Ех, как обичам да вали!

Или по- точно как обичам летните бури. За секунди и небето потъмнява, покрито от черни облаци, надвиснали заплашително. В следващия момент задухва страшно и изведнъж пред очите ти проблясва светкавица. Тя раздира синевата и сякаш виждаш как разцепва земята някъде далеч. И тогава се задава дива буря- дъжд, вятър, светкавици, последвани от силен тътен. Сякаш Боговете воюват. Малко по малко гръмотевиците намаляват и дъжда се усилва. Започва да вали така, че ти идва да събираш птици и животни от всеки вид по две (да цитирам един от любимите ми СМС-и от Мтел Списанието). И след няколко минути всичко приключва. Небето е отново синьо, улиците са чисти, из въздуха се носи прекрасен мирис на дъжд и чистота. И се чувстваш прекрасно, все едно всичкото зло по света е било измито от дъжда. Всичко е спокойно и красиво. Като в приказка. :)

"Shame on me",

че го правя чак сега!
Става въпрос за новата картинка в блога. Ето тая:
И за последиците, които носи след себе си, а именно аз и моето семейство да не купуваме продукти на тази компания. Преди време бях подочула това-онова, но както казах по-горе, за мой срам, подминах нещата без да се заинтересувам по-подробно. Днес вече го направих. Започнах от блога на Даниела и рецептата и за тиквички / които обезателно ще сготвя/, продължих с Бу, Василена Доткова и DIY и приключих с Лора. Защо Лора ли, ами защото въпреки ограниченията наложени и от неприятните мигренозни пристъпи тя най-много обича шоколадите на Нестле. До днес и до репликата и: " Хубу, бойкот!"

П.П. Преди време направихме същото с продуктите на Белла. Оказа се учудващо лесно да ги избягвам, особено след като подробно разучихме кои са.

Ново командване.

И тъй дружина, тази седмица блогът е оставен в моите тийнейджърски ръчички. Шефа и шефката заминаха на дълго пътуване из Гърция и ми беше заръчано да се грижа за "Имението на сурикатите". Надявам се липсата на моята любима майка да не се усети и да се справя толкова добре колкото нея в управлението на блога ни. :)


П.С. Песента в "Днес слушам" е избрана специално за мама, тъй като знам колко много обича да я слуша и да си танцува на нея. Пожелавам й приятно пътуване и я поздравявам с "Brick and Lace- Love is wicked". :)

Александра Маринина отново

ме изненада. Този път не с "лошия" в книгата, а със самата история. Криминалната линия във " Всичко наопаки" е малко застъпена. Някак е само повод да бъде разказана историята. А историята е интересна и интригуваща и се чете бързо, бързо.
Не мога да спра да се усмихвам на типично руския начин на изразяване. Преводачката Здравка Петрова добре си е свършила работата.

" Кой идиот е измислил това правило, че хората трябва да обичат роднините си и да се стремят да бъдат близо до тях? Ето този идиот го мразя най-много. Човек трябва да обича себе си и хората, които обича, а не онези, които трябва да обича. Мразя и онзи идиот, дето е измислил, че да обичаш, означава постоянно да си заедно с хората, които обичаш и да общуваш с тях."

" Е, да, садист съм. Знам това. Но знам и друго: без болка и без травми няма резултат. Ако искаш да постигнеш нещо - бъди готов да те боли, да се страхуваш и да ти е тежко. Сладки са само курабийките, от които се дебелее, а безплатно е сиренето в мишия капан. За всичко се плаща"

Leo Delibes, The Flower Duet - Lakme

Когато става дума за издирване на музика в мрежата, Георги казва, че съм била куче- следотърсач.
Най-доброто ми постижение беше с този дует.
Вървя си един ден най-спокойно по улицата и го чувам. Лее се от отворения прозорец на преминаваща кола. Направо се заковах на място. Това е една от най-красивите мелодии, които съм слушала. Едва се въздържах да не тръгна след колата и без това се движеше бавно и да питам шофьора, какво слуша. Загриза ме обаче усещането, че мелодията ми е някак позната. Колата отмина, вълшебният момент, през който бях потопена в звуците на цветния дует също.
Никога не забравям такива неща. Оставям ги на едно специално място в ума си, където стоят и чакат да им дойде реда, да си отговоря на въпросите и да намеря търсеното. И така, една вечер късметът ми се усмихна под формата на епизод от сериала " Кръцни срежи". Бях гледала епизода и дори не бях обърната към екрана, а вършех нещо из къщи, когато го чух. Ето, защо мелодията ми се беше видяла позната. Учудвам се, че не съм тръгнала да я издирвам още първия път. От там нататък нямаше спиране. Намерих програмата на телевизията, видях кой епизод от кой сезон са излъчвали. После, след не малко ровене намерих и саундтрака на сезона. Започнах да търся в нет-а мелодия по мелодия. Отне ми няколко час, но най-накрая стигнах до един от най-нежните и завладяващи дуети, които моите уши бяха чували.

