петък, 30 април 2010 г.

Чик лит по варненски

или
С третата книга на Красимира Кубарелова се запознах след няколко клика с мишката и едно ходене до библиотеката на читалище " Васил Левски".
Видях, че ни е гостувала и понеже съм къде учтива, къде любопитна "поцъках" в in a moment of peace и най вече в прочетени книги. Така попаднах на добрите й впечатления от Красимира Кубарелова и "Розов храст и сладко от смокини" И аз, като нея отидох в библиотеката за тази или за "Стари шлагери и крем брюле", а се обзаведох с райски ябълки.
Книжката е топла, топла, излязла на пазара преди дни и се чете лесно и бързо. Между кориците намерих мила родна картинка преразказана с чуство за хумор, а по редовете видях познати хора и на едно място даже мярнах своето отражение в огледалото. Стила е лековат и непретенциозен. Докато изгълтвах страниците имах чуството, че съм на кафе и раздумка със стара приятелка от училище, с която не сме се виждали от двадесеттина години и сега не можем да се изприказваме. Ставаше ми мило и хубаво, когато за пореден път авторката споменаваше нейния, на героинята й и мой роден град.
За любим цитат си избрах началото на книгата:
“Ако искаш да погребеш някоя история, изкопай една дупка, седни на земята до нея и изплачи това, което ти тежи. А в дупката посади дърво, но да не е плодно, че ще горчат плодовете му. Добре е да е дъб или бук, че слабо дърво в тази дупка няма да вирее” - така казваше баба ми.
Послушах аз баба си, имам си една горичка..."
Не знам има ли жена, която да няма такава горичка. Ако не в градината, то в главата си.

П.П. Линковете, които съм дала към другите две книги на авторката са от страницата на издателство Хермес, където може да се прочетат части от тях. Не, че ми беше нужно, за да знам, че искам да ги прочета целите.



За "Тайният живот на пчелите"

на Сю Монк Кид прочетох при цветарите и почти веднага си я поръчах. Книгата поседя доста време в купчинката " да прочета". Не знам дали е чакала своя си момент, но ми дойде много на място. Изчетох неголямото книжле за няколко дни с голямо удоволствие. Порастващата Лили Оуенс избягва от дома, миналото си и разяждащото я чуство за вина и се приютява в дома на три цветнокожи сестри с имена на месеци. Там тя пораства, преодолява предразсъдъците си влюбва се, разбира, че всеки заслужава да е обичан, успява да прости на майка си и на себе си и даже да се научи да отглежда пчели и да събира мед.
От книгата лъха жегата на Южна Каролина през лятото, усеща се мирис на цъфнали градини и мед и от всяка страница и се носят звуци на чело.



" - Знаеш ли, Лили, някои неща всъщност нямат такова значение. Ето цветът на къщата например. Какво е той в общата схема на нещата? Но да повдигнеш нечий дух- това вече е важно. Целият проблем на хоратае...
- Че не знаят кое е от значение и кое не- казах, довършвайки изречението й, особено горда от себе си.
- Щях да кажа, че проблемът е, че знаят какво има значение, но не го избират. Обичам Мей и въпреки това ми беше ужасно трудно да избера карибското розово. Най-трудното нещо на тоя свят е да избереш същественото, Лили"

"Усещам присъствието й в най-неочаквани моменти. Успението и към рая сякаш става вътре в мен. Внезапно се надига и когато това стане, тя не се отправя нагоре към небето, а се разпростира вътре в мен. Огъст казва, че запълва дупките, които животът е изровил във всеки от нас."

П.П. Вече знам, какво ще гледам довечера.

сряда, 28 април 2010 г.

