Аз, Жаклината* и Търновград**

Да, направихме я. Онази малка крачка с която, казват започвало и най-голямото пътешествие. В началото, както във всяко начало, беше словото. А то, при нас, слово да искаш. Имаше планове имаше приказки, обсъждане и още планове. Да направим нещо " по женски", само по наш вкус. Да го няма комфорта и сигурността на мъжкото присъствие, с умението му да се ориентира в градове и ситуации, да носи отговорността за пътуването, да шофира / и двете не обичаме тази дейност и я изпълняваме само в много, много крайни случаи, в които обикновено са замесени по-сериозни количества алкохол и малките часове на нощта/. А и на всеки е известно, че мъжете не си падат особенно много по музеи и галерии, точно каквото искахме да направим ние - цял един ден обикаляне, колкото ни стигнат силите, точно по такива места. Някак неусетно нещата преминаха от несериозни приказки и подмятания в съвсем серизно обмисляне, коя събота ще е най-подходяща, какво искаме да видим, в колко часа да тръгнем и да се върнем и разни по дребни но не и незначителни детайли, като сандвичи от къщи или дюнери на място.
Ранното съботно утро е меко и свежо, като създадено за подобно пътуване. Докато пристъпвам от крак на крак и чакам Жаклината правя начални опити с новия фото апарат на Георги. Кубетата на катедралния храм се радват на първите слънчеви лъчи.

Варна, Катедрален храм Св. Успение Богородично.

Варна, Градският часовник.

Заядливо заснимам градския часовник, за да мога после да набивам канчето на Жаки, която здраво закъснява. С напредване на деня се отказвам от тази идея защото благоверния и се справя къде, къде по-качествено от мен, даже и по телефона. Прощаваме му предварително защото е така добър да закара тези две вече сериозно закъсняващи жени до автогарата.

И ето, че сме в автобуса и ето, че сме на път, бъбрим неангажиращо, Жаклината стиска зъби и отлага кафето с цигара за след три часа, а аз отпивам доволно от моето. Нека и, пушачка с пушачка, такава!
Стигнали в Търново тръгваме да търсим хубаво местенце, където моята спътничка, най-после да изпие кафето си със заветната цигара. Тръгваме по Стефан Стамболов и спираме на ония пейки с чудесния изглед, към реката, паметника на Асеневци и Държавната художествена галерия. Жаки блаженно отпива от кафето, пълни дробове с отровния дим.

Велико Търново, Държавната художествена галерия.

Велико Търново, Паметникът на Асеневци

Зад нас е старата сграда на пощата. Запусната и необитаема с на места счупени прозорци, но пак така хубава. Знакът над входа ме кара да се усмихна, напомняйки ми за златните крила на шапката на Олян фон Ментелик.

Велико Търново, старата поща.

Велико Търново, старата поща

Набелязали сме три места, които да посетим. Желанието на Жаклин е църквата Свети Четиридесет Мъченици. Аз дори не съм я чувала. Моите две точки в плана са музеят Възраждане и Учредително събрание и Държавната художествена галерия. Умишлено пропускаме хълма Царевец и археологическия музей. От една страна и двете сме посещавали крепостта, от друга Царевец и археологическият музей ще вземат много от времето ни и най-вече не искаме да ходим по най-туристическите обекти, а да намерим и посетим тия, които обикновенно се пропускат. Два от три пъти успяваме, защото и в музея на Възраждането и в Галерията почти събуждаме уредниците и те ни гледат с нескрито любопитство.

Велико Търново.

Велико Търново.

Пътят ни към Св. Четиридесет Мъченици минава покрай запуснати разкопки. Неосъщественият геолог и археолог, който върви до мен рипва и бързо прескача ниската вратичка към разкопките, която хората красноречиво са заключили с катинар. Аз виквам след нея, но кой ти чува. За малко се помайвам и се чудя, дали да я последвам или безопасно да остана на тротоара. Избирам безопастността и възможността да я дебна за евентуални компрометиращи пози. Оная търчи по каманака, като младо козле и се озърта наоколо, да не би да пропусне нещо. 

Бас ловя, в някой предишен живот тая е била женския вариант на Индиана Джоунс.

Снима някаква огромна плоча, която и е привлякла вниманието още от пътя, а после я гледа влюбено, сякаш наистина ще успее да прочете, какво е написано на нея. След минути пак хуква по широките зидове и се заравя в праха да събира чирепи. Продължавам да я навиквам отгоре, тя най-после ме чува и се връща в правия път и със светнали, като на малко дете очи ми показва придобивките си. Този ден поне три пъти чух думи, като костите и историята на земята.

Улица Стамболов се е преляла в Климент Охридски. От двете ни страни са Трапезица и Царевец.

Велико Търново, хълма Царевец, Патриаршията.

Велико Търново, река Янтра и хълма Царевец.

Велико Търново, хълма Трапезица.

Жаклината зърва долу в ниското Св. Четиридесет Мъченици и се опитва да ми я покаже. Аз търся, търся църква, но упорито не я намирам сред къщите пред нас. Товава тя настоятелно казва:  Не мисли за църква, не мисли за църква, мисли за квадрат!" и секунди, преди да прихна наистина я виждам.

Велико Търново, църквата Св. Четиридесет Мъченици.***

Не може едно лъвче да не поиска да се снима с друго лъвче. Да не говорим, че едва я удържах да не се зарови отново в праха за да търси още чирепи.

