Показват се публикациите с етикет Теодор Стърджън. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Теодор Стърджън. Показване на всички публикации

четвъртък, 11 март 2010 г.

Нещо старо, нещо ново,

нещо за четене от Теодор Стърджън.


Четох "Повече от човешки" на Стърджън в едни далечни времена. Видях я в библиотека, в която подозирам се беше озовала случайно. Изпросих си я най-безсрамно и за моя чест я върнах съвестно. Ако в ума ми има лавица с надпис: " Любима фантастика" " Повече от човешки" ще е там заедно с " Резервата на таласъмите", " Отново и отново", " Самите богове", " Какавидите" и " Денят на трифидите" - също много, много любима.
От Стоян научих за друга книга на Стърджън, и пак той ми припомни, че " Повече от човешки" е негова. Става дума за "Бленуващите кристали", издавана от Човешката библиотека. Не знам, дали е редно да правя сравнения. Ако не друго, то аз съм различна и различно възприемам прочетеното, но "Бленуващите кристали" не ме шашна и завладя, така, както го беше направила "Повече от човешки". Минах през "кристалите", както съм минавала, през много други книги и единствената следа, която остава в мен е статистиката. Помня книги, като слон, дори и понякога да забравям авторите и обичам статистиката. Открих нова идея, в "Бленуващите кристали" разбира се. Посоките, в които тръгва въображението на писателя винаги ме изумяват и интригуват. Даже си намерих и любим цитат. Нещо, обаче ми липсваше. Историята ми се струваше плоска и разказана по детински, а това сякаш не е детска книжка. На места описанията бяха толкова особени / не помня в "Повече от човешки" да беше така/, сякаш извадени от друга книга и закърпени в тази.
Когато чета отзивите за " Бленуващите кристали" в Първи впечатления... и на други места у мен се заражда подозрението, че една от причините да остана безразлична към книгата е превода. Виждам, че издаваната от Човешката библиотека книга е преведена от Калин Ненов, а превода, който аз четох е на Иван Терзиев. Което си е нормално, де. Хората издават книгата, надали и ще я сложат в нет-а. Не е да ми се случва за първи път да не мога да усетя и да се възрадвам на произведение, било филм, било книга, когато го тегля от глобалната мрежа. Горчив опит имам натрупан не малко, като се започне с бездарния / да ме извини преводачката, но е точно такъв/ превод на четирилогията Здрач и се продължи с обидно неграмотните преводи на субтитри по торент тракерите. В края на краищата сама съм си виновна или най-вече виновно е нетърпението ми.
Другата причина да не се разбера с "Бленуващите кристали" е, че тръгнах с голямата кошница сякаш. На няколко места прочетох " топла" и на още толкова " човешка". После на още няколко места "много". И ето го на, резултатът. Еми, нито топла, нито забележително човешка ми се се видя. А и няма как. В края решението на автора е добрият му и човечен герой не човек да стане убиец, макар и на лошия и нечовечен герой човек. Сигурно е щото вече съм голяма, ама идеята за отмъщение и то фино и прецизно измислено и физическо унищожение, не ме води към усещане за хуманност и човечност.

Имам няколко извода от тази история:
*Четенето от нета, не като четенето на хартия. Така и трябва да бъде. Книгите са направени да се докосват, разлистват, а в моя случай и подушват. Само дето лакомията ми е голяма.
*Четенето в нета си има и добри страни - няма да купя и да препоръчам на малката си дъщеря книжка, която на пръв поглед изглежда детска, но в която някой отрязва три пръста. Нищо, че са неговите собствени и след това порастват.
*Негативните ми коментари са по-дълги от положителните. Не е добре.

Цитатът, който ми хареса:
"..най-важната заповед
е в полза на целия вид, след нея идва оцеляването на дадена общност. Най-маловажна от трите е оцеляването на отделния индивид. Всичко добро и всичко зло, всички морални правила, целият напредък - всичко се ръководи от тази йерархия. Да оцелееш за сметка на общността значи да изложиш целия вид на опасност. Защото оцеляването на общността за сметка на целия вид представлява явно самоубийство."

Цитатът, който ме изуми:
"Кей имаше безумното усещане, че ако очите му се изцъклят още малко, човек би могъл да седне върху едното и да отреже другото с трион."