Аз, Жаклината* и Търновград**

продължение.
От площад Съединение поемаме към Държавната художествена галерия убедени, че отново трябва да видим църквата Св. Св. Константин и Елена и най-вече въртящите се колони. Вървим към галерията по калдаръма на улица Гурко. Фасадите на старите търносвки къщи привличат погледите ни и обективите на фотоапаратите почти на всяка крачка. Не спирам да търся места, на които миналото е срещнало настоящето и по балконите от вито желязо има сателитни чинии, а зад прозорците се мяркат телевизори и съвсем съвременно обзаведени помещения. Минаваме покрай Сарафкината къща и макар вероятността да се изгубиш в централната част и стария град на Търново да е нулева, влизаме, за да питаме отново за посоката. Хвърляме само няколко погледа на вътрешността на къщата, но и те са достатъчни, за да ахнем. Помещението в което се намираме е с височината на два етажа. На нивото на втория етаж има открит коридор. За момент пред очите ми се мяркат столове с вити облегалки, плюшени покривки и ръчно плетени дантели. Записваме къщата в плана за следващия път.

Велико Търново.

Велико Търново. Ех, тия тераси с первази от ковано желязо!

Велико Търново.

Велико Търново, улица Гурко.

Велико Търново, улица Гурко.

Велико Търново, улица Гурко.

Велико Търново.

Велико Търново.

Велико Търново

Велико Търново, улица Гурко.

Велико Търново, улица Гурко.

Пътят ни към галерията преминава покрай хотел Велико Търново. Много отдавна, сакаш в нечий чужд живот съм отсядала в него за една нощ с родителите си. Хотелът, който тогава ме заплени с архитектурата и блясъка си, сега изглежда вехт и запуснат, а огромного му туловище раплуло се по склоновете, към реката ми се вижда тромаво и грозно. Оказва се, че хотела все пак работи и както често се случва на последък пред входа му има тълпа румънски туристи. Гледката ми напомня на бледа сянка на отминал успех и блясък.
Тръгваме по Стамболовия мост към парка Асеневци. Грамадните статуи на великите ни царе, яхнали конете си едновременно ме плашат и привличат с размера си.
Далеч по-привлекателна, обаче ми се вижда сградата на държавната галерия с фасадата си в тъмна охра, сводовете и различните нива. Харесва ми, как облика и се променя в зависимост от това, от къде я гледаш. Край сградата на галерията са склуптурите на Уста Кольо Фичето и Патриарх Евтимий.
В прохладното предверие отново ни послреща отзивчива уредничка и пита, дали нямаме роднинска връзка, за да ползваме отстъпка. /Сега се сещам, че във варненския Археологически музей даже не ми намекнаха за нещо такова и си ми взеха десетте лева за вход, като стой та гледай./ С Жаки решаваме, че единствения начин да сме в роднинска връзка е ако сме модерна гей двойка. Започваме да се хилим на идеята и с удоволствие плащаме входната такса от три лева на човек. Достъпни за посетители са първия и втория етаж. В някои от залите осезаемо мирише на масло. Душа въздуха доволно и доближавам нос до една от картините. Тихата и спокойна разходка сред маслени платна, акварели и графики е чудесна почивка от ходенето по слънчевите тътновски улици. В една от залите, в поочукана рамка има неголямо платно. " Шоп с тесла" на Мърквичка. Поглеждам го и всичко наокола изчезва. В тази малка рамка са затворени лятната жега, миризмата на прегорелите на слънцето треви, звука на теслата, която дялка дървото и даже капките пот, които избиват по мустаците на мъжа. В съседната зала е изложена платно на Майстора - Брат и сестра.

Доволни от това, че в галерията няма жива душа, сядаме на табуретките пред картината. Постепенно лицата изпъкват, придобиват овал и мекота. Докато гледам брата и сестрата, сякаш долавям, как дъха повдига гърдите им и очаквам приведените преди секунди клепки да се вдигнат. Лицата на им изглеждат, като в рамка, която останалите елементи на картината, дори ръцете им описват. За първи път виждам на живо картина на Майстора. До сега картините му са ми се стрували схематчни и двуизмерни, а тази пред мен е точно обратното. Топла и обемна, с усещане за движение. Не мога да откъсна поглед от нея.
Още едно платно ни прави впечатление. "Апотеоз на Майстора", на Васил Стоилов. "Ето каква била ползата от Дан Браун" - казвам си. Благодарение на него и Изгубеният символ, в същност научих какво точно е апотеоз. Преминаваме от зала в зала, а аз се заплесвам по графиките на Пламен Пенов, взирайки се внимателно в тях и опитвайки се да открия всички детайли.
След Държавната художествена галерия отново тръгваме по Гурко към църквата Св.Св. Константин и Елена.
Отклоняваме се в малка уличка, съседна на Гурко и докато вървим и зяпаме една госпожа, която седи на припек пред дома си услужливо ни предлага да ни снима. Условието е в кадър да влязат и нацъфтелите и сакъзи. Съгласяваме се веднага, а тя започва да ни разказва, че нейната къща се пявява за няколко кадъра във филма Търновската царица. "Виждат се консервените кутии, които майка ми, лека и пръст беше наредила на ей, тоя прозорец - сочи тя, - а Стефан Данаилов влиза ето в тази врата."

Ето, как стигнахме и до филма " Търновската царица"

Леко в страни от пътя, директно на земята две момичета са седнали по турски, разпръснали са бои и четки и рисуват околните къщи. Заговаряме се с тях, разбираме че са от София и са в Търново на някакъв стаж. В същност през целия ден се разминаваме с младежи, които носят ония огромни чанти-папки, в които се държат листите за рисуване.

