Неравната ми борба с българската литература продължава. Губещия от нея, вероятно съм аз, но нито възрастта, нито неспирните опити, щото съм упорита, не спомагат, за да чета книгите на български автори с глада и настървението, с което чета чуждоезичните. В едни минали времена, щях да бъда наречена чуждопоклонник. Каквото и да пиша, истината е една. От месеци се опитвам да изчета втората част от четирилогията на Фани Попва - Мутафова " Дъщерята на Калояна" и не ми се получава. С това темпо четирите части ще ги чета до старини. Като се замисля и поразровя в спомените си, българския автор, който ме е увлякъл и накарал да го чета, без да го разпокъсвам във времето и да го довършвам само на инат е Димитър Димов. Срам не срам, от четирилогията на Талев стигнах само до "Преспанските камбани" и устрема ми стихна. В случая обаче става дума за Фани Мутафова, която от всичко изброено до тук ме грабва най-малко. Историята ми звучи приказно, като легенда за минало, с което авторката се гордее, но в нея липсват подробностите. Езика е някаква смес между съвременен български език и вмъкнати стари думи, а изреченията сякаш са съставени само от подлог и сказуемо. Цялата история ми се струва наивно и детински написана. Не усещам подбудите на героите за действията им, а събитията ми се струват разпокъсани и без особена причнно следствена връзка помежду си. В книгата го има възторга на авторката от великите хора и времена на България, но го усещам само в редовете. Някак не ми се предава и не ме завладява. Като цяло предпочитам мъже писатели, пред жени. Не звучи добре, но по мое мнение силата и дълбочината, с която пишат мъжете не се отдава много на жени писателки. В момента Фани Мутафова за пореден път отлежава на рафта. Онзи ден се обзаведох с поредната книжка от японските загадки на Лора Джо Роуланд, за рождения ден Жаки ми подари "Хиляда сияйни слънца" на Хосейни, чудесната Иса, подари на Лора първата от книгите на Шарлийн Харис, по които е направен " Истинска кръв". Може да съм повърхностна, вероятно съм и калпав читател, но ще мине време, докато инатът и малко дисциплина отново ме накарат да посегна към " Дъщерята на Калояна".
П.П. След нея може би ще поема и битката с "18% сиво" на Захари Карабашлиев. Препоръка за книга, написана от Любен Дилов син ми звучи, като лоша реклама. Прочетеното тук, там из нета за искреността и грубия език, също. Отгоре на всичко се оказа и, че не е много тънка. Ще се пробвам де. Както и ще дочета Фани Мутафова и Железният светилник. Някога.
Няма коментари:
Публикуване на коментар