Ако поради някакво

извратено космическо стечение на обстоятелства трябва да избера един единствен изпълнител, който да слушам през целия остататък от живота си, то ще е Стинг.

Кратко съботно-неделно пътуване.

Беше само два дни през лятото на 2008г., но през тях и по-точно за няколкото часа, в които пътувахме обратно към Варна видяхме едни от най-хубавите места в България.
В съботната сутрин тръгнахме към Пирдоп. Пътувахме за събиране, което се организираше от мотоклуб "Средногорие" в местността Еленско. Освен, че местността е много красива, разположена в полите на Стара планина и през нея минава река Еленска, там има нещо много по-забележително - Еленската базилика.
Пристигнахме след обяда, разтоварихме багажа и разпънахме палатката в "периметъра" на мотофорум "Семейството".

Бяхме изгладняли от пътя и тръгнахме да търсим кухнята и да проверим какво има за хапване, да поздравим познати, а после да видим базиликата.
За съжаление Еленската базилика е много разрушена. На места тухлите са измазани и укрепени с подпори. От базиликата са останали две срещуположни стени с арките върху тях. Стената, която ги свързва е на височина до човешки ръст. Пред нея в земята е забит каменен кръст, който ми се стори като да е от по-нови времена, но какво ли разбирам аз. Около базиликата е имало крепостна стена, на места останките и се издигат около метър.

Дори и само с двете си запазени стени, базиликата стои уверена и внушава респект. Когато попадна на такива места фантазията ми се развихря и тръгва в какви ли не посоки. Опитвам се да си представя хората построили храма, служили в него и идвали на поклонение. Харесва ми да докосвам стените на старите постройки и да си мисля, как преди стотици години, някой е докосвал същите камъни.
Докато се разходим, поговорим с познати, от разните краища на България и хапнем започна да се смрачава. Пренесохме се при "Семейството", по-далече от силната музика, а малко по-късно оставих Георги на сладки приказки и бира и се примъкнах в палатката. Дори и в собственото си легло не спя така сладко както в палатка.
На следващата сутрин, след порядъчно потриване, размотаване, пиене на кафета и още сладки приказки засъбирахе багажа. Всеки път се чудя, как само с багаж за два дни и само за една нощ преспиване успяване да създадем такъв невъобразим хаос. Когато гледам разпръснатите дрехи, якета, шалтета, каски, ръкавици, протектори и раници не ми се вярва, че всичко това е било пренесено на един мотор и един гръб и пак ще успее да се събере там. Накрая успяваме, но учудването ми остава.
Докато чаках Георги да натъкми окончателно всичкия багаж се разходих до рекичката. Там имах вълнуваща среща с един потенциален принц. Почудих се едно известно време, дали да го целуна и да променя живота му, но той беше абсолютно безразличен към мен и промяната, която нося. Оставих го да се препича на сутрешното слънце и само го щракнах един два пъти за спомен.

Взехме си довиждане с мотофорум "Семейството", със Серго и Дани и потеглихме по обратния път, разглеждайки картата за места, които можем да посетим. Вальо, който беше на събирането още от петък, пътуваше с нас. Маршрутът ни беше леко зигзагообразен и минаваше през Копривщица, Клисура, връх Шипка и Трявна. Преди време от Мадарския конник си купихме книжки със стоте национални обекта. Там направихме и първите си печати. Подпечатваме книжките, само ако и двамата с Георги сме на мястото и сме стигнали до там с мотор. Ходенето сам или с кола не се брои . От това пътуване се сдобихме с цели четири печата.За първи път отивам в Копривщица. Надявам се да идем някой ден за по-дълго, а не само да минаваме от там. На площада на градчето се провеждаха някакви тържества. Имаше трибуна, копривщенските самодейки пееха стари градски песни, а после извиха весело хоро, в което се включиха и минувачите. Седнахме да хапнем, защото наближаваше обед, а на мен направо не ми се тръгваше. На където и да се обърнеш се заглеждаш в шарените възрожденски украси по фасадите на стените, дървените капаци на прозорците и саксиите с цветя пред тях.След Копривщица, минахме през Клисура. Ако трябва, без да мисля да кажа град, който свързвам с априлското възстание ще е Клисура. Спряхме на площадчето пред Историческия музей. Влязохме да го разгледаме и да сложим печати. Целият втори етаж на музея е посветен на Христо Г. Данов. Беше ми много интресно да науча повече за този човек обвързал целия си живот с книгите или, както хубаво е написано в уикипедията "родоначалник на книгоиздаването в България".През цялото време, докато бяхме в Клисура в ума ми се въртеше:

Какво е ново,
ново станало,
ново станало
в каменна Клисура?

