започва отново от Шанз-Елизе.
На площад Конкорд са трибуните за финала на Тур дьо Франс, а зад тях е обелиска.
Пресичаме площада и влизаме в градините Тюйлери. Тук и в цял Париж дърветата са подкастряни от последовател на кубизма. Трима жандармеристи преминават по каменната настилка яздейки гордо красивите си коне. Докато вървим по алеите, по сандалите ми полепва бял прах. Замислям се, че за първи път откакто сме в Париж ги виждам мръсни. Вдигам поглед от обувките си и пред мен са стъклената пирамида и Лувъра.
Не мога да не се сетя за Дан Браун и Шифъра. За мен, пирамидата се вписва съвсем естествено между крилата на двореца. Когато влизаме в нея и виждам изпълненото с хора пространство си давам сметка, колко е било нужно създаването на подобна "топла връзка". Първата неделя от месеца е, не плащаме такса. Учудващо, няма и огромни опашки.
Взимаме си карти на Лувъра и се запътваме към крилото Ришельо. Пред нас, разперила криле над пъллещите по коридорите хора е Нике от Самотраки.
Знам много добре, че за времето, за което сме в Париж е абсолютна химера, да очаквам да видя всичко, което искам. Предпочитам да си набележа едно, две неща, но да им отделя пълноценно, малкото време, което имаме. В Лувъра искам да видя Мона Лиза. Не, да я снимам. Не, да се снимам пред нея. Да я видя. Така че, вървим из залите в посока Джокондата. Виждаме още няколко картини на Леонардо. Прави ни впечатление, че всичките му платна са с предпазно стъкло, докато по голяма част от останалите картини в музея нямат такова. Колкото повече приближаваме залата, в която е изложена Мона Лиза, толкова тълпата става по плътна. Опитвам се да се абстрахирам максимално от заобикалящото множество. Търпеливо изчакваме нещо, като ред и заставам пред най-ивестната картина в света. Сещам се за нещо, което прочетох в експозицията на Уорхол, за звздите и ставането им такива. Глъчката, около мен, сякаш стихва. Докосвам се до вечността. После моята минута с Джокондата изтича. В света ми се връщат шумът, тълпата, и неспирното проблясване на светкавици. Учтиви, но настоятелни уредници ни приканват да се изтеглим в страни, за да могат и останалите посетители да получат своето време пред великата картина.
Тръгваме към друго крило, за да видим няколко картини на холандци и най-вече на Ян Вермеер. Неговата плетачка на дантели, обаче е отпътувала за някъде. Венера Милоска ни изпраща, а нашата следваща цел е Пантеона.
Отново сме на Сен Жермен и пак сядаме в кроасантерията. Едно хладнокръвно парижко врабче идва и смело кълве трохи от ръката ми. Кафето в Париж не ми харесва. Сменям курса навреме и минавам на горещ шоколад.
Всеки път, когато се опитаме да общуваме с французите ме избива на кикот. " Тате, дръж куфарите, че ще питам, къде е гарата" е най-точният израз, да се опише нашата ситуация. Французите са отзивчиви, стига да не ги караш да ти препичат сандвич, на който пише, че не се пече.
Пътят до Пантеона минава край Сорбоната. Вървим покрай нея и разглеждаме фасадата и това, което се вижда от обсерваторията.
В страни се появява Пантеона.
Основната причина да искам да го видя е, че в него е Махалото. Знам за Махалото, от Умберто Еко. Начина по който го е описал, го прави да изглежда магнетични и сякаш събрало в себе си вселенските въпроси и отговорите им. Имам чувството, че ако го видя, аз самата ще се докосна до някаква велика тайна, която не се разкрива на всеки.
През една врата в страни от главната зала се слиза в криптата. Там са тленните останки на Волтер, Жан-Жак Русо, Емил Зола, Пиер и Мария Кюри. Георги слиза в криптата, а аз оставам, да наблюдавам хипнотизирано движенията на Махалото. На една колона има надпис посветен на Антоан Дьо Сент Екзюпери. За да бъде и той в мястото, където лежат част от хората, гордост на френската нация. В страни има огромен стенопис със смъртта на Света Женевиев, закрилницата на Париж.
Тръгваме си от Пантеона, минавайки отново покрай Сорбоната и отиваме в хотела за малко почивка. Няколкото дни ходене, започва да си казва думата. Пресмятаме, че от пристигането си в Париж, пеш сме извървяли разстоянието, горе -долу от Варна до Търговище. В ранният неделен следобед пред центъра Помпиду са насядали стотици хора. Няколко улични артиста разиграват сценки, а публиката се смее на репликите им.
Надвечер излизаме на разходка с посока към латинския квартал. Отново кръстосваме тесните улички, изпълнение с хора, глъчка и миризми. Попадаме на заклещена в мрежата от улички катедрала. Правим сники на любимите ни гаргойли.
Купуваме джироси и отиваме на площада пред Нотр Дам, за да ги изядем. Сядаме на пейка и се опитваме да опазим храната от белия прах, който вятъра вдига от земята. Пред катедралата две момчета развъртат пой, а оклните ги аплодират ентусиазирано. Малко преситени, ние гледаме отдалече. Добавяме и гаргойлите на Парижката Сета Богородица към колекцията.
Помотаваме се още малко и пак поемаме към хотела. На другият ден трябва да станем рано, да вземем "шатъл"-а до летището и да отлетим за София.
Няма коментари:
Публикуване на коментар