовира. Подкарахме колата по път, който се оказа без изход, но ни осигури много красиви гледки. Обърнахме обратно и тръгнахме да се прибираме към Велинград.
И двете сутрини, както и вечерите в хотела храната се приготвяше от собственичката, а ни я сервираше синът и. Жената чистеше и оправяше хотела наравно с единствената камериерка, а дъщеря и посщаше гостите на рецепцията.
Във Велинград изкарахме два чудесни дни и тръгнахме към Рила и Паничище. Ние с Георги се отклонихме за Рилския манастир. Преди обаче да стигнем до там, попаднахме на едно много интересно място.
Мернах колите, качени на покрива от пътя. Сръчках Георги и обърнахме. След малко вече звъняхме на Калоян и Милена, които бяха решили да пропуснат Рилския манастир и да продължат направо за Паничище. Колекцията е огромна и много интересна. Намира се на някакъв паркинг и в няколко от помещенията на запусната сграда. Господинът, който ни посрещна не беше собственик на колекцията, но беше наясно с произхода, историята на придобиването на експонатите, функцията им и въобще имаше отговор на всички зададени от нас въпроси. Знаеше годините, в които са произведени моторите или колите, знаеше какви са били оригиналните им част и посочваше, ако някъде има сменяни. С Калоян запонаха дълъг и предполагам много интересен за двама им разговор. От малкото, което разбирам, мисля, че Калоян никак не му се даваше по познания в тази сфера. Позастояхме се на това място. В тази колекция е събирано всичко старо. Всичко. Радиоапарати, грамофони, маси и столове, файтон, отоманка, телевизори, диван, ракли, стари куфари, печки, глинени съдини, чакръци, чепкала, табели, и много автомобили и мотоциклети. Имаше дори две огромни пешки, високи, повече от човешки ръст, използвани някога в театрална постановка.

Моята вехтошарска душа се редваше на това изобилие от старини, но заедно с това изпитах силно съжаление, че ламарините на колите, дървенията на чакръците и дори учудващо запазената дамаска на отоманката бяха оставени на произвола на природните сили. Не искали да го признаят за музейна сбирка, или нещо такова, каза човека, като го попитахме. Аз си мисля, че не е редно, всички тия неща да се съсипват от дъжда и слънцето, да стоят прашасали и ръждиви, без значение признати за музий или не. Давам си сметка, че подобна огромна колекция не може да бъде реставрирана, опазена и поддържана изцяло. Давам си сметка и, че ако не бяха там тия вещи, уреди и автомобили щяха да са някое бунище, пак раждясали и гниещи или дори станали на подпалки. И все пак, изпитах съжаление, че макар и за по-голям период от време отново ще ги застигне тая съдба. Ще седят натрупани, изгнили и възможността някой да ги види, разгледа, да се поинтересува от тях ще е все по-малка. Искаше ми се да ги видя чисти, предпазени от посегателството на времето и подсказващи за блясъка или начина на живот, който са имали. Не искам да пренебрагвам труда на човека. Браво на него, че въобще се е захванал с това. Ако не беше така, нямаше да имам шанса да прочета тези табели с познати, но позабравени текстове, а Иво да разглежда с баща си мотори, които са пътували, когато бащата на баща му е бил колкото него.