Пустите клисурци
станали московци,
а панагюрци –
донски казаци!

Войвода им беше
Георги Бенковски,
развява байрак
Райна девойка.

Топове им бяха
черешово дърво,
гюллета им бяха
кантар топузи.

Топчето пукна,
Европа стресна,
Русия скокна
Клисура да брани.

Дядо ми ме учеше тая песен, като малка. По едно време, даже тихичко си я запях на глас.
От Клисура тръгнахме, към прохода Шипка. За мое най-голямо съжаление за пореден път минаваме край Косматките и отново не няма време да отидем да ги разгледаме. Иска ми се някой ден да си направим едно "археологическо" пътуване и да ходим само по такива места.
На Шипка оставихме моторите в подножието на храм-паметника и хукнахме да щурмуваме стълбите.
Там беше единственото място, на което служителката беше тросната и неучтива. Може би я раздразни нашето невежество, когато започнахме да я питаме защо Шипка, Шейново и Стара Загора са изписани на трите страни на паметника. Задължителните групи с руски туристи щъкаха наоколо. Да се разминаваш с тях по тясното стълбище вътре си беше истинско предизвикателство, особено натоварен с каски и раница. Прокрадвайки се и провирайки се през групите братушки минахме по етажите. Изчаквахме ги да се дръпнат, за да можем на спокойствие да разгледаме снимките, шинелите на опълченците и самарското знаме. Не за първи път ми прави впечатление колко малки са по размер дрехите зад витрините. Не мога да си представя, съвременен мъж да се побере в тия шинели.
Историята на построяването на храм - паметника, събирането на пари и помощта, която строителите са получили е толкова вълнуваща, както и събитията, заради които е построен.На терасата на храм - паметника духаше силно, а околността беше забулена в мараня. От Габрово настъпваше тъмен облак.
За късмет минахме прохода сухи, а с дъжда се срещнахме много за кратко и в Трявна вече не валеше. Това беше последната ни спирка по пътя за Варна. Пихме кафе и се порадвахме на красивия град в топлия след обед.
Тръгнахме си от Трявна с намерението да дойдем пак, но за ден два. Изпълнихме го и изкарахме два чудесни дни там по трети март.

Днес ще съм ангажирана / не като заета/

Остарялата и вече безпредметна, както се оказа дискусия за пушенето на обществени места се водеше, разбира се и в къщи. Не, че в къщи се пуши! Не, че ще допусна да се! Поради тази причина дискусията беше динамична, яростна, на моменти изнервяща / имам мъж телец/, градираща до силно повишаване на глас от моя страна / имам 1/4 македонска кръв/ и тотално ме отказа да участвам в подобни извън дома. Една битка ми стига, особено, когато в края и се оказвам негостоприемна. Аз?!? Не се сещам за по-голяма обида!
От ходене по блогове, обаче попаднах на няколко много добре изказани позиции по тоя въпрос. И за да не преповтарям, за да не казвам вече казани неща, само ще си позволя да сложа тук линкове:
http://marfieta.wordpress.com/2010/03/21/do-not-disturb/
http://sandolino.blogspot.com/2010/02/blog-post_25.html

Варна

Имаше времена, в които много, ама много си харесвах града. Обичах го и когато ме попитат, от къде съм, с не малка доза злорадство отговарях:" От Варна" Сега, хората от другите градове харесват Варна повече от мен, а аз повече харесвам техните градове. Какво да се прави, от една страна, на чуждо място получаваш "представителната извадка", от друга, в твоя град, виждаш повече дупките, по улицата, отколкото липите надвиснали над нея. Когато си дам сметка, колко съм изстинала към града си / множеството коли с неварненски номера и квартали, като Владиславово много помагат в тая насока/, ми става криво. Запланувала съм една продължителна пролетна разходка, в която тенденциозно да търся, че и да поснимам / и най-вече да помоля Георги да го направи, че да има и какво да се види/ хубавите места и неща в родния ми град.
Днес докато ровех в нета и из разни блогове, ето на какво попаднах: Стара Варна
Много, много, много ми хареса. Освен обичането и необичането, харесването и не харесването, от пътуване по други български градове и опознаването на историята им си давам ясна сметка, че въобще, ама въобще не познавам историята на родния си град. На това място, макар и отчасти мога да поправя този си пропуск и то по много приятен начин.

