Моите вехтошарски находки

се увеличават.
С последната съм особено горда, много, много я харесвам и е най-страхотната придобивка, която съм имала до сега. Има и история към нея, естествено, къде страхотна, къде смешна.

Моята нова закачалко-портманто-тоалетка.

Отивам си аз един петък на работа и докато най-безсрамно воайорски си зяпам по терасите на хората я/го виждам. Вървя покрай задната страна на блок, където съвсем по европейски, в едни далечни социалистически времена, строителя е направил тераси за простиране на пране. Никой не иска гащите на живущите да се веят над един от главните варненски булеварди, нали. Съвсем по български, обаче същите тия живуши си простират гащите на терасите по лицето на блока, без да им мигне окото, а помещенията на гърба предназначени за това ползват като складове за всякакви стари, ненужни и забравени вещи. Което работи изцяло в моя полза, както се видя.

На една от тези тераси есента, със специална преса, гол до кръста млад мъж мачкаше грозде за вино. Гледката буквално ни стопира един ден, двете с майка ми за няколко минути и причината никак не беше в голотата или младостта на мъжа, но това е друга тема. 
Та, както казах вървя си аз и виждам тази стара мебел на терасата на първия етаж. И сега не съм сигурна точно как трябва да се нарича. Портманто, закачалка, тоалетка...В момента, в който зървам това бижу в ума ми се завърта вихър от желания и идеи, как да ги осъществя. Без да губя ценно време, разпитвам шивачката, която има ателие точно под въпросната тераса, и която за моя радост се оказва, че познава едно от семействата живеещи на първия етаж. Жената мен насърчава, да се видя с хората, но него ден имам ужасно много работа и осъществяването на смелия ми план остава за понеделника.
В понеделник, подемам кампанията по издирване на собствениците с нова сила. Входната врата на блока обаче е заключена, а на позвъняването ми на домофона не отговаря никой. Отговаря ми, обаче мъж от съседен апартамент, когато страхливо натискам бутона и на неговия звънец и дори не ме отрязва, когато му казвам за какво става въпрос. И той, като шивакчката ме насочва към същото семейство.

 

Не посмявам да го моля, да ми отвори входната врата и пак отивам за съдействие при шивачката. Разказвам и до къде съм стигнала и как не мога да проникна зад заключените врати на входа. Докато говорим, обаче край ателието минава жена, шивачката ме засилва, да вървя след нея, защото живела точно във входа, където искам да се намърдам. Доволна влизам след жената и макар да не са ми отговрили на звъненето по домофона звъня и на вратата на предполагаемите собственици. Един господин ми отваря и не само не затваря обратно вратата под носа ми, след като му казвам за какво съм отишла, а даже взима ключ, отключва вратата към помещението и ми показва обекта на моите желания в цялата му прелест. Този добър човек не иска и стотинка за старата си мебел, а направо е доволен, че ще го освободя от нея. Аз от своя страна не мога да повярвам на късмета си. Уговаряме се да намеря транспорт и да си взема закачалко- портманто- тоалетката на другия ден след четири. Слизам по стълбите и си мисля, че ще започна да празнувам 14 февруари. Може би не, като ден на влюбените, но със сигурност, като ден на отзивчивите хора, които ти подаряват с усмивка ненужните си вещи.
Хората които ме познават знаят, че търпението не е от добрите ми страни, за това само след час съм намерила превоз. Господинът, вече бивш собственик отново е много мил. Отваря за пореден път помещението и помага да изнесем от там моята нова придобивка.
Вечерта, когато се прибирам у дома тя ме чака в тясното коридорче, едната стена на което просто е направена за нея. На сутринта и правя малко снимки, но липсата на време все ще не ми дава възможност да и обърна полагащото и се внимание, да я измия с топла сапунена вода, подсуша и намажа с подходящ препарат. С нетърпение чакам уикенда, когато ще мога по за дълго да си общувам със закачалката, която човека каза, че помнел да стои в дома на родителите му откакто се е родил, някъде около 1940-та.

Моите вехтошарски находки.