" В телата си разпръснати върнете се"


на Филип Хосе Фармър, първо ме привлече със заглавието си. Звучи толкова поетично. И защото " Създатели на вселени" ми беше харесала, въобще не се двуомих да зачета и тази му книга. Освен вампирската тематика, фантастиката е идеална за уплътняване на времето, през което нямам работа.
Всеки път, като подхвана фантастична книга, най-интересно ми е, накъде ще се развият идеите на автора. В какви ситуации ще постави героите си и до какви действия ще ги доведе. В този случай, всички живели някога на земята хора са възкресени млади, здрави, жените са девствени, а мъжете, кой знае защо, обрязани. Всички хора са заселени по течението на река, криволичеща по цялата планета.

"...мъж сочеше половите си органи и казваше на словенски:
— Ама тия са ме направили евреин! Евреин! Как мислите, дали… Ама не може да бъде!
Бъртън се озъби в свирепа усмивка.
— На този въобще не му идва наум, че може да са го направили мюсюлманин, или австралийски абориген, или древен египтянин...."

За главен герой Фармър си избира реална историческа личност - Ричард Франсис Бъртън и му докарва за компания Херман Гьоринг, който слава Богу, почти през цялото време е измъчван от собствените си демони. Книжката повече задава въпроси, отколкото да дава отговори. До "отворения" и край не може да се разберат причините, заради които хората са върнати за втори живот. Дали защото са обект на експеримент от силно развитите си наследници, живели на земята наколко хиляди години по-късно? Дали тази планета е чистилище за преродените хора? Дали, ако си жалка опитна мишка в нечий чудовищен експеримент все пак ще отстояваш свободната си воля? А ако имаш втори шанс да изживееш живота си, ще успееш ли да надскочиш себе си и пораснеш духовно? И какво трабва да прави човек и как да осмисли ежедневието си, когато освен, че е прероден, е дарен със здраве и младост и освен това и с безсмъртие. Липсата на "краен срок" не обезмисля ли живеенето?

"Щом преминеше шокът, хората щяха да се погрижат за себе си, а това означаваше някои да се наложат над другите."
"...приятелю мой, трябва да се възползваме от времето си, колкото и да е то."
"...Кажи ми искрено — нима това не е ад?
— По-скоро е чистилище — отговори му Колоп. — Чистилището е ад, в който има надежда."

Книгата е първата от цикъла "Речен свят" и може би по нататък ще разбера, дал ли е Фармър отговори на въпросите и ако е, какви.

При нас е весело.

Моят най-любим мъж, снощи, ей така ни в клин, ни в ръкав ми обясни, че имам пренебрежимо малко добри качества, заради които да ме обича и забележително много лоши, заради които да не го прави. Така и не разбрах, защо аджеба и все пак е с мен. Той също не можа да ми отговори, но в края на вечерта много искаше аз да му кажа, че го обичам. Заради добрите и лошите качества или въпреки тях, не уточни.
От друга страна, Жаклината, на която току що разказах случката заключи, че това било добре. Значело, че още бил влюбен. Това също не го разбрах.
Луд свят, луд и неразбран :)

/източник на картинката: мрежата/


вторник, 27 април 2010 г.

Моята първа лазаня



Готвенето е едно от хобитата ми. На вкус лазанята е още по- добра отколкото на вид (потвърдено от старшите в глутницата). Докато ядеше, майка ми добави: "Сега си вкара авто гол. От тук насетне само ти ще готвищ лазаня у нас". И така със своя успех си навлякох бреме за цял живот. :)


Един страхотен мъж

има днес рожден ден.

сряда, 21 април 2010 г.

Приказки без край

Да, нямам предвид творбата на Михаел Енде. В този пост имам за цел да говоря за магията на книгите и за това как те ни въвличат в прекрасния свят на нашите фантазии. Майка ми винаги казва, че не чета достатъчно. Поради тази причина в последните няколко месеца не съм оставала без книга в ръце. Преминавайки от едно произведение на следващо, се впускам в увлекателни истории за вампири, дракони, за любовта между двама души и какви ли не още събития. Когато отворя книгата и помириша страниците й, в момента, в който се зачета, потъвам в един неописуем свят, където избягвам от реалността. Готова съм да остана там завинаги заедно с героите, с които историята ме запознава.

