продължение.
От площад Съединение поемаме към Държавната художествена галерия убедени, че отново трябва да видим църквата Св. Св. Константин и Елена и най-вече въртящите се колони. Вървим към галерията по калдаръма на улица Гурко. Фасадите на старите търносвки къщи привличат погледите ни и обективите на фотоапаратите почти на всяка крачка. Не спирам да търся места, на които миналото е срещнало настоящето и по балконите от вито желязо има сателитни чинии, а зад прозорците се мяркат телевизори и съвсем съвременно обзаведени помещения. Минаваме покрай
Сарафкината къща и макар вероятността да се изгубиш в централната част и стария град на Търново да е нулева, влизаме, за да питаме отново за посоката. Хвърляме само няколко погледа на вътрешността на къщата, но и те са достатъчни, за да ахнем. Помещението в което се намираме е с височината на два етажа. На нивото на втория етаж има открит коридор. За момент пред очите ми се мяркат столове с вити облегалки, плюшени покривки и ръчно плетени дантели. Записваме къщата в плана за следващия път.
 |
| Велико Търново. |
 |
| Велико Търново. Ех, тия тераси с первази от ковано желязо! |
 |
| Велико Търново. |
 |
| Велико Търново, улица Гурко. |
 |
| Велико Търново, улица Гурко. |
 |
| Велико Търново, улица Гурко. |
 |
| Велико Търново. |
 |
| Велико Търново. |
 |
| Велико Търново |
 |
| Велико Търново, улица Гурко. |
 |
| Велико Търново, улица Гурко. |
Пътят ни към галерията преминава покрай хотел Велико Търново. Много отдавна, сакаш в нечий чужд живот съм отсядала в него за една нощ с родителите си. Хотелът, който тогава ме заплени с архитектурата и блясъка си, сега изглежда вехт и запуснат, а огромного му туловище раплуло се по склоновете, към реката ми се вижда тромаво и грозно. Оказва се, че хотела все пак работи и както често се случва на последък пред входа му има тълпа румънски туристи. Гледката ми напомня на бледа сянка на отминал успех и блясък.
Тръгваме по Стамболовия мост към парка Асеневци. Грамадните статуи на великите ни царе, яхнали конете си едновременно ме плашат и привличат с размера си.
Далеч по-привлекателна, обаче ми се вижда сградата на държавната галерия с фасадата си в тъмна охра, сводовете и различните нива. Харесва ми, как облика и се променя в зависимост от това, от къде я гледаш. Край сградата на галерията са склуптурите на Уста Кольо Фичето и Патриарх Евтимий.
В прохладното предверие отново ни послреща отзивчива уредничка и пита, дали нямаме роднинска връзка, за да ползваме отстъпка. /Сега се сещам, че във варненския Археологически музей даже не ми намекнаха за нещо такова и си ми взеха десетте лева за вход, като стой та гледай./ С Жаки решаваме, че единствения начин да сме в роднинска връзка е ако сме модерна гей двойка. Започваме да се хилим на идеята и с удоволствие плащаме входната такса от три лева на човек. Достъпни за посетители са първия и втория етаж. В някои от залите осезаемо мирише на масло. Душа въздуха доволно и доближавам нос до една от картините. Тихата и спокойна разходка сред маслени платна, акварели и графики е чудесна почивка от ходенето по слънчевите тътновски улици. В една от залите, в поочукана рамка има неголямо платно. " Шоп с тесла" на
Мърквичка. Поглеждам го и всичко наокола изчезва. В тази малка рамка са затворени лятната жега, миризмата на прегорелите на слънцето треви, звука на теслата, която дялка дървото и даже капките пот, които избиват по мустаците на мъжа. В съседната зала е изложена платно на Майстора - Брат и сестра.