Калоян и Милена още разглеждаха, когато ние с Георги тръгнахме отново към Рилския манастир.
Притихнала и смирена, се подготвях за среща с духовното, когато Георги се опита грубо да ме върне към материалното роптаейки срещу таксата за паркинг и двата големи джипа спрени в заградено място в двора на манастира. Изсъсках му ядосано да не ме отклонява от поклонническото ми състояние и се запътихме към библиотеката на манастира, за да ни сложат печати в книжките за стоте национални обекта. В действителност не ме интересува, дали управляващите на манастира правят пари, пък било то и от паркинга. Не ме интересува, дали джиповете, арестувани в ъгъла са купени с таксата за паркинг. Не ми се и вярва да е така. Де да беше. Това щеше да означава, че манастира е посещаван от толкова хора, колкото наистина заслужава . Важното за мен там беше, че усещах въздуха кристален, цветовете по-ярки, а шумовете изчезваха. Едната мисъл, за хората вървяли по тия камъни ми беше достатъчна, за да затя дъх и да се опитам да чуя стъпките им. Светостта на такива места не зависи от хората, които ги управляват. Тези места са над времето и човеците. Сравнен с други манастири, в които бяхме в последните години Рилския е в прекрасно състояние. Чист, фасадата му не се руши, рисунките по нея изглеждат свежи. Не знам реставрирани ли са или запазени. Кулата в центъра му стои груба и различна и навява мисли за мъже на оръжието, а не на вярата. Искаше ми се, да се изкача по тясното и ниско стълбище или до големия часовник в стъклената кутия на камбанарията, но опънатото въже пред входа ме спря. Пред църквата се мотаеха някакви хора с камери и прожектори. Много не на място ми се сториха. Влязохме и запалихме свещи в църквата, спряхме се до гроба на цар Борис III и тръгнахме по обратния път, а после в посока Паничище.
Паничище не ми хареса. Хотелът беше нов, модерен, с приятна обстановка. Фасадата му " алпийски стил" май се вписваше добре сред боровете. Ако трябва, обаче да избирам няма да отида втори път там. Ще предпочета много други места. Даже не можах да придобия ясна представа, какво в същност е Паничище. На няколко места разчистени от боровата гора има хотели. На едно или две места, край тях позапуснати почивни станции и толкова. Няма магазин за хранителни стоки. Няма кръчма, кафене, ресторант. Или се храниш с това, което ти предлагат в хотела или ....Сапарева баня и това, което тя може да ти предложи. Не ми харесва да нямам избор, сервитьорите да ми говорят на "ти", бармана да ме убеждава, да си взема кафе за стаята в пластмасова чаша, когато аз искам порцеланова. Не ми харесва, когато сутринта поискам кафе, към закуската, вместо чай, да ми кажат, че трябва да си го платя.
Първият ден от престоя в Паничище прекарахме в излежаване, зяпне на телевизия, а аз в четене на книжка, най-вече. За кратко слязохме до Сапарева баня. Харесвам всички, малки, спокойни български градчета. С позахабените сгради в централната им част, с мраморния плочник и някоя склуптора, спомен от социалистическо минало. С майките бутащи колички в делничен ден. Къщите в уличките край центъра на градчето бяха боядисани в ярки цветове, с димитровчета в градините и изпрани килими, оставени по оградите да съхнат на есенното слънце. Видяхме гейзера на Сапарева баня. Най-горещия в Европа, според табелата, с температура 102 градуса. Изригва на 5-10 секунди, доколкото си спомням. Около гейзера има някаква склуптура, която така и не разбрах какво трябва да представлява. От едната му страна, през решетеста врата се виждат крановете и тръбите, по които минава горещата вода. Плашеща картина.
Последният ден, преди да отпътуваме за Варна, беше определен, за седемте рилски езера. Закусихме и тръгнахме към лифта, с който да се качим до хижа Рилски езера.
Докато правех примерния график на пътуването ни, бях чела за лифта, протестите срещу построяването му и описанието на планинарите, в какво се превръща любимата им Рила. Големите пространства изсечени дървета, покрити с чакъл, който трябва да станат паркинг, доколкото разбрах и ламаринените фургони са грозна и тъжна гледка. Качихме се на лифта, слънцето препичаше приятно, но на местата, където беше сянка ставаше хладно. Пътят се виеше под нас. Дадох си сметка, че ако не е лифта, за един ден не можеш и да се изкачиш до хижата и да видиш езерата. Освен ако не е най-дългият ден в годината, а ти си добър пешеходец и познаваш планината. Лифтът прави достъпа до хижа Рилски езера и до самите езера много по-лесен. Разбирам притесненията на планинарите, че местата около езерата и около хижата ще се изпълнят с народ и следователно с отпадъци. Ако го нямаше лифтът, обаче ние, както и много други, като нас, предполагам, нямаше да можем да се качим до езерата. А бяхме и с детенце. Някой би казъл, ако искаш да видиш рилските езера, ще се подготвиш и ще направиш нужното усилие. Вярно е, но трябва да се учим да сме адекватни на съответното място, отколкото да се опитваме да го опазваме, възпрепятствайки достъпа на повече хора. За моя радост, отпадъци не видях.
