четвъртък, 7 януари 2010 г.

На път из България.

За да се възползваме от последните хубави, есенни дни с Георги, а в последствие и Милена, Калоян и малкия им син направихме кратко пътуване. Основната ни цел бяха седемте рилски езера, а първата ни спирка Велинград.
Времето беше съвсем лятно, и това даваше повод на Георги да пустосва до сто и едно и обратно, че сме тръгнали с кола, а не с мотор. Трябваха му няколко часа и няколко стотин километра за да се укроти и да започне истински да се наслаждава на пътуването. И как да не се? Родопите са така прекрасни, а през есента са предизвикателство и за най-способния художник. Слаб писач на думи, като мен трудно ще предаде изобилието от цветове. По склоновете на планината, дърветата греха във всички нюанси на оранжевото и червеното. От едната страна на пътя лъкатуши река. Картата ми казва, че трябва да е Чепинска. От другата страна, съвсем под издигащите се нагоре скали са релсите на теснолинейката. Знам, че съм пътувала с нея, както знам, че преди време с баба ми и дядо ми съм ходила във Велинград. Толкова отдавна, че само знам, че се е случило, но нямам спомен за това.
Градчето е малко и спокойно. Много зелено, с тротоари застлани с мраморни плочи. Докато изходихме няколко пъти малкото му централни улички не забелязах и една висока сграда. Истинска отмора за очите. Олющените фасади на старите градски къщи се редяха покрай главната улица. А ние седнахме в градината на някакъв ресторант да пием кафе. Кафето се разрастна до топла супа, палачинки със сладко от боровинки и домашна торта.


Домакините ни в малкия хотел бяха много мили. С удоволствие разказваха за града си, който се слави с многото минерални извори, с най-добрата за живеене надморска височина и най-много слънчеви дни в годината. Лично на мен квалификацията " Спа столицата на България" не ми харесва, ама какво да направиш, като "спа" е доста по-кратко от "балнеоложки център", примерно. А и, нали се интегрираме и глобализираме. Надявам се Велинград да си остане така тих, зелен и спокоен, както го видях.
На вторият ден от престоят ни във Велинград се разходихме до Юндола и Белмекен. Юндола. Ами Юндола е един кръстопът, с малко селце наблизо, населено май, само с помаци. Точно от такива едни хубави помашки девойчета със забрадки си купихме мед и сладко от диви ягоди. Само някой, който е брал диви ягоди знае как се събират тия мъници. Че и да са достатъчно, че да ги правиш на сладко. Поразговорихме се с момичетата, ама не посмях да ги питам, защо през седмицата са на пазара, а не в училището. Може пък и да бяха по-големи, но на мен ми изглеждаха, на възраст, като за ученички.
Помотахме се, Георги си купи масленки от хранителния магазин. Даже бях забравила, че някога са съществували подобни неща. С влизането през вратата на магазина се върнах във Варна от преди 30 години, когато на улица Шар, близо до училището ми имаше сладкарничка и продаваха точно такива масленки. Само дето сега бяха в кутии, а тогава в плитки правоъгълни тави.
От Юндола, поехме към Белмекен. За цялото пътуване бяхме избрали работни дни, за да избегнем колите по пътищата и хората на местата, където ще ходим. Край язовир Белмекен нямаше жива душа. Абсолютно спокойствие. Имах усещането, че сме само ние и планината. Водите на язовира не помръдваха и отразяваха заобикалящите ги върхове. Разходихме се наоколо, а Калоян и Иво хвърляха камъчета в язовира. Подкарахме колата по път, който се оказа без изход, но ни осигури много красиви гледки. Обърнахме обратно и тръгнахме да се прибираме към Велинград.
И двете сутрини, както и вечерите в хотела храната се приготвяше от собственичката, а ни я сервираше синът и. Жената чистеше и оправяше хотела наравно с единствената камериерка, а дъщеря и посщаше гостите на рецепцията.
Във Велинград изкарахме два чудесни дни и тръгнахме към Рила и Паничище. Ние с Георги се отклонихме за Рилския манастир. Преди обаче да стигнем до там, попаднахме на едно много интересно място.
Мернах колите, качени на покрива от пътя. Сръчках Георги и обърнахме. След малко вече звъняхме на Калоян и Милена, които бяха решили да пропуснат Рилския манастир и да продължат направо за Паничище. Колекцията е огромна и много интересна. Намира се на някакъв паркинг и в няколко от помещенията на запусната сграда. Господинът, който ни посрещна не беше собственик на колекцията, но беше наясно с произхода, историята на придобиването на експонатите, функцията им и въобще имаше отговор на всички зададени от нас въпроси. Знаеше годините, в които са произведени моторите или колите, знаеше какви са били оригиналните им част и посочваше, ако някъде има сменяни. С Калоян запонаха дълъг и предполагам много интересен за двама им разговор. От малкото, което разбирам, мисля, че Калоян никак не му се даваше по познания в тази сфера. Позастояхме се на това място. В тази колекция е събирано всичко старо. Всичко. Радиоапарати, грамофони, маси и столове, файтон, отоманка, телевизори, диван, ракли, стари куфари, печки, глинени съдини, чакръци, чепкала, табели, и много автомобили и мотоциклети. Имаше дори две огромни пешки, високи, повече от човешки ръст, използвани някога в театрална постановка.