Доволни от това, че в галерията няма жива душа, сядаме на табуретките пред картината. Постепенно лицата изпъкват, придобиват овал и мекота. Докато гледам брата и сестрата, сякаш долавям, как дъха повдига гърдите им и очаквам приведените преди секунди клепки да се вдигнат. Лицата на им изглеждат, като в рамка, която останалите елементи на картината, дори ръцете им описват. За първи път виждам на живо картина на Майстора. До сега картините му са ми се стрували схематчни и двуизмерни, а тази пред мен е точно обратното. Топла и обемна, с усещане за движение. Не мога да откъсна поглед от нея.
Още едно платно ни прави впечатление. "Апотеоз на Майстора", на Васил Стоилов. "Ето каква била ползата от
Дан Браун" - казвам си. Благодарение на него и Изгубеният символ, в същност научих какво точно е апотеоз. Преминаваме от зала в зала, а аз се заплесвам по графиките на Пламен Пенов, взирайки се внимателно в тях и опитвайки се да открия всички детайли.
След Държавната художествена галерия отново тръгваме по Гурко към църквата Св.Св. Константин и Елена.
Отклоняваме се в малка уличка, съседна на Гурко и докато вървим и зяпаме една госпожа, която седи на припек пред дома си услужливо ни предлага да ни снима. Условието е в кадър да влязат и нацъфтелите и сакъзи. Съгласяваме се веднага, а тя започва да ни разказва, че нейната къща се пявява за няколко кадъра във филма
Търновската царица. "Виждат се консервените кутии, които майка ми, лека и пръст беше наредила на ей, тоя прозорец - сочи тя, - а Стефан Данаилов влиза ето в тази врата."
 |
| Ето, как стигнахме и до филма " Търновската царица" |
Леко в страни от пътя, директно на земята две момичета са седнали по турски, разпръснали са бои и четки и рисуват околните къщи. Заговаряме се с тях, разбираме че са от София и са в Търново на някакъв стаж. В същност през целия ден се разминаваме с младежи, които носят ония огромни чанти-папки, в които се държат листите за рисуване.
Св. Св. Константин и Елена е току зад гърба на младите художнички. Прекарахме доста време край нея първия път, когато я видяхме. Сега я заглеждаме с още по-голям интерес и търсим спрелите въртящи се колони.
 |
| Велико Търново, църквата Св. Св. Константин и Елена. |
 |
| Велико Търново, църквата Св. Св. Константин и Елена. |
 |
| Велико Търново, Жаклин Любопиткова пред църквата Св.Св. Константин и Елена |
Не ги намираме, но намираме улеите, в които са били, разположени от двете страни на входа. Махнати за значи, или са се строшили? И какво означава, спрат ли да се въртят, църквата трябва да се ремонтира. Вчера и днес, докато пиша и ровя в нета, разбирам че догадките ни по въпроса са верни. Терена се сляга и сградата започва да затиска колоните, затова и те спират да се въртят, а спирането им е знак, че църквата трябва да се укрепи. Укрепване няма, само едно огромно забравено скеле и прекрасен храм, оставен на произвола на времето и бръшляна. Вълнуваща и тъжна картина.
 |
| Велико Търново, църквата Св.Св. Константин и Елена. В горния край се вижда дупката, където е била остта на колоната. |
 |
| Велико Търново, църквата Св.Св. Константин и Елена. Основата на улея, в който са били въртящите се колони. |
 |
| Велико Търново, църквата Св. Св. Константин и Елена. |
 |
| Велико Търново, църквата Св.Св. Константин и Елена |
 |
| Велико Търново, църквата Св.Св. Константин и Елена. |
 |
| Велико Търново, църквата Св. Константин и Елена. |
Тръгваме от църквата към Самоводската чаршия, а аз си мисля, от къде ли на Кольо Фичето му е дошла идеята за тия колони? В ранния след обед из чаршията щъкат туристи. Влизат по работилници и дюкянчета. Аз си купувам кадаиф и докато жената ми обяснява, как го приготвя, Жаки доволно се намества на едно от, както тя се изразява " картончетата на пиянките" и пали цигара.
