Как от една клошарска находка

се стига до вкусен сладкиш ли? Ето как:
Разхождаме се ние с моя таран в поредното ранно лятно утро. Той е "брахиоцефален", за незапознатите - блъснал се е с муцуна в стената, както бебе и жегата го мъчи повече от всички останали дву и четириноги твари. Освен това е и абсолютен лигльо и единственият начин да му осигуря нужните минимум 30-40 минути разходка на ден, без да го суркам по асфалта, защото на него му е горещо и отказва да ходи е да го изведа максимално рано. 5:45 - 6:00 е идеалното време за хайванчето и той припка доволно пред мен, а аз се влача сънена и още не пила кафе. Тези наши ранни разходки, освен прохладата си имат и други добри страни. Квартала е сънен и притихнал, хора почти няма и след първите метри, когато малко се събудя доволно си зяпам по терасите и в дворовете на съгражданите ми.
И така, докато се тътря след песа из безлюдните улички, край един казан, на земята виждам малко книжле. Единствената добра страна на немърливия варненски гражданин, който не си изхвърля отпадъците в кофата, а около нея е, че аз, съответно мога да взема част от този отпадък под формата на книга. Понеже за разлика от същия този гражданин, аз съм един много съвестен такъв, когато извеждам кучето, естествено нося в себе салфетки или тоалетна хартия. Не, за да си облекчавам хремата, а за да обера и изхвърля последиците от естествените нужди на любимеца си. Та, отделям аз една хартика от тия в ръката ми и си прибирам книжката, на която пише: Кухнята на народите, Гърция. Държейки я с хартията леко я разлиствам, с рецепти е, както и предполагам. Малко книжле с не много рецепти в него, но какво пък, чудесна клошарска находка.
На следващия ден правя един сладкиш по рецепта от книжката:

Орехов сладкиш / не мога да си обясня, защо е отбелязан, като "трудна" рецепта/
60 грама брашно;
60 грама рафинирана захар;
2 яйца,
60 грама меко масло;
110 гр. орехи нарязани на едро;
1/2 ч.л. канела;
по желание:
стафиди;
1-2 с.л. ром или коняк за накисване;

за заливката:
60 грама кафява захар;
сока и кората на половин портокал;
1 с.л. бренди или коняк.

Стафидите се накисват в малко ром или коняк.
Фурната се загрява на 180 градуса.
Маслото се разбива с кристалната захар. Прибавят се яйцата едно по едно и сместта се разбива добре. На този етап, аз прецених, че сместта ще ми дойде много малко и удвоих продуктите. Към вече разбитите масло, захар и яйца прибавих още толкова. Това нарушаване на реда на смесване по никакъв начин не повлия на вкуса на сладкиша. Към маслено - яйчената смес се добавя пресятото брашно. Понеже съм далече от майсторите, реших да добавя бакпулвер, макар че го нямаше в рецептата и не сложих канела, че не съм и голям любител. Към брашняната смес се добавят орехите и отцедените стафиди. При мен орехите бяха приблизително 100 грама, а стафидите около 50.
Пече се в предварително загрята фурна на 180 градуса, за 30-40 минути или до когато забодената в сладкиша клечка излезе суха от него.

Изпечения сладкиш се оставя да изстине и се залива със следния сироп:
Към изцедения сок от половин портокал се добавя вода, до 150- 160 мл. При мен, заради удвояването на продуктите, портокала беше цял. Добавих малко вода до 300 мл. Настъргва се портокаловата кора и се възвира заедно със сока от портокала и кафявата захар. Оставя се да поври, докато се получи "лек" сироп. Така пише в книгата. Аз го варих не повече от 5-6 минути на не много силен котлон. Добавят се 1-2 лъжици ром или коняк и изстиналия сладкиш се залива със сиропа. Аз не прецедих портокаловите корички. Нямах пудра захар под ръка и реших, че коричките ще изглеждат добре върху сладкиша. А той се получи лек и ароматен. На следващия ден, изстуден в хладилника е още по-вкусен.
На края наръсих остатъка от орехите, които ми бяха в повече, смлени на ситно върху сладкиша, но снимка в това състояние нямам.

П.П. В последно време не съм писала за нещата, които готвя, не защото не готвя, а защото не мога да покажа снимки. Моето малко дете, да е живо и здраво изгуби семейния фотоапарат в началото на лятото и докато се обзаведем с нов много рядко и спорадично взимам този на Георги и до заснимане на сготвената храна не се стига. А рецепта без снимки..., не е същото.