Зимно за Созопол

Георги обича да казва: " Следващото хубаво нещо, след пътуването е разглеждането и подреждането на снимките.".
" А после да го съживиш отново, като разкажеш за него" - бих добавила аз.
Навън вече е около нулата, а аз се топля с последните късчета лято, които успяхме да запазим в образи.

В последните ми два дни, като безработна направихме кратко бягство на юг. Защото небях пътувала никъде това лято, защото в Созопол вървеше Аполония, а Георги имаше още някой ден отпуска.
Установихме се на Златна рибка и две вечери се моткахме из созополските улички.




Созопол отдавна не е това, което е в спомените на много хора. Созопол отдавна е безобразно комерсиализиран. Още по-лошо, идеята за Созопол е комерсиализирана. Но! Все още не е Несебър. Все още, ако много се постараеш, можеш да видиш истинското лице на градчето, да почувстваш лятото и да намериш бягство някъде из тесните му улички.
Ако застанеш на Аполония, на свечеряване, с лице към стария град и леко присвиеш очи, хората наоколо почти ще изчезнат, накачулените с безмислени боклуци сергии ще се размият и е много вероятно да усетиш града, заради който си там, уличките, малките магазинчета, морето и хубавите ресторантчета. Успееш ли да игнорираш тълпата, безвкусицата и грубия стремеж от теб да бъдат изцедени някакви пари, все още може да забележиш решетките по прозорците, смокините в дворовете и да усетиш топлия вятър с мирис на съхнещи да пясъка водорасли. Защото града си е там, макар и скрит под тонове грозни и непотребни вещи, между телата на стотиците туристи и зад опитите на кой ли не да прави пари от потенциала му.

Ето какво намерихме в Созопол този път:

Пели Генова. Почти не я чувам, като пее, но има забележителен стил на обличане!



Изложба на на аутохромите на Албер Кан в художествената галерия. Следяхме филма на BBC и бяхме много любопитни, да видим картините на една безвъзвратно отминала епоха, които посланниците на Кан са запечатали върху плаките.





Малък щанд за палачинки, на самия тротоар с написано на ръка меню и огромен избор от домашни сладка. С няколко кокетни масички с дантелени покривки и свещи, поставени в буркани съвсем на пътя. А върху масичките - списания.

Царството на феите Тита и Лили. Още докато зърнах магазинчето знаех какво е. Ако не ми беше неудобно, можех да прекарам часове в малкото помещение пълно с най-вълшебните неща, които някога съм виждала.

Любимото ни кафене, с масички почти сред потока от хора. Одумваш минаващите на воля, докато си пиеш си кафето. Почти, като в Париж
Автомобил с марка Сингер. Според уикито това е бащата на Астън Мартин-а.

 А също Котка и котка. Не можех да бъда по-доволна.

П.П. Темата за къмпинг Златна рибка умишлено я избягвам.

"Вихър от мечове",

поредните хиляда и кусур страници, предоставени от Джорж Р. Р. Мартин на жадните му за кръв и приключения читатели.
След " Мечът на истината" това ще се окаже най-дългата поредица, която съм чела. Третата книга от сагата " Песен за огън и лед" ми се оформя, като любима. Мартин така заплита съдбите на героите си, че понякога се чудиш, как ще ги отплете, а магията настъпва с пълна сила. Във " Вихър от мечове" обратите са през ред и толкова неочаквани, че на моменти ме оставяха втрещена, запяща невярващо страницата. Сагата е една от най-непредсказуемите книги, на които съм попадала, а в третата книга Джордж Р. Р. е в стихията си. Замисля интриги, събира врагове, разделя съюзници и често, често взима писалката с червеното мастило.
Въпреки стотиците страници, не мога да спра да се удивявам на лекотата с която убива главните си герои. Признавам му, прави го със стил. Без много мислене, без обяснения и подготовка, неочаквано, кърваво и зрелищно. В единият ред има герой, в другия, тряс и е вече само спомен.  Около кървавата сватба на Едмур Тъли си представих, как Мартин става сутрин, обува си домашните чехли, поглажда рехавата  си бяла брада и казва: "Какъв хубав ден е навън! Кого ли да убия днес?".
До края на книгата притеснено тръпнех, че може да му скимне да скъси с по една глава някой от любимците ми. Е, размина им се, но има още цели четири книги време. Подозирам, че ако някога изчета сагата всички любими и не толкова персонажи, ще са поголовно изклани.
Стилът на писане на Мартин продължава да  не е нищо особено, а голямото количество страници, може да измори и тотален ентусиаст. Над преплетеното родословие и семейни връзки на героите, категорично отказвам да се замислям. Причината да е не намеря мира, до края на третата книга са непрестанните обрати и добрата динамика с която се случва историята. За съжаление, по всеобщо мение това няма да е така в четвъртата. За момента инерцията, която съм набрала с " Вихър от мечове" е досататъчно силна, за да заора в " Пир за врани", пък да видим.


Тирион си остава най-харесваният от мен герой, макар в края на книгата малко да изгубих логиката на действията му.