/Снимката е с неустановен източник. /

Силата на думите...

Далеч от делничния бит,

далеч от думи неразбрани -

шосето като черен бинт

превързва тихите ми рани.

Един разлюшкан автобус

извън мъглата ме извежда...

И слизам на завоя пуст,

повикан от една надежда.

Сега със себе си вървя.

Не нося шапка. Нито шлифер.

И дъжд по моята глава

почуква със потаен шифър.

Той може би ще разбере

защо се лутам без причина -

дъждът, роднина на море,

на горди облаци роднина...

Аз също искам да летя.

А все на дребно се пилея -

между небето и пръстта,

загледан в делника, живея.

Нагазвам в меката трева.

Ръце размахвам сред простора...

И уж към себе си вървя,

а хора търся, други хора.

Георги Константинов

Съвет

Може би

ви изглежда наивен съветът...

Но с реалния риск да сгреша,

ще ви кажа:

Ходете пеша, момчета!

Всекидневно ходете пеша!

Ако може - не влизайте

във лимузина.

Ако може - не чакайте

влак.

По паважа вървете,

нагазвайте в глина,

стъпки слагайте в новия сняг.

По земята вървете -

не вземайте лифта.

Тихо слушайте говор горещ...

И обувки купете си

няколко чифта.

И ги скъсайте с бодър вървеж!

Медицината

тук ме подкрепя напълно:

В ранно утро - стани и ходи!..

Предполагам,

така ще живеете дълго.

И след вас ще останат

следи.

Георги Константинов

Взех стихотворенията от страниците на Словото

Леле, как харесвам Робърт Дауни.....

Имаше една героиня

на Богомил Райнов в "Реквием за една мръсница" или не точно там, която обичаше да чете некролози.

Do not stand at my grave and weep,

I am not there; I do not sleep.

I am a thousand winds that blow,

I am the diamond glints on snow,

I am the sun on ripened grain,

I am the gentle autumn rain.

When you awaken in the morning’s hush

I am the swift uplifting rush

Of quiet birds in circling flight.

I am the soft starlight at night.

Do not stand at my grave and cry,

I am not there; I did not die.

Mary E. Frye



Не стойте край надгробния ми камък, не ридайте.

Мен там ме няма, аз не съм заспал.
Аз съм в хилядите ветрове в единна цялост.
Аз съм диамантеният блясък на снежец.
Аз съм слънцето, огряло, жито зряло.
Аз съм нежен, кротък, есенен дъждец.
Не стойте край надгробния ми камък, не ридайте.
Мен там ме няма, аз не съм умрял!

***************************************************************

FUNERAL BLUES

Stop all the clocks, cut off the telephone,
Prevent the dog from barking with a juicy bone,
Silence the pianos and with muffled drum
Bring out the coffin, let the mourners come.

Let aeroplanes circle moaning overhead
Scribbling on the sky the message He Is Dead,
Put crepe bows round the white necks of the public doves,
Let the traffic policemen wear black cotton gloves.

He was my North, my South, my East and West,
My working week and my Sunday rest,
My moon, my midnight, my talk, my song;
I thought that love would last forever: I was wrong.

The stars are not wanted now; put out every one;
Pack up the moon and dismantle the sun;
Pour away the ocean and sweep up the wood;
For nothing now can ever come to any good.

Wystan Hugh Auden

ТРАУРНО

Часовниците всички спрете, телефона изключете,
а кучето да спре да лай - с кокал тлъст го залъжете;
нека пианото утихне и под барабани приглушени
ковчега изнесете; да дойдат всички опечалени.

Нека аероплани над нас надават жален вой
и пишат на небето думите: “Мъртъв е той".
На гърдите на бели гълъби траурни ленти сложете,
а регулировчиците в черни ръкавици облечете.

Той бе за мен север и юг, изток и запад мой,
моят работен ден и моят неделен покой;
мое слънце, моя нощ, мой разговор и мой стих.
Мислех, че любовта ще бъде вечна. Сгреших.

Не искам вече звездите - всички изгасете,
луната покрийте и слънцето махнете.
Гората изсечете, а после източете океана,
защото смисъл за мене вече в нищо няма.