 |
| Велико Търново, Самоводската чаршия. Ето как се прави. |
 |
| Една доволна Жаклина. |
 |
| Велико Търново, Самоводската чаршия. |
 |
| Велико Търново, Самоводската чаршия. Един болярин се препича на след обедното слънце. | |
Надничайки от витрина на витрина виждаме табела, която ни привлича с огромна сила и за неопределено време потъваме в малкото
магазинче за мъниста. За циганските ни души е, то е което е за децата сладкарничкачката със захарни петлета, покрай която току що сме минали. Започва едно голямо мотане, ровене и избиране.
 |
| Велико Търново, Самоводската чаршия. И... работата се отече...*** |
Девойчето в магазичинчето е колкото хубаво и мило толкова и сръчно. За минутки нанизва синци, закача висулки и ни съветва, кое с кое би се комбинирало най-добре. Жаклината не спира да пробва и избира. Аз бързо бързо се обзавеждам с едни обеци, двете ми дяволчета у дома с ето тези ангелчета, а Жаклина си тръгва с най-слънчевото колие, което нямам търпение да видя изгряло на врата и.
 |
| Два ангела. |
 |
| Велико Търново, Самоводската чаршия, магазинче за синци. Как да избереш, как? |
 |
| Велико Търново, Самоводската чаршия, магазинче за мъниста. |
 |
| Велико Търново, Самоводската чаршия, магазичне за мъниста. Искам такова и във Варна! |
Предоволни си тръгваме от магазинчето и стигаме Стратилат, мястото с най-хубавите сладкиши, което аз зная в Търново. Засядаме за дълго, обсъждаме изминалия ден, преглеждаме снимките и придобивките от магазинчето. Поръчвам лек, лек сладкиш с крем патисери, а Жаки избира тирамису. Кафето идва с малки късметчета. Нейното само не знае, колко е право.
 |
| Велико Търново, на кафе и сладкиш в Стратилат. |
 |
| Велико Търново, кафе и тирамису в Стратилат. И едно много прозорливо късметче. |
 |
| Велико Търново, красиви гледки от терасата на Стратилат. |
Отпочинали и с още свободно време пред нас отново поемаме по чаршията. Миризмата на прясно изпечен хляб ни дръпва към една фурна и Жаки решава да купи хляб, който да занесе на домочадието във Варна. Подозирам, че доста хора в автобуса са ни проклинали, защото тоя топъл самун ухаше през целия път.
Край фурната свиваме към дома на Емилиян Станев и тръгваме в обратна посока, към
къщата с маймунката.
 |
| Велико Търново, Самоводската чаршия. |
 |
| Велико Търново, Самоводската чаршия. |
 |
| Велико Търново, Самоводската чаршия. WOW! |
 |
| Велико Търново, квартал Варуша. Обзалагам се, че собственика на тоя балкон има антикварен магазин. |
 |
| Велико Търново, квартал Варуша. |
 |
| Велико Търново, квартал Варуша. |
Отново вървим по търновските улици и зяпаме фасадите. Питаме един човек за къщата с маймунката и се оказва, че сме точно на задната и част. Заобикаляме и излизаме пред нея. Наглеждаме и се, наснимаме я и полека тръгваме към автогарата.
В автобуса на връщане говорим по-малко. Приятно отмаляли сме и препълнени с впечатления. Търново е прекрасен град, радвам се и беше чест за мен, че го посетих и опознах по-добре.
 |
| Велико Търново, къщата с маймунката. |
 |
| Велико Търново, къщата с маймунката. |
Следващата дестинация вече е избрана. Русе, дръж се, идваме!
* Името и, както вече е станало ясно в тоя блог е Жаклин. Дълго време само на майка и е оказана честта да го членува и да я нарича така. С течение на времето нагло си присвоих тази чест, а тя се умори да ми прави забележки.
** Търново дойде от само себе си, като най-логична дестинация. И двате сме били там, познаваме града в общи линии, но не достатъчно, та да няма какво да искаме да видим.
*** Снимката е правена от Жаклин.