Велико Търново, църквата Свети Четиридесет Мъченици.***

Дворът на църквата е чист и затревен. Виждаме плоча, на която в хронологичен ред са изписани имената на българските царе. За титлата на българските ханове е използвана думата "кан". Влизаме в базиликата, аз търся надписите по колоните и от легендата до входа се опитвам да разбера, коя е омуртаговата, със заветното " човек и добре да живее..." Дълго проследявам с пръсти извивките на знаците вдълбани в камъка и мисля за ръцете докосвали ги преди хиляди години. Убедена съм, че времето не може да изтрие тоя допир и той ще стои там, върху колоната, като отпечатък почти толкова осезаем, колкото и отпечатъка, който е оставило длетото на майстора издълбал буквите. От уикипедията виждам, че след реставрирането до 2007 в църквата е имало иконостас и вероятно са се отслужвали и литургии. 

Велико Търново, църквата Св. Четиридесет Мъченици - източник на снимката е Уикипедия.

Сега иконостас няма, Св. Четиридесет Мъченици, за мое съжаление не е действаща църква и литургии се отслужват само на големи празници.

Минаваме в пространството, което е зад олтара. Камъните по стената са номерирани. Подозираме, че са били махани и после отново нареждани по ред на номерата. В стените има ниши и дупки, чиито отсрещен край не се вижда. Помещението е мрачно и усойно. Започвам да си мисля за тесни тайни проходи в стените и макар да ми е неприсъщо, леко потръпвам.

В двора на църквата, до входа и е гробът на цар Калоян или, както ми обяснява Жаклин / без въобще да претендира за достоверност/ на един от тримата висши сановници, които са живели по онова време и са се казвали Калоян. Иска ми се да вярвам, че е на самия цар.

След Св. Четиридесет Мъченици отново поемаме по опечения от слънцето път, към музея на Възраждането и Учредителното събрание. Питаме тук-там и разбираме посоката. Откриваме го лесно. Строения от Кольо Фичето турски конак, в който се помещава музея е по мое мнение най-красивата сграда в Търново. Влизаме в прохладното предверие, а уредничката, едва прикривайки учудването си ни казва последователността, по която да разглеждаме експонатите. 

В залата на първия етаж /който гледан от входа е първи, но за самата постройка е втори, все пак, това е Търново/ в хронологичен ред са подредени вещи и факти от възстанията на българите против турското иго. Изредени са всички малки градчета, бунтове, брожения и заговори  опитващи се да освободят България от османското владичество. Сред саби, бунтовнически писма, пищови и огромни стари огнестрелни оръжия има книги, много книги. За моя радост раздела посветен на обществения живот, просветата и съдаването на първите български читалища и училища включва в експозицията множество стари книги. Разглеждам ги в стъклените им витрини, а ръцете ме сърбят от желание да докосна хартията от преди век, да ги разлистя и помириша. Опитвам се да си представя, какво е да нямаш непрестанен достъп до огромни количества литература. Да чакаш учителя ти, съседа или братовчедка ти от съседната махала да прочете новата си книга, за да я даде на теб.
Запленена от старите книги и леко подтисната от трудния, в повечето случаи с ясен край път на хората от снимките съвсем забравям какво още има в сградата. На втория/третия етаж на турския конак, по ирония, каквато историята много обича се намира залата на Учредителното събрание. Тук е приета търновската конституция и българската държавност се е родила отново. От гледката на наредените пейки и семплия подиум пред тях, от мисълта, колко ли са се вълнували, първите народни представители държейки в ръцете си бъдещето на страната потрепервам. Надушила силното ни любопитство и желанието ни да разберем нови неща, една от уредничките ентусиазирано и пространно започва да отговаря на въпросите ни. Хората, които могат да помнят дати винаги се предизвиквали уважението ми. А тя изрежда дати и събития, сякаш са част от нейния собствен живот и са станали най-много преди година. В същност жената приема работата си на сериозно и вероятно наистина чувства датите и събития, за които говори, като част от живота си. Разказва ни, нещо, което вече сме успели да прочетем - че макар и строена за турски конак сградата има форма на кръст. Макар и леко изразена, тази форма се усеща дори, когато си вътре. " Той строил сграда за турците - казва тя за Кольо Фичето, - но все пак дерзал и я направил, като кръст." После, докато преглеждам снимките ни не мога спра да се чудя, защо не сме заснели красивата сграда на музея боядисана в синьо, с бели сводове и колони и много прозорци. Единственият удовлетворяващ отговор, освен тоя, че сме две големи бели птици е, че бяхме толкова задълбочени в разговора със служителката, че съвсем забравихме за сниките.
Уредничката ни описва, колко била силна жаждата на търновци за просвета, как библиотеките им били пълни с книги, а връзката с Германия и Франция им давала възможност да развиват културния и обществения живот на града. Докато говори за Кольо Фичето, дамата споменава друга строена от него сграда, която се намира в Търново - църквата с въртящите се колони Св. Св. Константин и Елена. За съжаление, казва тя, колоните спрели да се въртят, а това било знак, че храма трябва да се ремонтира и сега той не функционира и стои запуснат. Още с първите изречения за църквата, двете с Жаклина наостряме уши. Отивайки към Св. Четиридесет Мъченици, видяхме църквата, която само се мярна в една пресечка на улица Стамболов. Без въобще да се чудим, слязохме по няколкото стъпала до нея, за да я разгледаме. С огромни усилия, зверейки се към малката каменна плоча над врата и сричайки дълго се опитахме да разберем, какво гледаме. Единствените две думи, които различихме със сигурност бяха имената на двамата светци.
.....следва продължение

*  Името и, както вече е станало ясно в тоя блог е Жаклин. Дълго време само на майка и е оказана честта да го членува и да я нарича така. С течение на времето нагло си присвоих тази чест, а тя се умори да ми прави забележки.
** Търново дойде от само себе си, като най-логична дестинация. И двате сме били там, познаваме града в общи линии, но не достатъчно, та да няма какво да искаме да видим.
*** Снимката е правена от Жаклин.