Уинстън Хю Огдън

Явор Димитров, превод; Електронно списание LiterNet

Искам да е лято

"Има едно място

което не е като никое друго на света. Страна на чудеса, загадки и опасности. Казват, че за да оцелееш там, трябва да си луд като шапкар. Какъвто, за късмет, аз съм."
Alice in Wonderland (2010)

Мислих и писах, после писах и мислих, а понякога писах и без да мисля. А после трих. Написаното все не ми харесваше, защото много харесах филма. Не, не много, а много много. Адски много даже. Най- показателно е, когато дни след гледането отново откривам колко ми е харесал някой филм.
Хареса ми, заради:
* характериния почерк,
* Джони Деп, Хелена Бонъм Картър,
* прокрадващата се нишка от черно-бял десен, райета, дървета без листа и алогични герои /ако някой иска да ги види - да гледа филма /,
* изпипаните до съвършенство детайли - падайки в дупката Алиса се разминава с пиано, а аз си мисля: "ей сега ще се сблъскат"; опашката на Чеширския котарак се извива във формата на въпросителна; Гъсеницата е озвучена от Алан Рикман!, Валето на Червената кралица е плоско и дълго,
* Бялата кралица и Алиса са бледи и монохромни, лудостта и злото са къде, къде по- интригуващи и забавни / ако на някой му е интересно - да гледа филма /,
* Бъртън деликатно е прекарал книгата и героите през призмата на потребителското търсене и е запазил баланс между касовия филм и филма за ценители. Алиса е пораснала - иди убеждавай възрастни мъже, че трябва да гледат приказна история с дете героиня, във филма има чудовище и даже битка с мечове, Шапкаря и Червената кралица са централни образи,
* хареса ми и защото Алиса / и в двата свята/ е една от любимите ми книжки, героите на Луис Карол се движат от своя собствена логика и не отговарят на ничии очаквания за това, какъв трябва да бъде литературния герой и даже Алиса започва да го прави в един момент.
Дни наред се забавлявам преигравайки в ума си някои сцени.
*Джони-Лудият-Шапкар-Деп разговаря с Чевената Кралица разкъсван от силен вътрешен конфликт - между доблестния гражданин и шапкаря / ако някой не го разбира - да гледа филма/,
* Хелена, с огромната си глава се навежда и мило пита един тресящ се от ужас жабок, той ли и е изял пастичките.
* После крещи: " Отрежете им главите!"/ако някой иска да я чуе - да гледа филма/,
* Шапкаря задава на Алиса най-важния въпрос: " Защо трябва винаги да си твърде малка или твърде голяма?"
* Чеширския котарак пита Алиса, дали е "оная" Алиса, после същото прави и обвитата в синия дим на наргилето си Гъсеница. Казах ли, че Алън Рикман я озучава?

И в заключение / както казва Лора/: " Това е невъзможно!" " Само ако повярваш, че е!"

П.П. Не мога да се въздържа: Г-н Камерън, така се прави!

Постът на Лора

Ето, как моята дъщеря видя филма "Dear John"