„И всичко се връща назад и все по-назад — помисли Тирион, — към нашите майки и бащи, и към техните преди това. Ние сме кукли, танцуващи на конците, дърпани от онези, които са дошли на този свят преди нас, а един ден собствените ни деца ни взимат конците и започват да танцуват вместо нас.“

По жицата. Сутрешно вдъхновение.

Няколко сутрини вече, придружавам кафето си с блога на Amy Merrick. Отдавна не бях попадала на място, което да ми носи толкова вдъхновение и чувство за уют.
Преди месеци, по разни причини се разминах с работа, която щеше да е тясно свързана с аранжиране на цветя. И макар да не го направих препитание, и преди и сега подреждането на цветя, храсталаци, клонаци и всичко, което изниква от земята ми е любимо занимание.

 Това ме привлече първоначално към сайта на авторката, а после и към блога й. След, като задълбах в блога, цялостната атмосфера ме грабна напълно.

Източник на снимките: http://amymerrick.com/

Минутката на водещия

Честита събота!

"Живите мъртви" сезон едно,

епизод едно
Още едно заглавие в списъка със сериалите. Започва да става обширен.
Епизод едно на сезон едно е прилично брутален и не мога да чакам докато изгледам следващите, за да изразя задоволството си. Груб е като куршум в мозъка, което, между впрочем е единственият начин, да се убие оживял мъртвец. Поне според сериала.
Дълго време, на път за работа, гледах големия билборд, който рекламира вторият сезон, а после пападнах и на част от трейлъра по телевизията. Повече не ми трябваше. За моя радост и ужас на Георги след първия епизод мисля, че сериала става.
Бъдещето, след апокалипсис, винаги ме е интригувало. Как ще реагират хората, когато статуквото бъде променено глобално? Как ще събудят закърнялото си умение да се справят без всичките дребни и не толкова удобства на съвременния свят. Интересно ми е дори, как сценаристите развиват събитията и героите си в среда без горива, електричество, комуникации и всякакви подобни. Още по-интересно става, когато освен за ежедневното си изхранване героите трябва да се борят буквално за оцеляването си, като вид.

И останалите пет,
които, след първия, който беше добрата страна на поредицата, са по-скоро лошата такава. Сериалът придължава да става за гледане, но с напредването на епизодите слабите места в него се увеличават.
За цели шест серии никой не изясни на нашия главен герой малко по-подробно, какво аджеба се е случило. А и той самия, макар да преживя най-тежките дни за човечеството в безсъзнание не прояви никакво желание да разбере, как се е стигнало до тълпите със зомбита по улиците.
Героите са плоски и недостоверни. Светът се свършва, а те идея си нямат, какво да правят. Имат някакъв намек за правила за действие, които могат да се опишат  с изречението: " Слушай чичко полицай!" В нашия случай шериф и главен най-добър герой. Той, за да не би някой да се обърка и да не е напълно сигурен кого трябва да слуша цели шест епизода не си свали униформата и действаше, ама единствено и само, като полицай. Оп, шериф.

Трябва да се признае, че сините очи и изразителната уста на Andrew Lincoln, не са за пренебрегване, но до там.

Особено много ме дразни екранната му половинка Лори, изиграна от никому неизвестната Sarah Wayne Callies. Отредена и е ролята на някакъв трофей и толкова. Предполагам, че ще е наградата за този, който избие най-много живи мъртви и заедно с това до крайна граница рискува своя и на околните живот. Ако твоето и на близките ти съществуване е под постоянна заплаха си мисля, че повечето жени няма да се задоволят с мятане на притеснени погледи и пране на дрехи на реката. А, и епизодичен секс с бившия партньор на съпруга си.  

Имам впечатлението, че американците мнго си падат по кривогледи актьори.

От останалата групичка герои, които участват в пътуването към " Идея си нямаме къде"имам един фаворит - пича с арбалета. Категорично оръжието, което и аз бих избрала, при условие, че шумът привлича онези разлагащи се твари.

Norman Reedus - почти толкова световно неизвестен, колкото и колежката си Callies, но поне в пъти по-секси от нея.

Макар сериала да не изпълни обещанието, което даде в първия епизод, става за гледане. На няколко пъти се забавлявах да размишлявам, как бих реагирала аз в аналогична ситуация. И каква стратегия за оцеляване бих избрала.
Може и да не будивам до сред нощ, за да гледам епизодите на втория сезон по телевизията, но появят ли се по торент тракерите ще си ги дръпна с кеф, за да уплътня, времето за гладене някой уикенд.

“Какво четете, принце? - Думи, думи, думи.”

"...
— И когато стана свободен — заговори бавно той, — ще бъда ли свободен да си ида?
— Разбира се, че ще бъдеш. — Тя имаше топла усмивка, въпреки кривите си зъби. — А ние ще сме свободни да те убием. Опасно е да си свободен..."

" Вихър от мечове"
Джорж Р. Р. Мартин

Минутката на водещия

Честит петък!