Моята вехтошарска душа се редваше на това изобилие от старини, но заедно с това изпитах силно съжаление, че ламарините на колите, дървенията на чакръците и дори учудващо запазената дамаска на отоманката бяха оставени на произвола на природните сили. Не искали да го признаят за музейна сбирка, или нещо такова, каза човека, като го попитахме. Аз си мисля, че не е редно, всички тия неща да се съсипват от дъжда и слънцето, да стоят прашасали и ръждиви, без значение признати за музий или не. Давам си сметка, че подобна огромна колекция не може да бъде реставрирана, опазена и поддържана изцяло. Давам си сметка и, че ако не бяха там тия вещи, уреди и автомобили щяха да са някое бунище, пак раждясали и гниещи или дори станали на подпалки. И все пак, изпитах съжаление, че макар и за по-голям период от време отново ще ги застигне тая съдба. Ще седят натрупани, изгнили и възможността някой да ги види, разгледа, да се поинтересува от тях ще е все по-малка. Искаше ми се да ги видя чисти, предпазени от посегателството на времето и подсказващи за блясъка или начина на живот, който са имали. Не искам да пренебрагвам труда на човека. Браво на него, че въобще се е захванал с това. Ако не беше така, нямаше да имам шанса да прочета тези табели с познати, но позабравени текстове, а Иво да разглежда с баща си мотори, които са пътували, когато бащата на баща му е бил колкото него.