"Геймъри vs. луди за романтика тийнейджърки

Или по-точно, моята рецензия за филма “Скъпи Джон”. Опитвам се да напиша това от известно време. Първото ми така наречено “есе” не излезе много сполучливо. Трябваха ми време и муза, за да заговоря отново по въпроса. И ето, че днес, четейки един от поредните постове на майка ми, се реших да седна и да “творя”. Мислех, че ме бива в това, но явно не съм достатъчно добра, че да се получи от първия път. И така, да се върна на темата.
“Скъпи Джон” или още преведен “С дъх на канела”(от къде се е появила идеята за това заглавие, не ми е ясно) е филм, разказващ невероятна любовна история. В ролите на двамата главни герои виждаме неповторимия Чанинг Тейтъм (Джон) и също толкова даровитата Аманда Сейфрид (Савана). Срещайки се случайно на плажа, между тях мигновено прeминава искра. За двете седмици, които прекарват заедно, те се влюбват безрезервно един в друг. На края на ваканцията се налага да се разделят, тъй като тя е все още ученичка, а той- служещ в армията. Но раздялата не означава, че те трябва да се забравят. Поради тази причина решават, през 12-те месеца, които прекарват далеч един от друг, да си пишат писма и да споделят всичките си преживявания. Но все пак нека не разказвам цялата история, защото тогава филмът няма да е интересен за хората, които още не са го гледали. Заедно с историята за любовта на двамата, ни се разкриват трогателните отношения между отчуждени баща и син, опитващи се да намерят обратния път един към друг. Красива история с оптимистичен завършък, история, която накара мен, както и по- голямата част от киносалона да пролива сълзи от радост и тъга.
Актьорската игра на Чанинг Тейтъм и Аманда Сейфрид беше много добра. Винаги съм смятала, че 30 годишният американец е изключително талантлив. Но до момента не ни беше представен в подобна роля, където играе чувствителен и зрял мъж. За Аманда не мога да кажа особено много, тъй като не съм виждала другите й роли. Но смятам да променя това, гледайки “Мама Миа!” в най- скоро време.
Филмът, режисиран от Ларс Халстрьом, е “вдъхновен” от романа на Николас Спаркс. Срещала съм няколко други книги на автора, които са, също като “Скъпи Джон”, любовни истории. Негови са “Тетрадката” и “Последната песен”, който ще бъде филмиран в най- скоро време.”Скъпи Джон” е озвучен и от редица невероятни песни като негов soundtrack.
И в заключение. Чух за филма от Георги, приятеля на моята така любима майка. Каза ми, че новият филм на Чанинг Тейтъм, изместил от първото място в класацията за най- касов филм великия “Аватар”.И тогава си помислих: възможно ли е лудите за красиви батковци и романтика тийнейджърки по света да са повече от вманиачените геймъри, радващи се на добрите ефекти и красивата анимация? Ето това бе причината да кръстя така мнението си."

Поглед назад.

Пролетта на 1984 е ( даммм, няма такава година...), аз съм първи курс в Техникума по индустриална химия и ме избират в групата, която в подължение на две седмици ще дава почетен караул на Пантеона. Какъв кеф, еххх... Като начало, две седмици без училище. После, за да те изберат, означава, че си представителен, все пак. Униформите и те едни хубави, тъмно сини холандки и сини плисирани поли. Момчетата, са основно от нашия випуск, но има и от по-горните курсове. Момичетата - на кой му пука. Кой не иска да е от ония батковци и какички, които обикалят строги и респектиращи около паметника и които си виждал всеки път, когато майка ти и баща ти те изведат на разходка в морската градина или още по-значимо, отидеш с "булката и младоженеца" да поднесеш цветя.
Караулните групи сме от две момчета и две момичета, редуваме се през час. Отиването до Пантеона става под строй с разводач. Като минаваме пред плочите с имена на загинали маршируваме по-бавно и набиваме крак. Момчетата обикалят горната площадка, като се срещат пред вратата на костницата, обръщат се и тръгват пак. Момичетата сме долу, пред вечния огън, обикаляме Пантеона по същия начин, както момчетата. Когато дойдат посетители, всички заставаме мирно. След това пак тръгваме по краткия си маршрут. Почивките ги караме в стара двуетажна къща, малко над ресторант Хоризонт, точно до зазимените все още стрелбища и въртележки. Докато другите караулят, почиващите слушаме Алфавил и учим брейк.

Нещо ми е музикално

тия дни, а Gorillaz имат нов албум.
Специален поздрав към гаргата. ;)

1000-ят пътепис при

Стойчо скоро ще е факт.
С разрешението на Георги, разбира се избрах за там ето тази снимка, правена от него, някъде близо до Метеора, при пътуване в което аз не съм участвала.
Позволих си да предложа точно тази снимка по няколко причини. Едната, че Георги е точно толкова " автор" на пътеписите ми в " Пътуване до.." колкото и аз. Даже повече от това, той е инициатор и главен осъществител, той кара мотора и прави хубавите снимки. Другата, по важна причина е силния заряд, който тази снимка носи, особено за пътници на две колела - хубав асфалт, завои, Гърция. Третата, важна само за мен причина да избера тази снимка е, че все още не съм имала шанса да попътувам с Георги в Гърция. Тази снимка е образа на желанието и очакването ми и силно се надявам, това лято те да се осъществят.
С нетърпение ще чакам 1000-ят пътепис.
П.П. Не с нетърпение, но определено очаквам Георги да ме нахока, че съм го направила главен герой в поста си. Нима очаква да е друго? При условие, че е главен герой в живота ми. :)

Както казала Георгиевата колежка :

"Вече не се прави такава музика."

