16.09 15:55 - Ден втори в Париж

/Стара публикация от Blog.bg/
започва с кафе и кроасани и продължава с разходка по Елисейските полета. До там отиваме с метрото. Отново правя нещо за първи път в това пътуване. Метрото е усойно и неприветливо, изпъстрено с плакати и е най-евтиният и бърз начин за превоз. След малко суетене около гишето за информация и кикотене пред машината за билети, знаем накъде и за колко пътуваме. В осветените с ярка, луминисцентна светлина вагони имам възможност да разглеждам парижани. Те стоят безразлични, със слушалки на плейърите в ушите си или зачетени в книга, чужди на моето вълнение. Чудя се, каква ли музика се чува от слушалките. Над вратите във вагона има ясна карта със спирките, връзките към други линии на метрото и надземният транспорт. Почти няма начин да се объркаш. Не, че в края на деня не правим точно това, поемайки в обратната на нужната ни посока. Усещаме се бързо и пак така бързо сменяме влака. Пътуването със студеното и събрало миризмите на цял един град метро ни харесва. Отнема ни петнадесет - двадесет минути, със суетенето и от спирката на нашата улица, ние се отзоваваме на Шанз-Елизе.
Бавно, попивайки атмосферата на легендарният булевард вървим, към Триумфалната арка. От другата страна на улицата виждам огромен магазин на Луй Вуйтон. За черитири дни не спирам да броя и отчитам магазините на сетовните модни компании, които виждам в Париж. Спирам за кратко в магазин на Бенетон. И тук намаленията са намаления. Не мога да устоя на един шал. Решавам, че ще е за голямата ми дъщеря, но, чак когато се приберем в България. До тогава, ще го нося аз. За един ден съм заразена от парижани и парижанки, които почти винаги носят нещо увито около врата си. По пътя ни към Триумфалната арка минаваме покрай шоурум на Пежо.

Отдалеч арката изглежда малка. Давам си сметка, колко е огромна, чак, когато заставам под нея. Преди да стигнем, до нея, пресичаме Шанз-Елизе до средата. Заставаме на булеварда, между потоците коли, точно срещу арката, за да направим снимки.

Под арката, на стълбите под и в нея и пред асансьорите се тълпят хора. Решаваме, да не се качваме на покрива. С подходящо увеличение, новата арка в Дефанс се вижда много добре от тук.

Разглеждаме релефите по огромният паметник. Плочата, поставена в основата и и гробът на незнайният войн и тръгваме по другата страна на Шанз-Елизе, а първата ни спирка отново е шоурум. Този път, на Тойота.

Аз си харесвам кола, Георги подкарва неговата.

От Елисейските полета, тръгваме в посока Айфеловата кула.Вървим по улици, почти без трафик, разглеждаме красивите четириетажни сгради и декорацията по фасадите.Правим снимки.

Уличките ни отвеждат на Сена и вече виждаме кулата. Преди да се наредим на извиващите се опашки, от чакащи да се качат, трябва да спазим традицията на Георги, а именно, да ядем гофрети в градините на площад Трокадеро. Сядаме на пейка и се наслаждаваме на гледката на издигащата се пред нас кула, докато стомасите ни се наслаждават на препечените гофрети. Преди Айфеловата кула за малко се разхождаме пред замъка Chailot, чиито две крила заграждат тревните площи на Трокадеро. Така и не успях да разбера, как точно се произнася името ми, с "Х" или "Ч". За първи път, в Париж нещо ми се струва грубо и недодялано. Дори Мадлена, в своя, като елински храм, стил имаше някакъв чар и привличаше окото ми, може би, заради по-тъмният камък, с който е облицована. Замъкът Шайлот не ми харесва, както е застанал срещу кулата, бял, огромен, почти без украси по фасадата, само с две огромни фигури в централната му част. /Днес, докато ровя, за повече информация за замъка и най-вече се опитвам да разбера, как по дяволите се изписва името му, попадам на този сайт. Поредното доказателство, колко погрешни могат да бъдат първите впечатления. /
Докато хапваме гофрети разглеждаме гъмжилото от млади и не толкова хора насядали по зелената трева. Някои от тях са топнали крака във водата в шадравана пред замъка. Това ми се струва толкова типична за Париж гледка. Пред шадравана, точно в подножието на огромния палат се издига сцена. По нея, вяло текат приготовления. На няколко места в града мернах афиши, от които подразбрах, че в Париж тече нещо, като седмица на труската култура. От плакатите на сцената, виждам, че и концерта, който се подготвя е част от мероприятието. И тогава, макар и от далече успявам да прочета едно име, Мерджан Деде. Подскачам, а у мен се заражда надежда. Дали ще имам и този късмет, да слушам Мерджан Деде, на живо, в Париж.

Хапнали и отморили се, се нареждаме на виещите се опашки под айфеловата кула. Разглаждам железният исполин над нас. Въпреки тоновете желязо и огормните бетонни основи, нямам усещане за тежест, докато разглеждам кулата. С издълженият си тесен силует тя ми напомня на оголемено бижу. Когато вечерта я видях да свети цялата в жълто - златисто, а на всеки кръгъл час да блещука приликата с бижу, беше абсолютна. Усещането за лекота, не разваля внушителният и вид. Архитектурните постижения на човечеството винаги ме удивляват, стремежа на техническата мисъл да надминава постигнатото предизвиква силното ми възхищение. Така се чуствам, когато гледам мостове. Така е и сега, под Айфеловата кула. До един от четирите пилона, Густав Айфел стои на постамента си и наблюдава виещите се опашки от хора, дошли да видят прекрасното му творение. Около нас се редят посетители, почти от целия свят. Няколко младежи пред нас разговарят на испански, смеят се и се закачат. Голяма група японски туристи минава " по краткия път", през входа за групи. Пред нас младо семейство се опитва да забавлява малката си дъщеричка. На детенцето чакането му идва в повече и то мрънка недоволно, а Георги се заплесва по славянските черти, бялата кожа и рустата коса на майка му. Аз пък съм под Айфеловата кула, очаквайки да изкача, макар и с асансьор, почти всичките и 300 метра. Преди да тръгнем за париж, изчетох де що намерих в интернет. Много ми хареса исторята, как, след построяването на кулата, Виктор Юго, който бил сред най-яростните противнци на строежа, всяка вечер идвал в ресторанта, на кулата. Когато го попитали, защо го прави, той отговорил, че само от там кулата не се вижда.