Арбанаси или как отново не видях църквата Рождество Христово

Докато някои хора яко куфееха на концерта на AC/DC, други усърдно се трудехме, пък било и на непривично за това място.
При трите ми ходения през годините в Арбанаси 2:1 е съотношението на кофтито към доброто обслужване, което съм получила там. И единия път, сигурно е защото престояхме малко повече от час, хапнахме на проверено място и си тръгнахме. Тези хора още живеят в социализма.
Фоайето на хотел ARBANASSI / запазвам оргиналното изписване на името/, в който бяхме настанени играеше и ролята на ресторант. Това добре, но в следствие на тази си функция и поради липсата на забрана за тютюнопушене на обществени места помещението беше така осмърдяно на цигари, че влизайки имаш чувството, че си се блъснал в стена. Не зная как това се отразява на пушачите, но аз едва се спрях да не изляза в момента, в който бях влязла. В хотела, хитрееха на дребно и въпреки уговорката на организаторите гостите, които не са по двойки да спят в отделни стаи се опитаха най-нагло да настанят мен и колегата и още една не двойка в общи стаи. Другата жена силно се притесни и понеже бях много гладна, в добро настроение и не ми се разправяше, на бързо решихме проблема, като се прегрупирахме жена с жена и мъж с мъж. Стаите бяха забърсани отгоре, отгоре така че през краткия ни престой си правехме компания с орда паяци и разни други пълзящи гадинки. Казанчето на тоалетната беше повредено, а от завесата в банята бяха останали само релса и халки.
От други колеги разбрахме, че в хотел Перла /не знам как точно се изписва/, в който те бяха настатени положението било даже по зле. Иначе, в нашия хотел парното беше пуснато.
Вечерята беше в съседния Винпалас хотел. Кой по дяволите ги измисля тези имена? Ако добрата страна на нашия хотел освен парното беше, че макар и запуснат е автентична, сравнително стара къща, то в съседния това го нямаше. Огромна нова сграда обзаведена със задължителния басеин. Сините плочки стоят абсурдно на фона на зелените поляни и планинския пейзаж. Миризмата на цигари ме следваше и във винарната, в която вечеряхме, но този път примесено и с миризма на манджа. Чудя се от къде се е взела, защото всичко което ни сервираха беше сготвено в едни далечни времена със сигурност беше допринесло, за "ароматизирането" на помещението, но не в този конкретен момент. Сервитьорите разбира се се държаха неподходящо свойски и имаха невероятната способност да дематериализират чиниите в момента в който престанеш да гледаш към тях. За сметка на това материализирането им беше, като ни ги подаваха в ръцете. Свинските карета с гъби / казах ли, че тия живеят в социализма/ бяха умрели дни преди прасето, от което са взети, а на баклавата, която ни поднесоха за десерт отказах дори аз. Всичко това беше много жалко, защото беше ясно, че домакините ни са похарчили прилична сума пари, срещу които гостите им не получиха нито полагащата им се качествена храна нито пък качествено обслужване.
Диджеят, който се грижеше са озвучаването вероятно беше глух и се опитваше да причисли колкото се може по-бързо и останалите в тази група. Нищо обаче не може да се провали, когато имаш край себе си добра компания и хора с настроение и желание да се веселят. Инструктиран от организаторите или познаващ ги добре, по едно време той зареди хоро след хоро и така докато Гергината се е кефил на Hells Bells и " най-великия" концерт в живота си, моя милост имаше възможността да си припомни всички забравени неравноделни тактове.
В съботата двете с моята ранобудна съквартирантка станахме преди всички. Закуската, включена в нощувката ни беше тънко парче домашна баница претоплено в микровълнова / няма начин да объркам претоплената в микровълнова фурна храна/ и чаша кафе с големината на напръстник.
Ометохме бързо баницата и кафенцата и рещихме да се поразходим из Абанаси. Макар, че не познавам историята на мястото, повече от ясно е, че не е обикновена. Двата манастира и петте църкви говорят за миналото и значението на местността.