Или клошарски по скоро. Щото и двете, няма да си кривя душата, за пореден път за забърсани от боклука. Добре, че някои хора съобразително не изхвърлят всичко вътре в казаните. Е, тогава щеше да настане смях. Че и смрад, може би. 

Първата ми, много ценна придобивка е този стар картонен куфар. 

 

Зърнах го от далеч на път за работа. Добре, че вървя пеш и разстоянието е малко. Както казах, някой предвидливо го бе оставил до казаните за боклук, върху стара, останала без огледало тоалетка. Приближих и го отворих. Вече бях сигурна, че го искам. Трябваше само да реша няколко "процедурни" въроса. Като начало, отидох на работа, разбира се. Свърших бързо неотложните неща, взех от работа найлонов чувал за отпадъци и хукнах обратно. Казаните, където беше куфара са на двеста метра и за минути бях там. Той ме чакаше, но се оказа, че найлоновия плик, който носех е малък. Отново на бегом минах двеста метра, но този път до магазина за хранителни стоки и се обзаведох с най-големите найлонови торби, които продават. Пак се върнах при моята находка. Този път куфарът влезе в чувала безпроблемно и даже можех да го нося за дръжките му. Върнах се победоносно на работа с голям, увит в черен найлон пакет. Добре, че колегата-мъж не обръща много внимание на такива неща, че подигравките не ми мърдаха с месеци. Цялата акция ми отне около тридесет минути - точно времето за обяд. Последни действие по придобивката предприех у дома. Измих го със сапунена вода отвън и отвътре и още веднъж с тампон напоен в спирт. Внимавах, да не му сваля боята и да не обеля хартиената облицовка от вътрешната страна. Сега куфарът се кипри върху старата ми ракла и приютява готварските ми книги и списанията и старата тетрадка с рецепти.
Няй-любопитно от всичко това беше, че още с отиването ми на работа, до казаните за боклук видях паркирана кола с мъж и жена в нея. Тези двамата и колата им бяха там през цялото време, докато аз извършвах куфароспасителната акция. Надявам се, да съм им дала тема за продължителни и забавни разговори.

Втората ми край казанна находка е доста по постна и скучна от картонения куфар. Онзи ден, рано сутринта, отново разхождайки песа попаднах на няколко изхвърлени, големи и здрави мушката. Вероятно са расли доволни на някоя тераса, но с идването на зимата не са намерили място в дома на стопаните си. Добре, че съвестно ги бяха изхвърлили с корените, вероятно минути преди да мина, защото растенията бяха все още свежи. Награбих четири корена без да му мисля и дори не трепнах от леко изумения поглед на една съседка. Бих взела още, но в едната ми ръка беше каишката на тарана. Той така и не се начучи да върви, като куче и обикновено ми коства усилие да го водя в правия път /Тия бицепс и трицепс са от това./. Понеже нямах никаква подготовка да садя цветя, натопих корените, както си бяха с пръстта в леген с вода и ги оставих да почиват в банята. Отивайки на работа, какво ли не върша за тия два километра и десет минути, се снабдих с достатъчно количество пръст. В мазата имам оставени резервни саксии, така че на другата сутрин мръзнейки от ужасния вятър на терасата се захванах да садя мушката. Саксията която бях избрала дойде съвсем по мярка на четирите растения. Отрязах по-голямата част от тях, за да могат да се възстановят по-лесно. Отрязаните върхове, сложих в каната на баба и настаних да правят компания на картонения ми куфар. От опит знам, че мушкатото масово гние и отказва да пуска корени във вода, но в последно време у дома всяко натопени стръкче, в това число и дивия бръшлян, който изтръгнах от една ограда, пуска корени благосклонно. Нищо чудно и това мушкато да се окаже благодарно, че го спасих от гибелната му участ. Ако ли не поне ще има някаква зеленина около мен. В тия сиви дни ми е много необходима. Надявам се засадените части на растенито да се преборят с неразположението и да се чустват добре на стълбищната площадка в компанията на кактусите ми. Току виж даже цъфнали другото лято, да та видя в цвят, това, което сега изглежда така.