Изкачаването на Айфеловата кула става на два етапа. Първият етап, който е до втория етаж, може да се изкачи и пеш. Има хора, които го правят, видях ги с очите си. Ние чакаме големия асансьор на два етажа, който се движи по единия "крак" на кулата. Асансьорите са съвсем открити. Дават възможност, да виждаш движението им нагоре, сред тоновете преплетено желязо. Вълнувам се и ме е страх по един особено приятен начин. Вторият етаж на Айфеловата кула е на височина, която не трябва да се пренебрегва, сто петдесет и пет метра. Това е едва половината от височината на кулата, направо незначително, но тръпката, която минава през краката ми, когато доближавам перилата, казва друго. При мисълта за летящ надолу предмет, направо се схващам. Винаги съм искала, да мога безопасно да изпитам страховете си. Възможността да го напрвя ми харесва почти, колкото невероятната гледка на ширналия се пред нас град. Париж,като на длан.
"Канон"-ът на Георги, влиза в ролята, за която е създаден и запечатва за нас площада Трокадеро,

Дефанс,

Сакре Кьор,

Музеят на армията и Инвалидите,

и това, което ни очаква.

За изкачването, към третият етаж на кулата, отново чакаме опашка. Над чакащите има малки надупчени маркучи, които от време, на време разпръсват фини капчици вода. Какъв благодат! Асансьорите за нагоре са по-малки. Общо четири са, открити, както големите. Гледките и движението, ми спират дъха, нагоре, високо, красиво. От асансьорите се излиза в малка зала. Малка зала с малки прозорчета. Всеки, който има проблем с височината може да остане там. Или поне да направи по плавен преход от закритото, към откритото пространство. В залата, над прозорците са флаговете на страните, и разстоянието по въздух до столиците им. Откритото пространство се оказва, че не е толкова открито, в същност. Над цялата тераса на третият етаж на Айфеловата кула е опъната едра метална мрежа. "Ти какво очакваш?" - подсмихва ми се Георги. Отново усещам лек сърбеж в ходилата. Сякаш стъпвам по много несигурна повърхност. Питам Георги и той казва, че и при него е така. Гъделичкането бързо преминава и се оставям на гледките наоколо да ме завладеят напълно.

Слизайки от Айфеловата кула се озоваваме на Марсово поле. Купуваме си сладолед и смилявайки се над изтерзаните ни крака, сядаме на тревата. Ядем сладолед в Париж, в подножието на айфеловата кула. Около нас е гъмжило от хора. Стоят или лежат по поляните, по двойки или на групички. Припичат се на след обедното слънце.


Откриваме, че времето доста е напреднало и имаме час и нещо до шест. Започваме да разглеждаме картата, за да решим, къде можем да идем и какво да видим за оставащото ни време. Решаваме, че каквото и да гледаме, ще се върнем пак вечерта и ще се качим на корабче по Сена.
От Марсово поле, тръгваме към Инвалидите. Аз обяснявам на Георги, как съм чела за музея на Армията и за интересните експозиции, които има в него. Докато не стигнем до там, и двамата не подозираме, че Инвалидите и Музеят на армията са едно и също нещо. По-точно, хотелът на инвалидите, построен от Луй XIV за неговите ветерани е станал в последствие и музей на армията.



Отивайки да си купим билети, в една отстраничните сгради, от ляво виждам надпис: "Лазарет. Моля пазете тишина!" Удивена откривам, че освен, като музей, комплекс, вероятно се ползва и по първоначалното си предназначение. Тези ми мисли се потвърждават от гледката в далечината на хора в инвалидни колички, спрени близо до тревните площи. В същата посока виждам друг надпис: " Хотел". Купуваме билети и влизаме в кралската църква. Мястото е изцяло облицовано с мрамор и от него лъха студенина. Студенината ме заобикаля през цялото време, докато разглеждаме църквата и музея. Не, че не е красиво, не, че не е величествено, но целият този комплекс е като преразказ за начините човек да умре или друг да бъде убит. В центъра на църквата, в "криптата" е огромният саркофаг на Наполеон издялан от ръждиво-червен камък.

Зад църквата се намират помещенията, които са служили за настаняване на френските ветерани. Успяваме да разгледаме само античният департамент. В отделна зала има самурайски брони, изработени в по-голямата си част от текстил. Осветлението е по-слабо и снимките са забранени. В големи зали, зад стъклени витрини, като призраци стоят рицарски брони. Много от тях, собственост на крале и принцове. Някои, с детски размери и надпис, поясняващ, в детските години, на кой крал са били обличани. Ако го погледнеш в тоя аспект, никак не ми се иска да съм дете-престолонаследник. Георги е във възторг. Зала, след зала се редят брони за хора и коне. Копия, шпаги, пистолети и пушки стоят по стените и във витрините. Много от оръжията са инкрустирани със злато или седеф. Във вътрешният двор и по откритите коридори са наредени огромни оръжия. От най-древното оръдие, до танкове, които са били в движение до преди 50-60 години.

Наполеон ни изпраща, когато отново излизаме на дневна светлина и се връщаме в нашия мирен век,

а пред нас виждаме Гран пале и красивият му стъклен покрив.