Ето и първата книга, от тези, които наскоро приключих.

Джейн Еър- Шарлот Бронте

Отне ми доста време да я привърша. В началото не вървеше гладко. Може би не бях настроена за нея. Все пак си казах, че трябва да прочета тази класика, независимо дали на края тя ще ми хареса или не. Не останах разочарована. Описанието на чистата любов, която главната героиня Джейн изпитваше към своя мистър Рочестър, ме накара да се чувствам влюбена до уши. Всяко прекрасно чувство, пеперудите в стомаха й, сълзите от радост и тъга в очите, аз изпитвах всичко това заедно с нея. Когато Джейн разказваше за своето тъжно детство, прекарано заедно с нейната вуйна мисиз Рийд, мислех колко ужасно може да бъде да загубиш семейството си. Единствените роднини, които тя има, не могат да оценят откритата й личност. Когато по- късно тя е изпратена в интерната Лоуд, открива, че макар и труден, живота не винаги е сив. Романът на Шарлот Бронте разказва за трудния живот на една невероятна личност, която от момиче, нямащо почти нищо, се превръща в заможна жена, намерила любовта на живота си.



















Следват първите две книги от поредицата Истинска кръв.

Манията започна, когато с майка ми открихме TRUE BLOOD на HBO. Бяхме запленени от сериала, изпълнен с вампири, секс, кръв и псувни. Нещо абсолютно по наш вкус. Още в началните надписи се казва, че е по поредицата книги на Шарлейн Харис наречени "Мистериите на южните вампири". Потърсих книгите в няколко книжарници и ги открихме само на английски. Когато един ден, малко преди Коледа, тъкмо си мислех, че денят ми е бил изключително скучен, приятелката ми се обади и каза, че смята да ми подари не коя да е книга, а именно "Мъртви преди мрак" (първата от поредицата). Бях изключително развълнувана. И така, в момента, в който я получих, не можех да я оставя. Прочетох я за няколко дни.По същия начин бях и с втората: чаках с нетърпение да излезе, купих си я веднага, когато я видях и не я оставих, докато не я привърших. Страстта в книгата е толкова много, че на моменти имах нужда да спирам и да подишам дълбоко. Премеждията, през които главната героиня Суки преминава, определено и струваха няколко счупени кости и разминавания на косъм със смъртта. Но пък всичко това беше заплатено с любовта на прекрасния вампир Бил Комптън, луд по нея от момента, в който я зърва. И така историята продължава да се развива във втората книга, прекарвайки нашите двама влюбени през още доста неприятности. С нетърпение очаквам следвашите книги. Както и следващите сезони на сериала.





Последната книга, която прочетох, беше Ерагон (подарък от Онзи- който- не- бива- да- се- назовава). Сега съм изключително благодарна за подаръка. Точно тази книгаме подтикна да напиша поста. В секундата, в която прочетох първите няколко думи знаех, че ще се влюбя в нея и не сгреших. Бях толкова вглабена в историята за необикновеното фермерско момче Ерагон, което намира драконово яйце. Не можех да се отделя дори за момент от младежа и Сапфира, красивият син дракон, който израства заедно със своят ездач и се превръща в могъщо същество. През цялото време не просто се намирах в книгата. Историята беше моят живот. Яздех заедно с Ерагон вярната му Сапфира, биех се рамо до рамо с него срещу ургалите и Сянката Дурза. Беше прекрасно преживяване, на което се наслаждавах дори и в някои от часовете ми в училище. Нямам търпение да си закупя следващата част и да разбера как продължават приключенията на младия ездач на дракони.



Еми, това е. За сега.

Когато поредната история привърши, макар че за момент оставам с чувство на празнина, нямам търпение да премина към следващата. Надявам се и с другите да е така, тъй като усещането е неповторимо.