От автентичния исторически дух на Арбанаси е останало много малко. По-голямата част от къщите, са нови и това си личи. Охранителните камери и джиповете пред портите силно допринасят за това. Старите къщи, пък са преправяни и от куците опитите на хотелиери и ресторантьори да им придадат "народен" стил се е получила трагична кичозна картина. До гуша ми е дошло от задължителните за такива места грънци, колелета от каруци, всякакви остатъци от плугове и рала и накованите по стените месали и носии.
На едно място се заковах, като ударена. През големите отворени порти се виждаха мъже, които работят около ....водна пързалка. Гледах и не вярвах на ушите си. Тази водна пързалка в двора на къща във възрожденски стил беше рядко грозна гледка. По-грозно е единствено недоразумението в началото на селището наречено Калоянова крепост, ако не греша.
В градината на един от ресторантите в клетка живееха два пауна. Сигурно се редуваха да си разперват опашките в тая тясна клетка. Огледах се, да не би някъде да мерна и тигър на каишка.Тук - там е запазен автентичния възрожденски вид на къщите, но у мен остана усещането за дива експлоатация и опропастяването на това прекрасно място. Добре, че поне красивият околен пейзаж няма кой да прекрои. За сега. Пръснатото в подножието на планината Търново и патриаршеският храм "Свето Възнесение Господне" на хълма Царевец са незаменима и вълнуваща гледка.



В "Успение Богородично", единия от двата женския манастира в Арбанаси съм била при предните си посещения. Тогава една от монахините ни разказа и за чудотворната икона на Богородица.
Понеже не разполагахме с много време с моята спътничка се отправихме към най-старата арбанашка църква " Рождество Христово". В последствие си припомних, че вече съм била там. Ситуацията и тогава се разви по подобен начин. Храмът е заключен. До него свободен достъп няма. За да влезеш трябва да платиш шест лева. Когато отначало прочетох ценоразписа, помислих, че нещо не съм разбрала. Може би е стар или ценоразпис за чужденци. Уредничката обаче разпръсна съмненията ми. Шест лева си било. За мен, да искаш пари от сънародниците си, за да влязат и запалят свещ в храм е безобразие. Пък бил той най-стария в Арбанаси. Не се сдържах и казах на служителката мнението си. Не, че и направих впечатление. Ето така за втори път не видях "Рождество Христово" в Арбанаси.

П.П. Каква е вероятността едно търновско семейство с две деца да отиде в Арбанаси и да покаже на децата си храма "Рождество Христово", ако за това трябва да даде 24 лева. Дали не е по-вероятно това да се случи, ако са 8 или 12?

П.П.П. На тази снимка отделям специално място. Кръстих я "когато минало и настояще се срещнат".

Колегата попаднал, на някакво радио, което пък има добри попадения относно моите музикални предпочитания. И така, неминуемо се досещам за неща, които обичам, искам да слушам често и да сложа тук, за да сне забравям и да не прибягвам до случайността, за да се сещам за тях.

Както вече съм казвала, /освен Тери Пратчет/ Стин е "моят човек"! В случая, и Мери Джей.

Освен Стинг, въпросното радио ме подсети и за една много любима група: Mattafix
Чуя ли ги, веднага се сещам за един дъжд и едно яко наводнение и как ние с Георги и Жаклината чакаме колоните от коли край Каблешково да се изнижат и слушаме:

Да опиша малка част от музикалните си предпочитания ме предизвика и дискусията при Сандо.

RIP Ronnie James Dio

When evening falls
She'll run to me
Like whispered dreams
Your eyes can't see
Soft and warm
She'll touch my face
A bed of straw
Against the lace

We believed we'd catch the rainbow
Ride the wind to the sun
Sail away on ships of wonder
But life's not a wheel
With chains made of steel
So bless me come the dawn
Come the dawn

С деца на море

Всеки път се смея.

Смея се и то от сърце, когато гледам някое от филмчетата на PIXAR. Но още повече се забавлявам с краткотрайните им клипчета. Току що, чакайки да се свали поредният сезон на "Приятели", пуснах едно от тях:



В началото съжалявах горкичкото малко, сладко зайче с къркорещ корем. Явно обаче то не се нуждае от съжаление, справи се доста добре с илюзиониста Престо. :)

Бързи сладки задявки.

