Георги обича да казва: " Следващото хубаво нещо, след пътуването е разглеждането и подреждането на снимките.".
" А после да го съживиш отново, като разкажеш за него" - бих добавила аз.
Навън вече е около нулата, а аз се топля с последните късчета лято, които успяхме да запазим в образи.
В последните ми два дни, като безработна направихме кратко бягство на юг. Защото небях пътувала никъде това лято, защото в Созопол вървеше
Аполония, а Георги имаше още някой ден отпуска.
Установихме се на Златна рибка и две вечери се моткахме из созополските улички.
Созопол отдавна не е това, което е в спомените на много хора. Созопол отдавна е безобразно комерсиализиран. Още по-лошо, идеята за Созопол е комерсиализирана. Но! Все още не е Несебър. Все още, ако много се постараеш, можеш да видиш истинското лице на градчето, да почувстваш лятото и да намериш бягство някъде из тесните му улички.
Ако застанеш на Аполония, на свечеряване, с лице към стария град и леко присвиеш очи, хората наоколо почти ще изчезнат, накачулените с безмислени боклуци сергии ще се размият и е много вероятно да усетиш града, заради който си там, уличките, малките магазинчета, морето и хубавите ресторантчета. Успееш ли да игнорираш тълпата, безвкусицата и грубия стремеж от теб да бъдат изцедени някакви пари, все още може да забележиш решетките по прозорците, смокините в дворовете и да усетиш топлия вятър с мирис на съхнещи да пясъка водорасли. Защото града си е там, макар и скрит под тонове грозни и непотребни вещи, между телата на стотиците туристи и зад опитите на кой ли не да прави пари от потенциала му.
Ето какво намерихме в Созопол този път:
Пели Генова. Почти не я чувам, като пее, но има забележителен стил на обличане!
Изложба на на аутохромите на
Албер Кан в художествената галерия. Следяхме филма на BBC и бяхме много любопитни, да видим картините на една безвъзвратно отминала епоха, които посланниците на Кан са запечатали върху плаките.
Малък щанд за палачинки, на самия тротоар с написано на ръка меню и огромен избор от домашни сладка. С няколко кокетни масички с дантелени покривки и свещи, поставени в буркани съвсем на пътя. А върху масичките - списания.
Царството на феите
Тита и Лили. Още докато зърнах магазинчето знаех какво е. Ако не ми беше неудобно, можех да прекарам часове в малкото помещение пълно с най-вълшебните неща, които някога съм виждала.
Любимото ни кафене, с масички почти сред потока от хора. Одумваш минаващите на воля, докато си пиеш си кафето. Почти, като в Париж
Автомобил с марка Сингер. Според уикито това е бащата на Астън Мартин-а.
А също Котка и котка. Не можех да бъда по-доволна.
П.П. Темата за къмпинг Златна рибка умишлено я избягвам.