Нещо старо, нещо ново,

нещо за четене от Теодор Стърджън.


Четох "Повече от човешки" на Стърджън в едни далечни времена. Видях я в библиотека, в която подозирам се беше озовала случайно. Изпросих си я най-безсрамно и за моя чест я върнах съвестно. Ако в ума ми има лавица с надпис: " Любима фантастика" " Повече от човешки" ще е там заедно с " Резервата на таласъмите", " Отново и отново", " Самите богове", " Какавидите" и " Денят на трифидите" - също много, много любима.
От Стоян научих за друга книга на Стърджън, и пак той ми припомни, че " Повече от човешки" е негова. Става дума за "Бленуващите кристали", издавана от Човешката библиотека. Не знам, дали е редно да правя сравнения. Ако не друго, то аз съм различна и различно възприемам прочетеното, но "Бленуващите кристали" не ме шашна и завладя, така, както го беше направила "Повече от човешки". Минах през "кристалите", както съм минавала, през много други книги и единствената следа, която остава в мен е статистиката. Помня книги, като слон, дори и понякога да забравям авторите и обичам статистиката. Открих нова идея, в "Бленуващите кристали" разбира се. Посоките, в които тръгва въображението на писателя винаги ме изумяват и интригуват. Даже си намерих и любим цитат. Нещо, обаче ми липсваше. Историята ми се струваше плоска и разказана по детински, а това сякаш не е детска книжка. На места описанията бяха толкова особени / не помня в "Повече от човешки" да беше така/, сякаш извадени от друга книга и закърпени в тази.
Когато чета отзивите за " Бленуващите кристали" в Първи впечатления... и на други места у мен се заражда подозрението, че една от причините да остана безразлична към книгата е превода. Виждам, че издаваната от Човешката библиотека книга е преведена от Калин Ненов, а превода, който аз четох е на Иван Терзиев. Което си е нормално, де. Хората издават книгата, надали и ще я сложат в нет-а. Не е да ми се случва за първи път да не мога да усетя и да се възрадвам на произведение, било филм, било книга, когато го тегля от глобалната мрежа. Горчив опит имам натрупан не малко, като се започне с бездарния / да ме извини преводачката, но е точно такъв/ превод на четирилогията Здрач и се продължи с обидно неграмотните преводи на субтитри по торент тракерите. В края на краищата сама съм си виновна или най-вече виновно е нетърпението ми.
Другата причина да не се разбера с "Бленуващите кристали" е, че тръгнах с голямата кошница сякаш. На няколко места прочетох " топла" и на още толкова " човешка". После на още няколко места "много". И ето го на, резултатът. Еми, нито топла, нито забележително човешка ми се се видя. А и няма как. В края решението на автора е добрият му и човечен герой не човек да стане убиец, макар и на лошия и нечовечен герой човек. Сигурно е щото вече съм голяма, ама идеята за отмъщение и то фино и прецизно измислено и физическо унищожение, не ме води към усещане за хуманност и човечност.

Имам няколко извода от тази история:
*Четенето от нета, не като четенето на хартия. Така и трябва да бъде. Книгите са направени да се докосват, разлистват, а в моя случай и подушват. Само дето лакомията ми е голяма.
*Четенето в нета си има и добри страни - няма да купя и да препоръчам на малката си дъщеря книжка, която на пръв поглед изглежда детска, но в която някой отрязва три пръста. Нищо, че са неговите собствени и след това порастват.
*Негативните ми коментари са по-дълги от положителните. Не е добре.

Цитатът, който ми хареса:
"..най-важната заповед е в полза на целия вид, след нея идва оцеляването на дадена общност. Най-маловажна от трите е оцеляването на отделния индивид. Всичко добро и всичко зло, всички морални правила, целият напредък - всичко се ръководи от тази йерархия. Да оцелееш за сметка на общността значи да изложиш целия вид на опасност. Защото оцеляването на общността за сметка на целия вид представлява явно самоубийство."

Цитатът, който ме изуми:
"Кей имаше безумното усещане, че ако очите му се изцъклят още малко, човек би могъл да седне върху едното и да отреже другото с трион."

Какво, като навън вали сняг....