понеделник, 19 април 2010 г.

Анита Блейк, отново.

Онзи ден в Моята библиотека видях, че е преведена и шестата книга за нея: " Смъртоносен танц". Изчетох я за отрицателно време. Докато се ровех, за да проверя да не би да има някъде из мрежата и петата книга, попаднах на нещо друго. Оказа се, че Марвъл имат комикс за убийцата. "Картинките" им много ми харесаха, допада ми да си я представям по тоя начин, Жан-Клод и Ричард също. С радост бих се сдобила с историята в този и вид.


Поредицата няма някакви особени художествени качества, но е идеалното динамично четиво. Иначе казано: Убийцата на вампри убива времето също толкова добре. Харесвам истории за вампири и явно ще трябва да се примиря, че авторките им не са от най- даровитите писатели. В края на краищата пълно щастие няма. И в тази книга, както и в предните много неща се случваха и много думи се казваха, без въобще да мога да разбера защо.
Новото в шестата книга е, че нашата героиня най- накрая прави секс със своя вампир. Очакването беше по-добре от действието. Това е най- некадърно описаната еротична сцена, която съм чела. Като начало, защо и е хрумнало да ги сложи във вана?!? Освен това, няма как да и се получи, горещата сцена, когато са забъркани думи, като:
" презерватив" / бувалността праща еротиката по дяволите, на момента/ и изрази:
" ти не си обрязан" / защо, мама му стара, защо?!?/ и
" ти не свърши" / което мен ме довърши, тотоално/.
С интерес ще изчакам, ако се случи издаването на шестата книга на български, за да видя, дали ще намеря същите реплики и там.
Четенето на любителски преводи от мрежата, разбира се разваля удоволствието. В един момент се замислих, че превеждащите може и да знаят английски, но много по-малко знаят български. Като техен плюс, ще кажа, че са с няколко урока преднина пред пишещите субтитри.
П.П. Понякога забравям, че таргета на този вид романи е с над двадесет години по-млад от мен.
П.П.П. Марвъл обличат Анита много по-добре от собствената и "майка".
П.П.П......Трябва да се замисля и да направя класация на еротичните сцени, които съм чела.

В първите месеци,

неговият телефон звънеше с

четвъртък, 15 април 2010 г.

Георги ще се окаже прав.

Евреите са навсякъде. Освен в холивудските продукции, ги срещнах и в учебника по "Човек и общество" за трети клас на дъщеря ми.
В съвсем телеграфен стил, в десет изречения са споменати по-значимите събития от историята на България през двадесети век. Създаването на първата българска конституция, правата на гражданите, които тя определя, обединението на Княжеството с Южна България. И после изскачат евреите. Единственият факт, с който е отбелязано участието на България във Втората световна война е спасяването на българските евреи. Край. Точка. Не, че омаловажавам достойната българска постъпка, никак даже. Дори понякога се гордея с тази част от историята ни. Не, че имам нещо "за" или "против" евреите или която и да било друга нация. Ако, обаче ще се пресъздава цял един период само с едно изречение, не е ли достатъчно да се спомене участието на страната и позицията, която тя е заемала в конфликта?
Социалистическото минало на България/в последно време постоянно ми се вре в очите/ е определено, като четири десетилетия нарушаване на някои от правата на хората. После, според авторите на учебника нещата си дошли на мястото.
Освен въпросителната с евреите, още доста неща ми се завъртяха в главата, докато щерката четеше и преразказваше урока. Заедно с въпросите, в ума ми дойдоха и отговорите, което е жалко, защото никак не ми харесват.

сряда, 14 април 2010 г.