Забелязах го още докато бяхме на Айфеловата кула. От картата, разбрахме, само, че е големия палат и, че срещу него е малкия. Пътят ни дава възможност да го разгледаме по-отблизо, а и без това се чудим, как да уплътним следващите няколко часа, докато започне да се смрачава и стане време за корабчето по Сена. Тръгваме към Гран и Пти пале. По стълбите на големия палат, отново има насядали, че и налягали младежи. Въобще, младите парижани се чустват, като у дома си на всяко местенце в този град. Буквално, като у дома си. Да им завидиш. Централните врати на Гранд Пале са затворени, нормално. Минава шест часа. Надничам любопитно, но през матираните стъкла не се вижда нищо. Приятната изненада идва на единия страничен вход - експозиция на Анди Уорхол. Какъв по-добър начин да прекараме времето до вечерта.

От момента, в който влязохме в софийското летище, вещите ми бяха толкова пъти проверявани и толкова пъти минавах през металодетектор, че вече знам процедурата и за пореден път свалям часовника и прибирам фотоапарата в чантата.
Уорхол е нов и изненадващ за мен. Познавам една малка част от творчеството му. Нищожна част, си давам сметка. Времето и нравите са ми непознати. Не мога да си обясня дори техниката му. От разглеждането на експозицията оставам повече с въпроси, отколкото отговори. Харесва ми, както ми харесва всичко ново, видяно и опитано. Харесва ми, защото е повод да се поинтересувам и прочета. За живота, времето, работата му. След час и нещо излизаме от залите. Решаваме да се върнем до арката и Трокадеро, да хапнем нещо и така да уплътним времето. Не сме минали и десет метра и на гърба на Гранд пале, пред поредния вход виждаме нов афиш. Този път изложбата е на Дали. В този момент осъзнавам, какво е за мен Париж. Ако имам време и втори чифт крака, това е мястото в което за един ден мога да видя произведенията на Уорхол, тези на Салвадор Дали и да чуя на живо Мерджан Деде. Не успявам да слушам Деде на живо, явно концерта ще е следващата вечер. Не разглеждаме изложбата на Дали, физически нямам сили и единственото, което искам е да седна някъде. Възможността, обаче я има. Става ми малко тъжно за хубавия ми роден морски град, който ми изглежда малък и незначителен в този момент.

След Уорхол, тръгваме отново към Трокадеро. Купаме си билети за корабчето но е още светло. Настаняваме се на една пейка, похапваме сандвичи и палачинки и се радваме на гледката на кулата.

Нареждаме се на поредната опашка. Корабчетата са най-различни. Някой са, като ресторанти, други са открит нощен клуб на вода. Ние сме избрали най-баналното туристическо корабче. До нас на опашката са няколко семейства индийци. Жените са облечени в разноцветни сари. Ръцете им са отрупани с гривни и пръстени. Любопитството у мен надделява над доброто възпитание и ги разглеждам с интерес. Опитвам се да отгатна кой с кого е. В ума ми се въртят въпроси, "Кой ли командва в семейството?; С тези ли дрехи домакинстват или у дома си са облечени, като всички други жени - с анцуг и фанелка?" Докато градя теории за ежедневието на индийците, опашката се раздвижва. Качваме се на корабчето и заемаме места съвсем отпред. Редовете седалките са оградени с плексиглас. Всичко се вижда, без да се усеща вечерният вятър. Покрай нас зазвучава шансон, а екскурзоводът ни поздравява на поне 6-7 езика. Разказва ни по нещо малко за всяка от забележителностите, покрай които минаваме. Париж е много красив вечерта. Особено гледан от реката. Минаваме под Пон Ньоф. Екскурзоводът разказва, че лицата, с които е украсен отговарят на бройката на любовниците на кралят. Всички лица са различни и никое не се повтаря. По двата и бряга на реката, навсякъде, където е възможно и няма движение на коли е пълно с насядали млади хора. Те са на огромни групи и на остров Сите. Разговарят, махат на преминаващите туристически корабчета. Свирят на китари, пеят, целуват се. Представляват много хубава гледка, тези красиви млади хора, събрани заедно, прекарват лятната вечер в този красив град по красивите му места. След събраните младежи, вечерната Сена ни предлага друга, зашеметяваща гледка. Осветената Парижка Света Богородица. Корабчето прави обратен завой в реката, с Георги си казваме, че няма да успее и ще се забие с нос в брега. Корабчето изглежда прекалено дълго, в сравнение с широчината на реката. Умелата му капитанка го завърта почти на място и опасенията ни, се оказват съвсем безпочвени.

Наближава дванадесет, когато слизаме от корабчето и тръгваме към метростанцията зад двореца Шайло. По поляните на Трокадеро и пред двореца навалицата не е намаляла и на йота. Даже на обратно. Искаме да видим блещукащата Айфелова кула. Лампичките святкат на всеки кръгъл час в подължение на пет минути. Заемаме стратегическа позиция пред двореца. До нас има група момчета, явно с арабски произход. Един от тях тупа по някакви тарамбуки, а останалите припяват. Прегърнали са се през раменете и танцуват тяхно си, мъжко хоро. Ритъмът ти влиза под кожата и прави топлата парижка нощ още по-хубава. Кулата започва да блести, сякаш да покаже, че може да е още по-красива. Много доволни се отпрвяме към метрото, взимаме влакчето и объркваме посоката.
Още на втората спирка откриваме грешката и към един сме в прохладната хотелска стая.