Калоян и Милена още разглеждаха, когато ние с Георги тръгнахме отново към Рилския манастир.
Притихнала и смирена, се подготвях за среща с духовното, когато Георги се опита грубо да ме върне към материалното роптаейки срещу таксата за паркинг и двата големи джипа спрени в заградено място в двора на манастира. Изсъсках му ядосано да не ме отклонява от поклонническото ми състояние и се запътихме към библиотеката на манастира, за да ни сложат печати в книжките за стоте национални обекта. В действителност не ме интересува, дали управляващите на манастира правят пари, пък било то и от паркинга. Не ме интересува, дали джиповете, арестувани в ъгъла са купени с таксата за паркинг. Не ми се и вярва да е така. Де да беше. Това щеше да означава, че манастира е посещаван от толкова хора, колкото наистина заслужава . Важното за мен там беше, че усещах въздуха кристален, цветовете по-ярки, а шумовете изчезваха. Едната мисъл, за хората вървяли по тия камъни ми беше достатъчна, за да затя дъх и да се опитам да чуя стъпките им. Светостта на такива места не зависи от хората, които ги управляват. Тези места са над времето и човеците. Сравнен с други манастири, в които бяхме в последните години Рилския е в прекрасно състояние. Чист, фасадата му не се руши, рисунките по нея изглеждат свежи. Не знам реставрирани ли са или запазени. Кулата в центъра му стои груба и различна и навява мисли за мъже на оръжието, а не на вярата. Искаше ми се, да се изкача по тясното и ниско стълбище или до големия часовник в стъклената кутия на камбанарията, но опънатото въже пред входа ме спря. Пред църквата се мотаеха някакви хора с камери и прожектори. Много не на място ми се сториха. Влязохме и запалихме свещи в църквата, спряхме се до гроба на цар Борис III и тръгнахме по обратния път, а после в посока Паничище.
Паничище не ми хареса. Хотелът беше нов, модерен, с приятна обстановка. Фасадата му " алпийски стил" май се вписваше добре сред боровете. Ако трябва, обаче да избирам няма да отида втори път там. Ще предпочета много други места. Даже не можах да придобия ясна представа, какво в същност е Паничище. На няколко места разчистени от боровата гора има хотели. На едно или две места, край тях позапуснати почивни станции и толкова. Няма магазин за хранителни стоки. Няма кръчма, кафене, ресторант. Или се храниш с това, което ти предлагат в хотела или ....Сапарева баня и това, което тя може да ти предложи. Не ми харесва да нямам избор, сервитьорите да ми говорят на "ти", бармана да ме убеждава, да си взема кафе за стаята в пластмасова чаша, когато аз искам порцеланова. Не ми харесва, когато сутринта поискам кафе, към закуската, вместо чай, да ми кажат, че трябва да си го платя.
Първият ден от престоя в Паничище прекарахме в излежаване, зяпне на телевизия, а аз в четене на книжка, най-вече. За кратко слязохме до Сапарева баня. Харесвам всички, малки, спокойни български градчета. С позахабените сгради в централната им част, с мраморния плочник и някоя склуптора, спомен от социалистическо минало. С майките бутащи колички в делничен ден. Къщите в уличките край центъра на градчето бяха боядисани в ярки цветове, с димитровчета в градините и изпрани килими, оставени по оградите да съхнат на есенното слънце. Видяхме гейзера на Сапарева баня. Най-горещия в Европа, според табелата, с температура 102 градуса. Изригва на 5-10 секунди, доколкото си спомням. Около гейзера има някаква склуптура, която така и не разбрах какво трябва да представлява. От едната му страна, през решетеста врата се виждат крановете и тръбите, по които минава горещата вода. Плашеща картина.
Последният ден, преди да отпътуваме за Варна, беше определен, за седемте рилски езера. Закусихме и тръгнахме към лифта, с който да се качим до хижа Рилски езера.