" До Чикаго и назад"

Вчера я свърших. Не бях я чела. Не знам дали със срам или с гордост да го кажа, но съм чела малко от задължителната в училище литература. В момента, в който на някоя книга се сложеше етикет " задължителна!" аз автоматически я изваждах от списъка на евентуално интересните. А четях, четях постоянно и ненаситно. Четях всичко друго освен "задължителната литература". В пристъп на будна ученическа съвест, накъде в началните класове прочетох " Чернишка". Хареса ми, но това беше. Имах късмета да живея много близо до детския отдел на градската библиотека "Пенчо Славейков" и прекарвах летата си там. Всеки път решително отивах със списъка, библиотекарката ми даваше поредната книга от "задължителните", а после аз се изгубвах из рафтовете. Тръгвах си с по 3-4 книги и "задължителната" оставаше непрочетена.
Подхванах " До Чикаго и назад" защото, също както едно време, чета всичко, а и сега не е " задължителна литература". Защото мисля, че един четящ българин трябва да я е чел. Най-малкото, за да знае за какво иде реч. А и Стойчо, нещо спомена Алеко и мен малко ме хвана срам...
Отначало ми вървеше трудно. Четях от интерес към стила, и за да видя, как са пишели тогава. После продължавах, защото съм съвестен четец и много рядко оставям книга недочетена, а и книжлето е малко.Четях на работа, от компютъра, което пък много спомага за минаването на работния ден, когато няма особено много за работене. После четенето и книжката ми се усладиха, най-вече като посвикнах с речта и стила. Разменения словоред, изобилието от руските и турски думи, даже ми станаха забавни. Алеко и ясно изразеното му отношение към нещата, които среща по време на пътуването си, и тези, които е оставил в България започна да ми харесва. Телеграфският му стил ми идваше сух на места и някак не успях да усетя емоция, сред констатациите. Дочетох пътеписа с удоволствие и без да бързам, само за да отчета прочитането. Намерих си и цитати.
След като свърших " До Чикаго и назад", категорично заявявам, че не познавам и не съм познавала 12-15 годишен човек, който да прочете книгата с желание и интерес. А четенето по задължение си е кофти работа. Не е продуктивно, фалшиво е и неефективно. Единственото, което може да направи " четенето по задължение" е точно обратното на това, което четенето по принцип трябва да прави - да те зариби, пристрасти и привърже съм себе си за цял живот.

Ето и цитатите:

"Негрите са се приспособили към американския климат и силно се плодят. В Съединените щати са стигнали вече до осем милиона. Гордите бели отсега се стряскат за бъдещето, когато негрите чрез силно разплодяване ще образуват грамадна сила и ще имат значителен глас в решаване на съдбините на Щатите. И сега се срещат доста обществени служители от негрите. "

"На Chestnut str., една красива улица, застроена с разкошни дворци — банкови учреждения и журнални редакции, влязохме, благодарение на г-на Чакалова, в помещението на един клуб, който ми остави най-приятно впечатление. Нарича се Общество на млади християни (Young Men’s Christian Associatian). "

"Право казваше един мой приятел, че англичаните пишат „гутаперча“, а го изговарят „каучук“. „Ами че и у нас — обади се други приятел — нали пишат: Сметна палата, па го изговарят Дембелхане?; пишат За благото на отечеството, а го разбират кой както му уйдиса…“ (Да ме прощаваш, господине!) "

"Господи! Ако мислиш, че трябва да ми пращаш още изпитания за очищение на греховете ми, пращай, всемогущий създателю, но само не ме наказвай с английска кухня!"

П.П. Отново съм много благодарна, че я има Моята библиотека.

Днес ми е романтично

Where do I begin?
To tell the story of how great a love can be
The sweet love story that is older than the sea
The simple truth about the love he brings to me
Where do I start?