04.09 17:58 - Тери Пратчет и "Пощоряване"

/Стара публикация от Blog.bg/

" В своите "Мисли", чийто превод винаги съм смятал за твърде неадекватен, Буфан казва, че намесата с цел предотвратяване на убийство накърнява свободата на убиеца, която свобода все пак, по определение, е естествена, универсална и безусловна, - заразсъждава Ветинари - Може би ще си спомните прочутия му афоризъм: "Ако който и да е човек не е свободен, то и аз също съм малка закуска с пилешко месо", който предизвика навремето значителни дебати. Така например, бихме могли да сметнем, че отнемането на бутилката от човек, който ще се самоусмърти от пиене, би била милостива, или даже направо похвална постъпка, но ето че и в този случай свободата е накърнена. Г-н Мангизов сериозно е изучавал Буфан, но, опасявам се, не е успял да го разбере. Свободата може и да е природното състояние на човечеството, но това важи също и за катеренето по дървета и яденето на все още шаваща храна. От друга страна Фрайдегер в "Модални контекстуалности" твърди, че всяка свобода е ограничена, изкуствена и следователно илюзорна, в най-добрия случай споделена халюцинация. Нито един душевно здрав смъртен не е наистина свободен, защото истинската свобода е нещо толкова ужасно, че единствено лудите и божествата биха могли да я понесат с отворени очи"

"- Е сега, сър, как да го сторят туй? - зауспокоява го Грош - Табела ли да окачат на входа? "Добре Дошли в Анкх-Морпорк, Имаме Си Върколак", а, сър? В Стражата е тъпкано с джуджета и с тролове и голем имат, от свободните, без да казвам нещо срещу присъстващите г-н Помпа, и още един-два гнома и зомби и ... дори един Нобс.
- Нобс? Какво е Нобс?
- Ефрейтор Ноби Нобс, сър. Не сте ли го срещали още? Казват, че той си имал официална тапия, че бил човек, а кой ш‘има нужда от такава, а? За щастие е само един, тъй че не може да се размножава. Тъй де, от всичко по малко си имаме. Много космополитично, сър. Не харесвате ли върколаци?"

03.09 18:18 - Влязла съм в серия последните дни.

/Стара публикация от Blog.bg/
Серията е Японски загадки. Самураят Сано Ичиро и криминалетата от древна Япония на Лора Джо Роуланд са ми любими още от момента, в който ги издават в България. Така, както преди тях бяха съдията Ди Жендзие и китайските загадки на Роберт ван Хюлк. Никога не се разминавам само с прочитането на една от книгите. В момента, ИК Труд, даже са им направили намаление. Смятам да се възползвам от него и да добавя в библиотеката си липсващите части от поредицата.
Изтокът винаги е предизвиквал интереса ми., криминалните истории също. Когато двете са в комбинация, направо няма какво да се каже. Само трябва да се чете. Четенето е леко, описанията приятни и единствената лоша страна е, че книгите свършват бързо. Фабулата държи читателя до последната страница. Роуланд познава древна Япония и освен динамичната криминална интрига, дава на читателя възможността от своя страна да опознае част от историята и традициите и. Съдбите не само на главните герои вървят през цялата поредица. Някои от второстепенните, действащи лица, макар и неспоменавани във всяка книга, стоят и изчакват подходящ момент, за да се появят отново и да направят интригата още по-заплетена. Накрая, за да направи книгите по-икантни и интересни Лора Джо Роуланд си позволява и успява да описва някои сексуални сцени, без да има и дума излишна, но и да не оставя читателя с чуството, че нещо му е било спестено. Резултатът от всичко това е леко, завладяващо и разтоварващо четиво.

18.08 15:44 - Един нов филм, един стар филм, един български филм

/Стара публикация от Blog.bg/

Последните няколко дни ми бяха много успешни от гледната точка на харесалите ми, гледани филми. Добрата ми серия започна с G.I. Joe . Приятели от друг град ни гостуваха и изявиха желание да гледат кино в Арена. Избора на филма беше с пълно единомислие. Пак така единомислени бяхме, когато доволни си излизахме от киното. Филмът е сто процентово забавление! Чанинг, е абсолютно неустоим. Гонката по парижките улици и по сградите в Дефанс, ме накара да запищя от кеф. При условие, че всички тийнове от женски пол, в киното го правеха, има няма през минута, появи ли се Чанинг, останах абсолютно незабелязана.
Същата вечер, прехвърляйки каналите, попаднах на позабравен филм, "Аз съм Сам" .
Гледах го с омекнало сърце и мокри очи, почти през цялото време. Невероятен Шон Пен в човечен и вълнуващ филм, след който света става една идея по-добър.
Серията, от добри попадения, не завършва надявам се с " Селянинът с колелото", който гледах вчера. Играта на Георги Георгиев - Гец буквално ме залепи за екрана. Срам за мен, че чак сега откривам, този великолепен български актьор.

13.08 16:37 - За Хари Потър,

/Стара публикация от Blog.bg/
у нас се говори, като за умрял, или хубаво или нищо. Дори и без това правило, не мога да кажа лоши неща за последният филм за Хари Потър, "Хари Потър и нечистокръвният принц". Фактът, че го гледах в кино Арена неминуемо допринася за доброто въздействие на лентата. В тези зали и най-тъпият филм придобива добри страни.От където и да го погледнеш " Хари Потър и нечистокръвния принц" е тийнейджърска комедия с тук там елементи на хорър. Със свеж хумор шестият филм, разказва за душевните и не толкова трепети, на младите герои, а за да не стане съвсем сладникаво, добавя тъмните краски от завръщането на Черния лорд. За да не се изгуби връзката в историята са показани най-важните случки от книгата свързани с битката между злото в лицето на Волдемор и поддръжници и доброто в лицето на всички останали. Някои части от историята са пропуснати, което според мен помага на филма, дълъг повече от два часа. Колкото до актьорският състав Даниел Радклийф и другите млади актьори никога не са ми правили впечатление, но участието на Алан Рикман или Хелена Бонъм Картър ми е достатъчно, за да гледам който и да е филм.
"Хари Потър и нечистокръвният принц" имаше за мен и друга добра страна, раздразни глада ми за хубави филми и ме накара да се поровя в нет-а. Попаднах на три неща , предстоящи премиери, които ще очаквам с нетърпение.
През септември, или малко след това, дай боже да не остане без българска премиера, се надявам да гледам Тери Гилиамовия "The Inaginerium Of Doctor Parnassus". Какъв ли художествен превод на заглавието, на български ще направят? Нарочно или случайно съм гледала почти всички филми на Тери Гилиам. Никой от тях не ме е оставил безразлична. Убедена съм че и с "Imaginerium"-а ще е така. А и в доктор Парнасус се превъплъщава Хийт Леджър, дано почива в мир.
През ноември, не 20012, даже не е и "Новолуние" а, с нетърпение ще очаквам Шерлок Холмс на Гай Ричи. Раздялата с кака му Мадона се е отразина и на двамата градивно, тя прави световно турне, той филм. Участието на Робърт Дауни и Джъд Лоу е една сериозна препоръка за филма, макар, че на мен самият факт, че е история за най-магнетичния детектив е достатъчен.
Имам филмови очаквания даже за следващата година, а именно Алиса в страната на чудесата, на силно обичания от мен Тим Бъртън, с участието на още по-силно обичания Джони Деп.