Филмов уикенд

Винаги съм казвала, че съм късметлийка. И е така. Георги пък казва, че правя ужасно дълги предисловия. И това е така.
Имаше едни далечни времена, когато програмата на телевизията започваше в 10 часа и свършваше някъде към 23, а по обед имаше почивка. И телевизията беше само една. Точно тогава се проявяваше една страна на моя късмет, а именно, да улучвам ценни и интересни филми. В ония далечени времена, при общо телевизионно време около 9 часа за ден съм имала късмета да попадна на филми, като: Една нощ в операта, Мосю Верду, Аз пея в дъжда, До година по същото време, Красавицата и звяра .
На такива филми бях посветила миналия уикенд. На компютъра ме чакаха Мосю Верду и До година по същото време придружени от Law Abiding Citizen или както тук го превеждат Смъртоносен противник. Този последният, беше получил място на твърдият диск единствено и само заради Джерард Бътлър. Пуснах първо него, да подгрея, така да се каже. Изтърпях го 15-20 минути. Много му бяха! Филмът е обидно жесток и кървав. Не, че не понасям кръв на екрана. Обаче кръв, заради самата кръв и жестокост, само за да бъдат привлечени посредствените и първични умове направо ме обижда. Това е, като да рекламираш готварска печка използвайки гола мацка. Липсата на логика, в действията на героите на моменти също ме подразни. Това бих изтърпяла, особено ако като бонус получавам няколко кадъра пълен анфас на задника на мистър Бътлър, но колкото и да е хубав, задника и магнетичен притежателя ми, не могат да ми компенсират замърсяването на аурата, което първите минути на филма ми причиниха.
В някакви интервюта чух, че героят на Бътлър трябвало да се конкурира с героите на Антъни Хопкинс и Кевин Спейси, съответно в Мълчанието на агнетата и Обичайните заподозрени. Ами...по мое мнение режисьорът на филма има още хляб да изяде и филми да изгледа, докато създаде злодей от такъв ранг. Мисля, че посмъртно няма да му се отдаде. Това с кофи кръв и рязане на крайници пред камерата не става, а Смъртоносен противник не е ничий противник, още по-малко смъртоносен в групата на филмовите продукции.
За да изтрия неприятното усещане, си пуснах Мосю Верду. Нищо, че и в него има убиец. Това е един от последните и най-хубавия, който аз съм гледала чаплинов филм. Мосю Верду е много комичен, но и тъжен, мрачен и поучителен. В края на историята ти се иска да оплачеш лошия, а през цялото време да се скараш на жертвите, че са го затруднили и не са умрели според плановете му. Прошареният и говорещ със собствения си глас Чаплин е абсолютно магнетичен с тъмните си очи, щръкналите мустачки и изразителна мимика. А идеята за филма е на Орсън Уелс.




Господин Верду бързо беше последвани от Догодина по същото време. Елън Бърнстин и Алън Алда изиграват почти целия филм сами. Забавните и комични сцени се редуват с тъжните моменти, както в същност е в любовта и в самия живот. Докато гледах, как се събират и разделят всяка година на едно и също място се сетих, какво ме попита наскоро Лора. Кой са най-харесалите ми любовни филми? Тогава не можах да и отговоря, но ако си направя класация Догодина по същото време ще е на челните места. Любимият ми момент е, когато героят на Алън Алда разказва, че щом съпругата му разбрала, че е импотентен казала: "Като се омъжих за счетоводител, мислех, че първо ще му спадне зрението. "
И, за да бъда напълно удовлетворена, късно вечерта по телевизията попаднах на Империя на слънцето на Спилбърг. Пропуснала съм го едно време. Може, даже умишлено да съм избягвала " тежкия" сюжет. Е, не съм била права и сюжета не ми дотежа. Любимото ми лошо момче Крисчън Бейл показва, че няма възраст за добрата игра и че тя му се е отдавала още, като дете. Понякога благодарение на невинността си децата преминават по лесно през ужасните времена и събития. Това се случва и с героя на Бейл, който освен, че оцелява в пленнически лагер успява да помага и на хората около себе си. Воден от любовта си към самолетите Джими дори се сприятелява с млад японец, обучаващ се за пилот.
Започналата с неприятни впечатления неделя, завърших доволна и със запас от добри.



П.П. Преди да е игрален филм Догодина по същото време е театрална постановка. Играна е и в България в продължение на доста време. В ролите на Джордж и Дорис са били Тодор Колев и Анета Сотирова. Ех...

П.П.П. Империя на слънцето е направен по едноименната автобиографична книга на Джеймс Белард