Попитахме момчетата, кога е последния " курс" на лифта и въоръжени с джипиес-а на Георги се закатерихме нагоре. До сега, в общи линии съм гледала малко иронично на ползването на джипиес-а в пътуванията ни. Смятала съм го по-скоро, като допълнително забавление за Георги, което понякога даже ни е обърквало. / Имам един подгизнало-студен спомен от обикаляне из Истанбул в продължение на два часа, следейки джипиес. Не тоя на Георги, но този факт, тогава не ме правеше по-суха или по-малко раздразнителна./За мен решенито в подобни ситуации винаги е било мотото на моя дядо: " С питане и до Цариград се стига". Интересно, той сигурно е бил единственият мъж склонен да пита за посоката. Но да се върна на джипиеса и огромната роля, която той изигра в случая. А и хора за питане нямаше особено много, да не кажа никак. Без него, със сигурност щяхме да спим в хижа Рилски езера. Аз нямам и идея от маркировка. Георги има някаква, но май не много по-ясна от моята. Успешното ни движение и пристигането ни отново при лифта петнадесет минути преди той за последно, този ден да тръгне надолу беше изцяло благодарение на машинката.
Както казах, от хижа Рилски езера стръмно се заизкачвахме нагоре. Когато видя камъни и баир, козата в мен надигна глава, отърси рога и хукна. Миленка и Калоян носеха Иво на почивки. Горе на платото се разделихме с тях. Те седнаха да почиват на слънце и да се радват на гледката, а аз и Георги продължихме към Бъбрека.
Поседнахме там за мъчничко, да хапнем курабиите, които предвидливо бях взела и да погледаме гладкото езеро. На единия бряг малка групичка правеше слънчеви бани, а в страни от нас група възрастни планинари бяха насядали за почивка и сладки приказки. Зад нас беше поляната на бялото братство. Опитах се да почуствам магията на мястото. Нещо не ми се получаваше. Сигурно я имаше, щом толкова много хора могат да я усетят, но вероятно аз работя на други честоти. Сверихме джипиеса и часовника и пресметнахме, че няма да можем да видим Окото и Сълзата, затова заслизахме към Близнака. Спортните ми обувки, обект на неспирни подигравки от страна на Георги / не били маратонки / се представиха за отличен. Преодолявах препятствията по неравния терен с лекота и удоволствие.
На някои места единствено джипиеса твърдеше, че има пътека, не и здравия разум. Добре, че в случая се доверихме на изкуствения, а не на естествения интелект. На места потвърждение, че се движим в правилната посока бяха табелите и маркировката. Слизахме по камъни, пресичахме поточета, които в същност вървяха заедно с пътеката, газихме в кал и се провряхме под едни борове. Пътят ни мина по ред след Близнака, покрай Трилистника, Рибното езеро, а после към Долното, хижа Рилски езера и лифта. Бяхме изморени, кални, изгорели от слънцето и доволни.
Ходенето винаги е било сред любимите ми занимания. Ходенето по неравен терен сред природата може да се каже, че ми се случва за първи път от много, много години насам. Предполагам, че разходките в Морската градина на Варна не се броят. В тоя смисъл, новото преживяване, ходенето на места, които не съм вижадала ми хареса, но някак не усетих мястото, като "мое". Не е място, на което ще искам да се връщам пак и пак. Когато сега разглеждам в мрежата снимки на езерата, трябва да кажа, че гледките спират дъха!
На следващият ден тръгнахме в посока Варна. Пътуването винаги е хубаво и посоката е почти без значение. Пътуването се оказа по-кратко от историята за него. Обичам думите.

понеделник, 4 януари 2010 г.

Честита нова година!

Еми, това е. Изпратихме 2009, посрещнахме 2010.
Какво ми донесе 2009? Най-вече здраве за порасналите ми прекрасни деца. И още, Париж, Гьокчеада и Истанбул с Георги. Завърших първият си гоблен. Започнах втори. Ставам все по-добра в кухнята, за съжаление, най-точният признак са отеснелите дрехи на всички у дома. Получих първото си, само мое колело.
Какво очаквам от 2010? Само здраве, за мен децата, Георги, за приятелите и близките. Другите неща сами ще си ги направим.