П.П. Излъгах за "Новолуние"

11.08 17:40 - Париж

/Моя стара публикация от Blog.bg/
Трябваше ми месец, докато се усетя готова да пиша за това пътуване, а и докато намеря време. Обмислях, най-вече какъв да е начина, по който да го опиша. За Париж, почти всеки има мнение. Много хора имат даже впечатления, някои доста по-обширни от моите, което ме кара само да завиждам....
Ден първи.
Новите неща в това пътуване за мен започват още с новият терминал на софийското летище. Тих и чистичък, безлюден. Изчакваме един час в просторна зала с пластмасови столове. Разпитвам Георги за всичко, свързано с летищата, самолетите, полетите и екипажите, за което се сетя. Времето минава неусетно, появяват се стюардесите и след проверка на билетите, едно от ония малки автобусчета, които винаги съм искала да видя отвътре ни отвежда към самолета. Чувствам се приповдигнато. Опитвам се да изглеждам, като останалите пасажери - сякаш летенето ми се случва често, а не е събитие за мен в конкретния момент. Стюардесите настаняват хората по местата им. Говорят тихо, усмихват се и изглеждат, като извадени от списание със костюмите си в синьо-зелено и копринени шалчета на врата. Заради късмета ми на начинаещ предполагам, двамата с Георги заемаме две от трите седалки и никой не идва да седне до нас. Пак заради тоя късмет, самолетът няма и минутка закъснение. И последният пътник е седнал на мястото си, самолета рулира, а стюардесите обясняват как да се държим по време на полета.
"Наместихме се на пистата за излите" - ми казва Георги. Разбирам го сама, само след броени секунди. Самолетът се радвижва, но скоростта е много по-различна от тази, с която сме се придвижвали преди минути. Ускорението нараства постоянно и ме залепва за седалката. Адреналинът ми се вдига заедно с него. Преживяването е кратко, машината се отлепя от земята. В главата ми някакво гласче извиква : " Юпиииии" и не мога да си откача усмивката от ушите. Самолетът набира височина. Ясно се усеща и дори се вижда, че е наклонен, с вирнат нос. Преглъщам, за да премахна заглъхването в ушите си.
Чудех се, дали ще ми прилошее, на мен, на която прилошава и в кола. Е, явно пътувам по-добре със самолет. Завиваме няколко пъти, накланяйки се на ляво и дясно. Главата и стомаха ми остават някъде назад за секунди, после пак се връщат на мястото си. За броени минути сме над облаците. Пилотът ни поздравява с добре дошли на борда и ни осведомява, че летим на единадесет хиляди километра височина, а температурата навън е минус петдесет и пет градуса. Георги ми казва, че пътуваме с един от най-новите еърбъси. Единственото ми качване на самолет, преди този полет е, преди около 100 години, във Варна, в Аспарухово, където един самолет, беше направен на сладкарница. Споменът ми от тогава беше неуютно и много клаустрофобично помещение. Настоящата реалност няма нищо общо със спомена ми. Седалките са широк и удобни и нямам усещане за теснота. Почти не си отлепвам носа от малкия люк. Над България е облачно, за съжаление.

Гледането на телевизия си казва думата, предполагам и прави, новите гледки да изглеждат познати, така облаците под нас не ми се струват странни и не на мястото си. Разглеждам белите кълбета, търся интересни форми и проследявам бягащата сянка на самолета ни по тях. От време на време си повтарям, че съм в самолет и че преживяването, не е нещо ежедневно и обичайно за мен. Напомням си го, за да се наслядя най-пълно на двата часа и половина летене, които ни предстоят. Хубавите стюардеси се понасят грациозно по пътечката и ни предлагат сандвичи, после сок, кафе, чай. Дори тези нормални неща ми се струват специални и различни в новата обстановка. През следващите 4-5 дни ще се чуствам така още много пъти. Георги решава да подремене, а аз се зачитам в книгата си. Не случайно съм започнала "Прокълнатите крале". Когато миналата година, тръгнахме за Истанбул, това, че четях "Историкът" на Елизабет Костова / има много Константнопол там / си беше чиста случайност. Тази година когато пътувахме към Гьокчеада и пак Истанбул, четях "Солунският чудотворец" /пак случайност / точно в онази и част, където младият Калоян е заложник на византийския император. Третият път вече не беше случайност, а съвсем целенасочен избор. Не вярвах, че през това пътуване ще намеря време за книга, но твърд принцип при всяко тръгване нанякъде ми е, да сложа книгата, която чета при багажа.

Облачността под нас се разнася, аз оставям книгата и отново залепвам нос на илюминатора. От многото метри въздух под нас, земята изглежда сякаш е морсокото дъно под плитка прозрачна вода. Въздухът под нас изглежда плътен и кристален, а под него е най-огромният пачуърк, който съм виждала. Изработен е най-вече в различни нюанси на кафяво и зелено. Гледам, без да може да ми омръзне. Огромните Алпи, нарушават равните кафяво-зелени парчета. Прелитаме над тях и дълго време до хоризонта не се вижда нищо друго освен начупената и набраздена от върхове земна повърхност. Георграфските карти не дават представа, колко са огромни наистина. С Георги си говорим, че пътуването през тях би било много хубаво. Ако времето ни не беше ограничено именно в това пътуване щяхме да ги видим не от самолет.