Докато правех примерния график на пътуването ни, бях чела за лифта, протестите срещу построяването му и описанието на планинарите, в какво се превръща любимата им Рила. Големите пространства изсечени дървета, покрити с чакъл, който трябва да станат паркинг, доколкото разбрах и ламаринените фургони са грозна и тъжна гледка. Качихме се на лифта, слънцето препичаше приятно, но на местата, където беше сянка ставаше хладно. Пътят се виеше под нас. Дадох си сметка, че ако не е лифта, за един ден не можеш и да се изкачиш до хижата и да видиш езерата. Освен ако не е най-дългият ден в годината, а ти си добър пешеходец и познаваш планината. Лифтът прави достъпа до хижа Рилски езера и до самите езера много по-лесен. Разбирам притесненията на планинарите, че местата около езерата и около хижата ще се изпълнят с народ и следователно с отпадъци. Ако го нямаше лифтът, обаче ние, както и много други, като нас, предполагам, нямаше да можем да се качим до езерата. А бяхме и с детенце. Някой би казъл, ако искаш да видиш рилските езера, ще се подготвиш и ще направиш нужното усилие. Вярно е, но трябва да се учим да сме адекватни на съответното място, отколкото да се опитваме да го опазваме, възпрепятствайки достъпа на повече хора. За моя радост, отпадъци не видях.
Попитахме момчетата, кога е последния " курс" на лифта и въоръжени с джипиес-а на Георги се закатерихме нагоре. До сега, в общи линии съм гледала малко иронично на ползването на джипиес-а в пътуванията ни. Смятала съм го по-скоро, като допълнително забавление за Георги, което понякога даже ни е обърквало. / Имам един подгизнало-студен спомен от обикаляне из Истанбул в продължение на два часа, следейки джипиес. Не тоя на Георги, но този факт, тогава не ме правеше по-суха или по-малко раздразнителна./За мен решенито в подобни ситуации винаги е било мотото на моя дядо: " С питане и до Цариград се стига". Интересно, той сигурно е бил единственият мъж склонен да пита за посоката. Но да се върна на джипиеса и огромната роля, която той изигра в случая. А и хора за питане нямаше особено много, да не кажа никак. Без него, със сигурност щяхме да спим в хижа Рилски езера. Аз нямам и идея от маркировка. Георги има някаква, но май не много по-ясна от моята. Успешното ни движение и пристигането ни отново при лифта петнадесет минути преди той за последно, този ден да тръгне надолу беше изцяло благодарение на машинката.
Както казах, от хижа Рилски езера стръмно се заизкачвахме нагоре. Когато видя камъни и баир, козата в мен надигна глава, отърси рога и хукна. Миленка и Калоян носеха Иво на почивки. Горе на платото се разделихме с тях. Те седнаха да почиват на слънце и да се радват на гледката, а аз и Георги продължихме към Бъбрека.
Поседнахме там за мъчничко, да хапнем курабиите, които предвидливо бях взела и да погледаме гладкото езеро. На единия бряг малка групичка правеше слънчеви бани, а в страни от нас група възрастни планинари бяха насядали за почивка и сладки приказки. Зад нас беше поляната на бялото братство. Опитах се да почуствам магията на мястото. Нещо не ми се получаваше. Сигурно я имаше, щом толкова много хора могат да я усетят, но вероятно аз работя на други честоти. Сверихме джипиеса и часовника и пресметнахме, че няма да можем да видим Окото и Сълзата, затова заслизахме към Близнака. Спортните ми обувки, обект на неспирни подигравки от страна на Георги / не били маратонки / се представиха за отличен. Преодолявах препятствията по неравния терен с лекота и удоволствие.
На някои места единствено джипиеса твърдеше, че има пътека, не и здравия разум. Добре, че в случая се доверихме на изкуствения, а не на естествения интелект. На места потвърждение, че се движим в правилната посока бяха табелите и маркировката. Слизахме по камъни, пресичахме поточета, които в същност вървяха заедно с пътеката, газихме в кал и се провряхме под едни борове. Пътят ни мина по ред след Близнака, покрай Трилистника, Рибното езеро, а после към Долното, хижа Рилски езера и лифта. Бяхме изморени, кални, изгорели от слънцето и доволни.
Ходенето винаги е било сред любимите ми занимания. Ходенето по неравен терен сред природата може да се каже, че ми се случва за първи път от много, много години насам. Предполагам, че разходките в Морската градина на Варна не се броят. В тоя смисъл, новото преживяване, ходенето на места, които не съм вижадала ми хареса, но някак не усетих мястото, като "мое". Не е място, на което ще искам да се връщам пак и пак. Когато сега разглеждам в мрежата снимки на езерата, трябва да кажа, че гледките спират дъха!
На следващият ден тръгнахме в посока Варна. Пътуването винаги е хубаво и посоката е почти без значение. Пътуването се оказа по-кратко от историята за него. Обичам думите.

Няма коментари:

Публикуване на коментар