Точка беше споменала филма в един свой пост. Това беше повода да го потърся.Дълго не бях гледала толкова искрен и естествен филм. Отдавна съм уморена от изкривени физиономии, пресилени емоции и измислени ситуации. От фантастични и нереални сюжети. Така ми се гледаше нещо семпло, истинско и човешко. И ето го, в пълни дози и без излишни думи. Филмът е толкова нежен, че в някои моменти мислех, че режисьора е жена.
Когато смъртта на съпругата на Frank Goode / Robert De Niro/ отваря дупка в общуването с децата му, той тръгва да търси път към тях.
Пътува с влакове, автобуси и камиони, през градове, миналото и сегашния им живот. Оказва се, че обичаш ли някого, дори и посредника да го няма вече ще изминеш пътя и ще намериш връзка с него, а ако трябва ще изградиш нова. И тогава всички ще са добре.П.П. И тук, както в повечето случай всяко ново е добре или за добро не толкова забравено старо.
Много бих искала да видя, как Marcello Mastroianni извървява същия този път.
П.П.П. В някой момент, почти ми се заиска да имам връзка с баща си. После разбрах, че съм се объркала, баща ми не е нито Де Ниро, нито героя му.П.П.П... Но пък си поплаках хубаво. Заради историята, разбира се а и защото не можеш да гледаш със сухи очи как Робърт Де Ниро плаче.