Like a summer rain
That cools the pavement with a patent leather shine
He came into my life and made the living fine
And gave a meaning to this empty world of mine
He fills my heart

He fills my heart with very special things
With angels' songs, with wild imaginings
He fills my soul with so much love
That anywhere I go, I'm never lonely
With him along, who could be lonely
I reach for his hand, it's always there

How long does it last?
Can love be measured by the hours in a day?
I have no answers now, but this much I can say
I'm going to need him till the stars all burn away
And he'll be there

He fills my heart with very special things
With angels' songs, with wild imaginings
He fills my soul with so much love
That anywhere I go, I'm never lonely
With him along, who could be lonely
I reach for his hand, it's always there

How long does it last?
Can love be measured by the hours in a day?
I have no answers now, but this much I can say
I'm going to need him till the stars all burn away
And he'll be there

петък, 9 април 2010 г.

Иван Балсамаджиев

е починал малко преди Великден. Дано почива в мир!
Аз съм гледала малко негови изпълнения, като цяло не съм обръщала голямо внимание на представянето и личността му. Днес, съвсем за кратко го видях в най-великата му роля.
В предаването " На кафе" съпругата и сина му с усмивки през сълзите разказваха за последните му дни и за достойното му преминаване от "другата страна".
Не зная защо така ме стегна за гърлото тази история, дали защото остарявам, защото имам две любими деца и един любим мъж, защото кучето беше болно, дали защото съм мелодраматична или заради някакъв неориентиран ПМС.
В предаването показаха запис от последното му гостуване, след като вече е знаел за болестта, минал през опеарация и други процедури. Не изглеждаше никак болен. Разказваше на Гала, как хора помагали, как в болницата не му взели лев и как един ден, видял пред огледалото в дома си завито хартиено пликче. Посегнал да го изхвърли, но усетил, че вътре има нещо. Отворил, а там имало 135 лева и по цялата хартия пишело: "Обичам те! Обичам те! Обичам те! " Толкова имала, толкова дала." Каза той, а лицето му само за секунди се опита да се разпадне. Устните му затрепериха, а очите му се наляха със сълзи, за секунди, само за секунди. После се овладя, преглътна и заразправя по-нататък.
И сега, на мен цял ден не ми излизат от ума, тази картина и тия 135 лева. Не 130, а 135. И той, толкова достоен, без капка самосъжаление. Възхитителен!

вторник, 6 април 2010 г.

Е, няма пък!


Днес в пощата ми имаше 6/шест/ нови писма. Добре, че имам една спамърска и една нормална поща. Всички писма, бяха или от много далечни познати или от напълно непознати хора. Във всички писма, тези хора ми съобщаваха, че са станали част от голямото семейство на " книгата - лице" или "лицето - книга" /идея си нямам как правилно се превежда смислово Facebook/ и ме канеха да се присъединя, към групата на приятелите им, като разбира се, преди това аз самата се включа в "социалната мрежа".
Ако не е станало достатъчно ясно от заглавието, ще го кажа пак: "Няма пък! Няма и няма!" Мразим да мразим, ама и мразим някой да ми казва какво да правим!
Аз приятели си имам, малко но надявам се истински. Онзи ден, даже Гергината ме титулува, като приятелка. От това повече, здраве му кажи. И семейство си имам, какво семейство само! Имам, даже и интереси. Когато искам да се видя с приятелите - отиваме на кафе, на кръчма, на пикник, в краен случай пиша на скайп. Когато искам да съм със семейството си, достатъчно е да затворя очи, да се пресегна, да отида в другата стая, където спят децата ми и в най-лошия случай, да " вдигна" телефона. Когато искам да съм с нещата, който ме интересуват, отварям книга, пускам филм, отивам в нечий блог или форум. И мисля да спра до там, пък било и целия свят да се сбере и да се социализира, чрез специализираните мрежи.
От малкото ми наблюдения върху тази конкретната социална мрежа имам впечатлението, че е адски безмислено мероприятие. Преди да мразя да мразя и преди да мразя някой да ми казва какво да правя, най-мразя да правя безмислени неща.
П.П. Докато търсех подходяща картинка, се оказа, че не съм единствена. Разбира се.