През изминалите четири почивни дни бях решила, че няма да отдавам много голяма част от времето си за готвене. Понеже " онзи, който не бива да се назовава", макар и и именник категорично и много неправилно, според мен пренебрегва агнешкото месо, а децата бяха на гости, където можеха да го уважат достойно това същото не си правих труда да готвя нещо в духа на празника. За сметка на това избрах няколко бързи и лесни рецепти все за сладкиши и се оказа и че резултатът от тях е чудесен. И за съжаление много нетраен.

Още в четвъртък мярнах тези малки чийз кейкове. Продуктите са достъпни, приготвянето лесно и най-вече мога да използвам любимата ми форма за мъфини. За сега не съм успяла да се обзаведа с разглобяваща се форма за блатове, след като старата вече изчерпала силите и възможностите си отиде на заслужена почивка в кофата за боклук.

Малките кейкове станаха много хубави, а малкото останали се оказаха още по-хубави на следващия ден. Единствената корекция, която направих беше, че ми беше нужно два пъти повече "основа" - бисквити и масло. Имах достатъчно бисквити, така че запълних два пъти шестте гнезда на формата за мъфини. На края от "чийз" сместта ми остана, колкото да напълня две - три купички за крем карамел. Изпекох ги заедно с втората порция кейкове.

В рецептата е дадена възможност за избор - извара или крема сирене. Аз ги направих с извара, но следващият път категорично ще са с крема сирене. Макар, че разбивах изварата с ножовете на пасатора тя все пак остана с малко зърнеста структура, а ми се иска кремът на кейковете да е съвсем гладък.

След кейковете, които наистина стават бързо и лесно направих браунис или точно казано Tribute-To-Katherine-Hepburn Brownies. Всички рецепти и публикации в Готвенето е забавно са толкова изпипани, стилни и съвършени, че просто няма как да не хукнеш към кухнята и бъркалките за яйца, след като ги прочетеш. Много и искрено се възхищавам на блогерката за класата и елегантността, които лъхат от блога и.
На браунис нямам снимка. Винаги стават малко, а и децата вече си бяха в къщи. С много усилия тъмното оче откопчи две парчета, които съвестно прибра в кутия и скри, за да може да занесе на приятелката си в училище /и за пореден път да се изфука с майка си/.
И понеже по празниците се обзаведох, със силиконова форма за кекс, не можех да пропусна да направя най-лесния и много любим в къщи карамелен сладкиш. Научих рецептата в едни далечни времена, когато в "На кафе" готвеше Варвара. Това, че съм запомнила рецептата, а не съм я записала, доказва, колко е лесна. А именно:
във формата за кекс или в моя случай в друг съд се карамелизира захар. Пак в моя случай карамелизираната захар се излива във формата за кекс. На дъното на формата се нареждат кроасани. Ако са големи три се събират точно, ако са малки са 7-8 / толкова колкото има в един пакет/. Аз правя сладкиша с три големи кроасана с шоколад. Първоначално корасаните залепват за карамела. Върху тях се излива литър подсладено мляко смесено с шест яйца и една ванилия или иначе казано - смес за крем карамел. Пече се на водна баня. След много проби и още толкова шуплест крем карамел открих, че крема става гладък, когато го пека на 140-150 градуса с обдухване и следя водата да не завира. Отнема почти час. Проверява се с клечка. В случая със силиконовата форма това трябва да става много внимателно.
По същия начин, но в правоъгълна тавичка правя и сладкиш с останалия след великден сух козунак.

Ако хората в къщи са търпеливи или домакинята предвидлива, хубаво е сладкиша да остане поне няколко часа в хладилника, за да стегне добре. Няма нужда да казвам, че при нас добре стегна около една четвърт от него. И понеже, след всичкото това ядене на сладко в понеделник имаше само жалки остатъци, идеята на Ирина за кекс с какао, фъстъчено масло и карамел ми се видя интересна и имах нова силиконова форма за кекс, в понеделник "врътнах" и този кекс.Силиконовата форма е благодат. Сладкиша става съвършено оформен, изпича се равномерно и не лепне. Фъстъченото масло, като плънка в кекса не е лоша идея, но се оказа, че не е точно по нашия вкус. Кекса в останалата си част става прелестен, не много пухкав, а малко по-плътен. Това вече е по мой вкус. Оказа се и по вкуса на колегата.

Завършека на празниците поне не беше със сладкиш, а с пъстървата на Йоана, която стана бо-жест-ве-на и отново много бързо. Няма нужда да казвам, че и така бързо свърши.