Двата часа и половина на полета минават неусетно. Виждаме Париж под себе си. В желанието си да видим Айфеловата кула от въздуха, се раделяме от двете страни на пътеката. Самолетът се снижава. Закопчаваме коланите и започваме да се приземяваме. Чакам с нетърпение моментът, в който ще кацнем и както по филмите ще аплодираме пилота. С всичко което умеят и правят, тези хора наистина заслужават овации. Пак Георги /кой ли друг/ ми е разказал, че ги учат да не мислят, че превозват хора.
Самолетът леко се плъзва по пистата, аз и пилотите си получаваме аплодисмените, а рулирането по пистите на Шарл де Гол е толкова продължително, че ставам нетърпелива.

В сравнение със софийското летище, летище Роаси - Шарл де Гол ми напомня на централна гара. Хора и пак хора вървят в една или друга посока, чакат по гишетата и седят по пейки и столове. Пак, поради късмета ми на начинаещ, всичко с единствената ни раница, дадена за багаж е наред. Нарамваме багажа и тръгваме из огромното летище, да четем табели и да търсим гише за информация. Когато говорих с разни хора, преди заминаването ни за Париж, препоръчаха ми да си вземем карта за музеите. Такива карти, можело да се купят точно от гишетата за туристическа информация, каквито имало и на летището. С тези карти не се чакат опашки и след трето посещение в музей си компенсирал парите дадени за карта. Докато крачим из летището се оглеждаме и за табела, от където можем да вземем автобуса - совалка, който ще ни закара в центъра на града. Намираме гишето за туристическа информация и започваме да смятаме и броим. Аз, разбира се имам списък на музеите, в които искам да идем. Най-популярните и банални дестинации, разбира се, но нима можеш да идеш за първи път в Париж и да не посетиш Лувъра, музея Орсе, музея на Армията. Смятаме и пресмятаме, а през това време научаваме, че всяка първа неделя от месеца, някои музеи нямат такса за посещения. Отказваме се от картите, но си взмаме пътеводител и брошури. От България сме се запасили с още един пътеводител, към който има и малка карта на града. В следващите дни "джи пи ес" - ът, както и казва Георги ще е постоянно с нас и доста ще се изтърка от сгъване и разгъване. Намираме спирката на Роаси бъс, който ще ни закара до Операта и излизаме да чакаме навън в Парижката жега. Денят е един от най - горещите, около 30 градуса, което не се случва много често в Париж. По късно през деня една дама ще ни каже, че е "една разгорещена жена", заради времето навън.
Пътуваме около час. Първо през покрайнините на града - много платна на пътя и безлични сгради край него. Минаваме край Стад дьо Франс, но от прозореца на автобуса снимките не стават хубави. Навлизаме в по-централната част на Париж, уличките стават тесни и на места си мисля, че този път, вече шофьора няма да успее да завие и автобуса ще се заклещи на някой ъгъл. Совалката ни спира на операта. Хотелът ни е на десетина преки. Георги ми прави първата снимка в Париж и тръгваме нахилени и оглеждайки се към хотела.

Докато четях из нета и говорех с познати за предстоящото пътуване, си дадох сметка, от хотелите в Париж не трябва да се очаква кой знае какво. Много точна информация и достоверни коментари намерих в Booking.com . Двамата с Георги никога не сме били търсачи на лукс и основните ни изисквания, към хотелските стаи са били топла вода и чисти чаршафи. Точно на това отговаряше и нашият хотел. Виждаше се, че сградата е била жилищна и в последствие е преправяна на хотел. Което е съвсем нормално, ако се замисли човек. Хотелите в градската част на Пaриж, по мои скромни наблюдения са точно това - преправени жилищни сгради. За нас двамата с Георги това носи невероятно очарование. Като добавим отзивчивите администратори, кафето с кроасан за закуска и ежедневното сменяне на чаршафите и кърпите в банята, хотел Ле Фаубург напълно отговаряше на нашите изсквания.
Бързо разтоварваме малкото си багаж и тръгваме на първа си разходка в Париж. Първа за мен. Георги вече е бил веднъж тук. Най-близко са ни Монмартър и базиликата Сакре кьор. Решаваме в оставащият след обед да отидем до там. Тръгваме по тесни улички, по които се редуват малки ресторанти, кафенета и магазинчета за какво ли не. Спирам се, като омагьосана пред магазина на един вехтошар. Нещо, което никога не го е имало в България в тоя му вид, но аз още помня оня протяжен зов "вееехтушеруууу" с едно особено гърлено "р" в него. Гмурвам се в малкото магазинче препълнено със стока. Разглеждам рокли, чанти, обувки и шапки носени преди няколко поколения. В малка стъклена витрина са натрупани гривни, брошки, кутийки за бижута, пръстени и фиби. Все едно виждам намерено съкровище. Вехтушарят ме поглежда безразлично, докато подвиквам на Георги, който търпеливо ме чака отвън и отново се зачита във вестника си. Излизам с нежелание, иска ми се да се заровя за часове в старите вещи, всяка със свое собствено излъчване и история.
Продължаваме през уличките и сред сградите я съзираме. Бяла, като сътворена от играта на фантазията базиликата Свето Сърце, ни се показва само в част от пълния си облик.

Католическите катедрали, са неминуемо красиви, но за мен винаги носят някакво плашещо излъчване. Със страховитото си величие, насочват мисълта ми по-скоро към страданията на грешните души отколкото към блаженството на божествената любов. Макар че съм я виждала на снимки, Сакре Кьор ме изненадва с ефирната си белота и заоблените форми на кубетата и сводовете.