Св. Св. Константин и Елена е току зад гърба на младите художнички. Прекарахме доста време край нея първия път, когато я видяхме. Сега я заглеждаме с още по-голям интерес и търсим спрелите въртящи се колони.

Велико Търново, църквата Св. Св. Константин и Елена.

Велико Търново, църквата Св. Св. Константин и Елена.

Велико Търново, Жаклин Любопиткова пред църквата Св.Св. Константин и Елена

Не ги намираме, но намираме улеите, в които са били, разположени от двете страни на входа. Махнати за значи, или са се строшили? И какво означава, спрат ли да се въртят, църквата трябва да се ремонтира. Вчера и днес, докато пиша и ровя в нета, разбирам че догадките ни по въпроса са верни. Терена се сляга и сградата започва да затиска колоните, затова и те спират да се въртят, а спирането им е знак, че църквата трябва да се укрепи. Укрепване няма, само едно огромно забравено скеле и прекрасен храм, оставен на произвола на времето и бръшляна. Вълнуваща и тъжна картина.

Велико Търново, църквата Св.Св. Константин и Елена. В горния край се вижда дупката, където е била остта на колоната.

Велико Търново, църквата Св.Св. Константин и Елена. Основата на улея, в който са били въртящите се колони.

Велико Търново, църквата Св. Св. Константин и Елена.

Велико Търново, църквата Св.Св. Константин и Елена

Велико Търново, църквата Св.Св. Константин и Елена.

Велико Търново, църквата Св. Константин и Елена.

Тръгваме от църквата към Самоводската чаршия, а аз си мисля, от къде ли на Кольо Фичето му е дошла идеята за тия колони? В ранния след обед из чаршията щъкат туристи. Влизат по работилници и дюкянчета. Аз си купувам кадаиф и докато жената ми обяснява, как го приготвя, Жаки доволно се намества на едно от, както тя се изразява " картончетата на пиянките" и пали цигара.

Велико Търново, Самоводската чаршия. Ето как се прави.

Една доволна Жаклина.

Велико Търново, Самоводската чаршия.

Велико Търново, Самоводската чаршия. Един болярин се препича на след обедното слънце.

Надничайки от витрина на витрина виждаме табела, която ни привлича с огромна сила и за неопределено време потъваме в малкото магазинче за мъниста. За циганските ни души е, то е което е за децата сладкарничкачката със захарни петлета, покрай която току що сме минали. Започва едно голямо мотане, ровене и избиране.

Велико Търново, Самоводската чаршия. И... работата се отече...***

Девойчето в магазичинчето е колкото хубаво и мило толкова и сръчно. За минутки нанизва синци, закача висулки и ни съветва, кое с кое би се комбинирало най-добре. Жаклината не спира да пробва и избира. Аз бързо бързо се обзавеждам с едни обеци, двете ми дяволчета у дома с ето тези ангелчета, а Жаклина си тръгва с най-слънчевото колие, което нямам търпение да видя изгряло на врата и.

Два ангела. 

Велико Търново, Самоводската чаршия, магазинче за синци. Как да избереш, как?

Велико Търново, Самоводската чаршия, магазинче за мъниста.

Велико Търново, Самоводската чаршия, магазичне за мъниста. Искам такова и във Варна!

Предоволни си тръгваме от магазинчето и стигаме Стратилат, мястото с най-хубавите сладкиши, което аз зная в Търново. Засядаме за дълго, обсъждаме изминалия ден, преглеждаме снимките и придобивките от магазинчето. Поръчвам лек, лек сладкиш с крем патисери, а Жаки избира тирамису. Кафето идва с малки късметчета. Нейното само не знае, колко е право.

Велико Търново, на кафе и сладкиш в Стратилат.

Велико Търново, кафе и тирамису в Стратилат. И едно много прозорливо късметче.

Велико Търново, красиви гледки от терасата на Стратилат.

Отпочинали и с още свободно време пред нас отново поемаме по чаршията. Миризмата на прясно изпечен хляб ни дръпва към една фурна и Жаки решава да купи хляб, който да занесе на домочадието във Варна. Подозирам, че доста хора в автобуса са ни проклинали, защото тоя топъл самун ухаше през целия път.
Край фурната свиваме към дома на Емилиян Станев и тръгваме в обратна посока, към къщата с маймунката.

Велико Търново, Самоводската чаршия.

Велико Търново, Самоводската чаршия.

Велико Търново, Самоводската чаршия. WOW!

Велико Търново, квартал Варуша. Обзалагам се, че собственика на тоя балкон има антикварен магазин.

Велико Търново, квартал Варуша.

Велико Търново, квартал Варуша.

Отново вървим по търновските улици и зяпаме фасадите. Питаме един човек за къщата с маймунката и се оказва, че сме точно на задната и част. Заобикаляме и излизаме пред нея. Наглеждаме и се, наснимаме я и полека тръгваме към автогарата.
В автобуса на връщане говорим по-малко. Приятно отмаляли сме и препълнени с впечатления. Търново е прекрасен град, радвам се и беше чест за мен, че го посетих и опознах по-добре.

Велико Търново, къщата с маймунката.

Велико Търново, къщата с маймунката.

Следващата дестинация вече е избрана. Русе, дръж се, идваме!

*  Името и, както вече е станало ясно в тоя блог е Жаклин. Дълго време само на майка и е оказана честта да го членува и да я нарича така. С течение на времето нагло си присвоих тази чест, а тя се умори да ми прави забележки.
** Търново дойде от само себе си, като най-логична дестинация. И двате сме били там, познаваме града в общи линии, но не достатъчно, та да няма какво да искаме да видим.
*** Снимката е правена от Жаклин.