Малко гръцка митология

След прочитането на "Пърси Джаксън и боговете на Олимп: Похитителят на мълнии" си припомних колко интересна ми е била винаги гръцката митология. Няколко седмици след това, т.е. преди един- два дни, аз и моето любимо семейство отидохме да гледаме "Сблъсъкът на титаните". Ето по малко и за двете истории и за приликите и разликите между тях.



В "Похитителят на мълнии" на Рик Риърдън митологията на нашите съседи е представена точно така както съм я учила. С една малка промяна обаче: Персей (Пърси Джаксън) беше син на Посейдон. Докато четях мислех, че това е така, но пишейки поста се разрових в Уикипедия и открих, че Персей е бил син на Зевс. Иначе нищо не беше променено или объркано. Книгата преразказва подвизите на митичния герой Персей. Беше изключително занимателно да чета не само забавната фантастична история на полубога Пърси Джаксън, а и интересните митове и легенди за Великите и техните прищявки. Сравнена с филма за Боговете на Олимп, книгата, както винаги, е доста по- добра. Препоръчвам на всички, малки и големи, да я прочетат. Историята разказва за това как малкият побойник в училище Пърси пораства за отрицателно бързо време и се превръща в момчето, спасило света от унищожителна война, породена от споровете на боговете. По пътя си към Подземното царство той и верните му приятели- красивата дъщеря на Атина- Анабет и сатирът Гроувър, преживяват какви ли не премеждия. Половината богове на Олимп се опитват да ги използват за свои си цели, всички обаче водени от титана Кронос (баща на Зевс, Посейдон и Хадес), който се опитва да накаже синовете си и да се възцари отново. Нашият велик герой успява да оправи положението в последния момент и всички са повече от щастливи. Или поне за сега. И тази книга не можах да оставя дори за момент (това отново значи четене по време на часовете).
Сега относно "Сблъсъкът на титаните". Филмът, в идеята си на такъв, ми хареса. Но разказът за боговете, техните синове и всичко останали беше оплескан от американците, така както само те могат. Тук Персей беше наистина син на Зевс, но като всеки горд американец нарече горгоната Медуза "кучка". Тя, на свой ред, беше една огромна змия, което в същност не съвпада с митологията. Красивата преди Медуза е превърната от Атина в жена с поглед, вкаменяващ всеки, който погледне иначе привлекателни й очи. Изящната й дълга коса е била заменена от богинята със змии. Но повече промяна в нея не е имало (то това й е било предостатъчно). Във филма се появи и Йо, която пазеше Персей, докато той порастваше. При срещата им явно нашият герой доста си падна по нея, тя също си го хареса. До леговището на Медуза тя беше убита, но в края на филма любящият баща Зевс реши да награди сина си, който избра да остане на земята като човек, връщайки обратно любимата му Йо. И сега отново четейки за жената превърната в юница из уикипедия, откривам, че в историята си тя няма срещи или нещо общо с Персей. Други несъответстващи с митологията сцени не се сещам. Този път и аз не бях много доволна от това, че филмът беше на 3D. Двете с майка ми не можахме да проследим иначе добре направените бойни сцени, тъй като всичко беше изключително бързо и даже малко ми се размазваше пред очите.



До тук с богове, полубогове и митични същества.Все пак ми беше много приятно и интересно да проследя и двете истории и доста се забавлявах.

Източник на снимките- мрежата.

Да пропуснеш Коледа, Джон Гришам

Беше ми странно да чета за коледни приготовления и преваляващ сняг при настъпващото с всички сили лято навън.
При първите няколко абзаца имах чуството за дежаву. После се сетих, че, а, аз съм гледала подобен филм. След като порових в нета се оказа че филма не е подобен, а направо е по книгата. Помня филми и книги, като слон. Дори и слабите. През цялото време макар, че знах, как ще се развият събитията много, ама много исках Лутър да успее да осъществи замисъла си, да замине за Карибите и да натрие носовете на всички сноби около себе си. Това със американските добросъседски отношения никога няма да го разбера. Всеки добронамерен американски съсед, според мен е нищо друго освен нахален и любопитен натрапник умиращ от желание да си вре носа в чуждите работи. Точно такива бяха и тия на Гришам. Защо накрая се размекна и реши да ги вкара в ролята на " спасителите на Коледата" не знам. Щастливия, изпълнен със светлината на коледните лампички и огласен от коледни песни край никак не ми беше по вкуса.
Докато четях книгата имах чуството, че Гришам е седнал пред горящата камина с яйчен коктейл до себе си, с крака завити в плетено одеало и лаптоп на коленете и си е казал: "Я, да видим какво мога да сътворя на бързо. "
До края не можах да усетя какво е новелата. Подигравка към всичката лудост ширеща се по празниците в Америка / и не само там/ или лигава коледна история - сценарий, за също такъв филм. Ясно е, че към цялата история е подходено с хумор, но аз не можах да го усетя в редовете, макар да знаех, че е там.
Доколкото знам и за добро това е единствената " различна" книга на Гришам, който по мое мнение иначе е абсолютен майстор на адвокатските трилъри.