Изкачваме стълбите под нея. Двама младежи показват жонгльорските си умения, а по стълбите е насядала пъстрата им публика. По полянките, край стълбите седят и се излежават младежи. Там, под Сакре Кьор, за първи път ми направи впечатление, колко свободно и с удоволствие се целуват на обществени места младите французи. Завидях им. Щях да продължа да им завиждам още четири дена, защото парижани се целуват навсякъде. Страстно и продължително, по улици пейки, полянки и стълби. Седнали, полегнали или прави, младите французи се целуват. Нещо, което отдавна не виждам във Варна и в България. Стана ми тъжно. Сякаш сме забравили да се целуваме по улиците. Не веднъж през тези дни ми се искаше да увисна на врата на Георги и да правя, като тези хора. Когато съм в Париж, да правя, като парижани.
















Понеже се намира на хълма Монмартър, на най-високата му точка, от базиликата се вижда почти цял Париж. Трудно е да откъснеш поглед от покривите на града ширнали се под теб, които изглеждат размазани от след обедната жега. Сред всичко се откроява кулата Монпарнас. Малко по-късно и малко по в страни, за първи път ще да видя и Айфеловата кула.

С влизането в базиликата яркията стенопис под купола, грабва очите и е трудно да спреш да го съзерцаваш. Голямото златно сърце върху гърдите на Исус, разпръскава лъчите си. Покрай стените на базиликата има пътека, която обикаля в пространството, което е отстрани, под купола. Така може да се разгледа целият стенопис от различен ъгъл. Когато застана срещу изображенията, които с влизането ни са били в страни, те ми се струват по-близки, по-ярки и откривам нови детайли. В централната част на базиликата има пейки, но не всеки може да седне там. Тихи, възпитани младежи следят да не се правят снимки. Постояваме малко, аз по-дълго от Георги, излизаме и тръгваме в страни от базиликата, към Монмартър и малкото площадче на художниците.

Докато вървим, към хотела, ми прави впечатление, как са "ситуирани" столовете във френските кафенета. Почти няма кафене, без столове на тротоара. Дори и на най-тесния тротоар се намира място за миниатюрна масичка с два стола. Столовете не гледат един към друг и към масата, а към улицата и преминаващите. Като в кино са им наредени столовете по кафенетата на тия френски клюкарки. А на места и гледката си е, като на филм. Където мястото позволява, дори са на редове. Харесва ни много. По-късно уморени от ходенето и ние се правим на французи, засядайки на кафе и зяпайки минувачите.

Тесните парижки улици са постлани с павета. С асфалт /със забележително качество и структура, както отбелязва Георги/ са застлани големите булеварди и главни улици. Уличките в Монмартър и полощадчето с кафенета и художници не правят изключение. Вървя сред глъчката с усещането, че съм се върнала години назад. Хората сякаш се губят сред картините, бистра със умишлено старомоден вид, магазинчета със същия облик и табели, донесени от миналото.

Сервитьорите, отговарят изцяло на на заобикалящата обстановка и с вида си, само засилват усещането, за скок назад във времето. Картините наредени по стативите са най-различни. Има табели с молба, да не се снима. Някои са в умишлено състарен вид.

Георги вече е бил тук и ме повежда в една странична улика, където има малък музей на Дали. Говорили сме за това място неведнъж. С голяма потна халба бира той се настанява в градината на малко ресторантче, а аз влизам в сюреалистичния свят на Дали.

Залите на галерията се намират под нивото на входа и магазинчето към нея. Стените са боядисани в черно. Тук има не толкова популярни негови произведения, но за сметка на това с дълги и интересни табели с пояснения край тях. В единият край на галерията има остатъци от фасадата на друга сграда - прилича на стена на параклис. Тази стена и стената на галерията образуват остър тесен коридор, който завършва с тесен ъгъл. В него има екран, на който се въртят кадри от и с художника. Влизате от една страна, излизате от друга, директно в магазинчето.

Още помня първата си среща с изкуството на Салвадор Дали. Някъде, в някакво списание видях част от "Сън, правокиран от полета на пчела, около един нар". Картините му са ми много близки, понякога плашещи. В тях виждам свои страхове, кошмари, част от вътрешна ми представа за света. Винаги съм смятала, че носим частица лудост в себе си. Салвадор Дали слага на листа лудостта, фантазиите ни сладките сънища и кошмарите. Дори и на местата, където снимането не е забранено, не снимам картините. Тук не е. В самостоятелна зала има копия на някои от най-известните му картини, издаени в ограничен тираж, които се продават. Всяко копие е с негов подпис. Спомням си, как някъде бях чела, че в края на дните му, Гала му давала да подписва бели листи, на които после други художници рисували, имитирайки неговия стил. По стената, покрай стълбите има негови снимки с егоцентрични отговори на различни въпроси, задавани му по време на интервюта. Излизам на дневна светлина, леко замаяна. Гледката на Георги, който пие бира и разглежда френски вестник ме връща в тоя сват. Правя му снимка, преди да му се обадя и го поздрявявам с: "Бонжур, мосю". За няколко часа в Париж, акцентът ми е станал много добър.

След Дали и Сакре Кьор поемаме към Мулен Руж, спускайки се по тесните улички на Монмартър. Една до друга, карй нас се редят галерии. Малки помещения, като оазиси във времето. Витрините им създават у мен усещането, че вляза ли и със сигурност ще се пренеса на друго място. Че пространството и действителността ще се изкривят и нито аз, нито те ще сме същите. Витрините са "тематични". Този път снимам, макар, че стъклото показва и моето ненужно отражение, вместо сниманите обекти. На една витрина са изложени все картини на котки. Котки от различни породи, с различни големина, цвят и заобикалящ ги интериор. Зазяпвам се във витрината. Картините имат толкова антикварно излъчване, сякаш току що са свалени от нечия стена, където са прекарали последните 60-70 години.В съседната галерия картините изобразяват човешки лица, съставени от повтарящ се, преплетен един и същ предмет: книги, плодове, човешки тела. "Книжният човек" ми харесва най-много.

Докато вървяхме из Монмартър, запайки по витрините на галерии и фасадите на къщите, неусетно се отзовахме пред Мулен Руж. На следващият ден, видяхме и Лидо, а в деня, в който си тръгвахме, докато вървяхме, към спирката на Роаси бъс, минахме и покрай Фоли Бержер. Снимките на Мулен, Руж, бяха много важни. Заради едноименният филм, голямата ми дъщеря е развила силно пристрастие, към всичко свързано с легендарното вариете.

Фасадите и на трите кабарета не ми направиха особено впечатление. Най-ми хареса Фоли Бержер. Ясно е, че нещата се случват вътре. Огромните , дълбоки входове на Мулен Руж и на Лидо, ми се сториха неприветливи, а и както повечето места в Париж, мърляви.
Всеки, който се е разхождал по парижките улици е забелязал, че не са особено чисти. В Париж, както и в Истанбул, няма кошчета по улиците. Предполагам, по едни и същи съображения. На много места, покрай тротоарите има плитки канавки, по които постоянно тече вода. Много често пешеходците изхвърляха там фасовете или хартийките си. С Георги си говорим, че вероятно това е предназначението на тия малки рекички - да отнасят по-дребните отпадаци. Когато се върнахме в България, един познат каза, че според някаква статистика, през Париж, по време на туристическия сезон, на ден преминават пет милиона човека.
Пъстротата на тълпата, също, се набива в очи. Туристи и парижани има почти от всики раси и националности. На различни места срещаме руснаци, чехи, много японци / обикновено на групи /, испанци и американци. Портиерите по магазини и заведения са основно африканци. Голяма част от продавачките са отново или с африкански или арабски произход. В близкият до хотела, малък хранителен магазин, приветлив арабин, първо ни взима за руснаци, а после със светнало лице започва да цитира имената на бивши и настоящи футболистите от националния ни отбор. До последно, когато влезем в магазина ни поздравява със " Здравей, Стоичков".

След Мулен Руж тръгваме в посока площад Конкорд. Имаме още няколко часа до свечеряване и разгръщаме "джипиес-а", за да си начертаем пътя. Той минава, първоначално през галерия Лафает.

Огромният магазин се е разпрострял на четирите ъгъла на едно кръстовище. Влизаме в едната част. Целият партер е завладян от световните парфюмерийни и козметични фирми. Както в останалите ни пътувания, пътуваме за да пътуваме и за да видим, не за да купуваме. Тук, все пак сме се уговорили, че ще си купим по един парфюм. Това е Париж, столица на много неща и на парфюмерийната индустрия. С Георги вече имаме избрани миризми. Той е късметлия и попада на едно от нещата, които е харесал още в България. Само преминаваме през по-горните етажи. Оказва се, че сме в Париж, точно в сезона на най-големите намаления. Няколко бегли погледа върху етикетите на дрехи, парфюми или обувки, доказват, че намаленията наистина са намаления, когато ги има.
След глобалните заключения по въпроса на етническото разнообразие и липсата на кошчета по улиците, у мен започва да се оформя глобално подозрение. Докато се разхождаме из магазини, вървим по улиците или почиваме в някое кафене, само за ден подозрението ми преминава в ново глобално заключение. В Париж няма климатици! Не усетих в магазините, на летището, няма в хотела, не се виждат външни тела по фасадите, в някой от ресторантите, има специална табела, че помещението е климатизирано. Лек полъх на климатична инсталация усетих само в някой зали на музеите, със сигурност заради картините, не, заради посетителите.
С хартиената чанта на Галерия Лафает, с абсолютно завършен вид на туристи, продължаваме пътя си към площад Конкорд, минавайки покрай Мадлена.

Конкорд се ширва пред нас, с няколко платна, натоварен трафик в настъпващата вечер и египетският обелиск в средата му.
Зад обелиска, са построени трибуните за финала на Обиколката на Франция. За лош късмет, в датата на старта сме в Париж, но стартът, тази година е в Монте Карло. Георги е силно разочарован. Още преди да тръгнем, той потрива ръце доволно, че ще може да види старта на едно от любимите си сътезания. В следващите дни, вече в България гледаме тура и мечтаем, да го проследим, както го правят феновете на екрана.
Тръгваме, покрай градините Тюйлери, към площад Вандом. Той е много по различен от големия и с натоварено движение Конкорд. Наполеоновата колона стои в средата му, цялата в синьо-зелена патина. Във възходяща спирала, към върха и се редят бойни сцени, а около нея се разпростира луксът. Хотел Риц от едната страна и бижутерски магазини с известни или въобще не чувани имена от другата. Витрини няма. Дискретни входове и евентуално, дискретни прозорци, закрити с щори. Ако не знаеш къде си, няма знак, по който да разбереш, какво се продава зад фасадите на сградите. Атмосфера на лукс и спокойствие цари над площада. Правим няколко снимки и поемаме отново по парижките улици, но вече в посока, хотела ни.

Вървейки към хотела, миваме покрай Комеди Франсез. Пред комедийният театър има опашка.

А по парижките тротоари, един до друг са наредени мотори, в по-голамата си част скутери. Почти навсякъде в края на тротоарите има колонки, които възпрепятстват качването на автомобилите по тях. Парижките тротоари, обаче са абсолютно гостоприемни за превозните средства на две колела, паркирани и нощуващи на улицата наредени в дълги колони едни до други.

Както всеки новобранец, излязал за първи път е Европа, гъмжилото от двуколесни, за мен е необичайна гледка. Когато видя десетина, че и повече мотора и скутера на някое кръстовище ми изниква асоциацията за "организирано каране". В България, единственият начин да се видят толкова мотори на една улица е, ако водачите им имат уговорка и пътуват заедно нанякъде. В Париж, а доколкото знам и в цяла Европа се карат мотори, почти колкото и автомобили. Георги казва, че в Гърция, може и да са повече. За четирите дни, гледките на тълпи от мотори не спират да ни радват.

Прибираме се и хапваме в хотела. Излизаме да се разходим по близките улици в търсене на сладолед и нощни снимки на града.

Първият ни ден в Париж свършва. Заспивам сън без сънищя, защото днес, моите сънища са се случили на яве.