П.П. Не можах да си намеря цитати.
П.П.П. Жаклина винаги казва: " ...зависи от фазите на луната." Дълбоко съм убедена в правотата й и съм сигурна, че в два различни дни, впечатленията ми от една и съща книга ще са различни. Днес те бяха такива.

Една бърза фотосесия

Нашето "турбо" толкова рядко позира за снимки....

Уикендът ми премина под знака на "Седмата жертва"

на Александра Маринина. Това е първата нейна книга, която прочитам и със сигурност няма да остане последната. "Всичко наопаки" вече ме очаква.
До сега отдавах абсолютно заслужено първенство в писането на криминални романи на трима: сър Артър Конан Дойл, сънародничката му Агата Кристи и американският им събрат Реймънд Чандлър. Е, госпожата подполковник съвсем достойно се нарежда след тях и получава моите почитания.
"Седмата жертва" е динамично криминале написано изцяло в традиците на жанра - заплетено разследване, злодей, невинни жертви и умни следователи. Книгата не ми позволи да я оставя от момента, в който я подхванах и четиристотин и няколкото страници изхвърчаха неусетно. На няколко пъти имах глупостта за помисля, че хващам подсказките на авторката и знам, кой е убиеца. Тя, за моя радост се оказа по-умна от мен и в края на историята приятно ме изненада, като ми показа, че съм грешала.
Понеже успоредно с началото на " Седмата жертва" четях и края на "Изгубеният символ" съпоставянето на двамата автори беше неизбежно. Е, Дан Браун може само да диша праха на г-жа Маринина. В начина й на писане има стил и класа, която се придобива с векове култура.

Цитати имаше много. Избрах си тези два:
"скъпа, ти винаги си права, защото си жена, а жените, както е известно, винаги са прави."

" - Трудете се младежо.- Старият експертс назидателен жест посочи с пръст поставената пред Сергей бланка със залепена на нея снимка, от която оперативният работник прерисуваше татуировката. - Трудът трябва да тежи, инак ще се превърне в хоби и вие ще престанете да разбирате за какво ви плащат заплатата. Не търсете леките пътища в живота."

Днес е Гергьовден.

/Икони и стенописи на Таня Кондова-Пенева/

Да му е живо и здраво името на моя Георги!
Да е живо и здраво името на всички които празнуват днес!

Най- хубавите бисквити

на Йоана придружават сутрешното ни кафе вчера и днес. Наистина са много хубави, а освен това и лесни за приготвяне. Поради обективни причини пропуснах махлебито и тонка боба, но мисля следващия път да си осигуря поне една ако не и двете съставки.
П.П. Глазурата ми отне повече време от тестото за бисквитите.

Дан Браун, Изгубеният символ

/Тази корица повече ми харесва. /

Ако на човек му се чете динамична история "Изгубеният символ" на Браун е точната книга за тази цел, особено ако се пренебрегнат постоянните му напъни да внуши на читателя, как Америка е майката и бащата или поне основния пазач на световната култура. Предполагам, че изсмуква от пръстите си по-голямата част от загадките и решенията, но ми беше интересно да следя разплитането им, а и след "Шестото клеймо" не съм очаквала друго. По едно време имах чувството, че Браун се е цанил за рекламен агент на масонството, столицата си и собствената си страна, но не веднъж надничах в нет-а заради едно и друго, а снощи зарязах домакинските си задължения и най-нагло седнах на компютъра да я дочета. Това е явен признак, че книгата ме е "хванала".
И аз, като Стоян не можах да разбера защо ЦРУ е забъркано в цялата история и най-вече как? Може да не съм чела внимателно, но не ми стана ясно как шефката на службата за сигурност на управлението е придобила онзи лош видеозапис за добрите чичковци масони.

Много бих искала да видя " Меланхолия1" на живо: