Читателски дневник 2011

Новата година ми донесе ...грип. Но пък само за ден. Надявам се да съм си минала от реда поне до следващата.
Трудесет и първи декември и първи януари не са дни в които да стигна до компютъра, а втори прекарах предимно в леглото. За това, без закъснели пожелания за приятно изпращане на старата и успешно посрещане на новата, минавам направо към вече станалата тардиционна книжна равносметка.

Какво прочетох през 2010? Или какво си спомням да съм прочела. Много малко, по две причини. Едната - петте месеца безславно и скоропостижно приключила нова работа, която ми изпиваше соса и нямах сили даже за четене и втората - "Песен за огън и лед". Много нещо е това. Почти на юруш прочетох втората, третата и четвъртата книги от поредицата. И макар заради тях " читателският ми дневник" да е постен, в страници са може би над три хиляди.
Ето го краткият ми списък за 2010, не по хронологичен ред:

"Игра на тронове",   "Вихър от мечове",  "Пир за врани"
на белобрадия Джордж Р. Р. Мартин. Като цяло, съм повече от доволна от поредицата. Завладя ме и ме накара да живея с героите. Дори не особено хвалената четвърта книга ми хареса. Мисля, че нея прочетох най-бързо, вероятно защото вече бях набрала скорост. Единствената ми драма сега е, че трябва да издиря от някъде петата, защото в Читанка няма да я пуснат в следващите две години. Храня надежда градската библиотека да придобива поне по един екземпляр от всяко ново заглавие.

"Смърт в облаците"
на Агата Кристи, беше първата книга, която прочетох на I River - а. Когато го получих миналата Коледа си дръпнах всичко нейно, пак от Читанка, разбира се. На "Смътр в облаците" се спрях случайно. Когато става въпрос за Агата Кристи, стига вече да не съм чела книгата, не подбирам.

Вече съм споделила впечатленията си за
"Бялата масайка"
на Корине Хофман
"Градината на боговете"
на Джералд Даръл и
"Светъ на исляма"
на Ибрахим Карахасан-Чънар . Надявам се да изнамеря от някъде продължението на "масайката", както и да се докопам до останалите томове на Чънар. Макар да ми и вървеше трудно, не обичам да оставям работа недовършена.

"Ако искаш да си легнеш с мен"
беше първата ми среща с Антъни Капела. Признавам си, откраднах я от библиотеката на гаргата, така че заслугата е изцяло нейна. Тя много точно го нарича " мъжкият вариант на Джоан Харис"
За мен той влиза в графата: " според хобито". Интересуваш се от храна, ето ти история за храна, че и в добавка романтична история. Ако трябва, обаче да сравнявам книгите му за с ястие, по-скоро са някоя постна чорбица, отколкото богата на вкусове вечеря, но дори и да не засищат, то се поемат бързо и не ти дотежават на стомаха.
Друга една книга, също мога да включа в раздела " според хобито" -
"Цветята на дъждовната гора"
на Марго Бъруин. Само дето в ролята на яденето тук са цветята. Слабо книжле, което предизвика у мен повече недоволство, отколкото радост. С подобни на моите впечатления е останала и Светла Стоянова, ревюто й за книгата цитира почти дума по дума моето отношение.

Годината завърших с
"Яж, моли се и обичай"
на Елизабет Гилбърт. Останах приятно изненадана от книгата и възнамерявам да излея тази изненада в бдещ пост.

За Даръл, с нетърпение.

За мой срам и както се оказа, огромно изумление на Гаргата, се срещам с него за първи път. Какъв пропуск! А той се оказа великолепен и пленяващ не само любител и наблюдател на животни, но и талантлив майстор на перото и тънкото чувство за хумор. Подозирам, че увлекателен разказвач, като Даръл, може да прикове читателя към страниците и с най-скучната история. Макар да не съм запален читател на истории за животинския свят, само факта, че тези истории се случват на остров Корфу ми е достатъчен. А Даръл така добре го описва, с маслиновите му градини, с блатата и заливите, с темпераментните му жители, че в някои редове усещам мириса на море и зехтин, пясък под ходилата си и синевата на морето в очите си.
Нетърпелива съм да опиша впечатленията си, още преди да съм привършила " Градината на боговете".

Книжка, която уж, купих за Гаргата, но убедена съм ще имаме разгорещен спор, относно бъдещето и. А и тя - Гаргата сама си е беше виновна, като ми каза" Абе, ти я прочети, пък аз после щя си я взема." Но да се върна на Даръл и Градината. Животните и историите на малкия Джери с тях, в същност са само част от всичко за което той разказва в книгата. Подозирам, че и с останалите му книги е така. Двусмислени заглавия, като " Моето семейство и други животни" или " Зверилник в имението" са достатчъно красноречиви, за да ме наведат на тази мисъл. А семейството му, както и гости, който го посещават не отстъпват по колорит на йота от разнообразния животински свят и прекрасните пейзажи на Корфу. Книгата е съставена от отделни разкази, още една причина да ме привлече. С разказите си Даръл се нарежда в челните редици на любимците ми. В няколко страници успява да създаде атмосфера, да направи завръзка и да стигне до пика на историята, като после я приключи, хем мъдро, хем забавно и с тичпичното английско чувство за хумор, без значение, дали разказва за лов на риби, гостуване на индиец в дома на семейството или посрещането на гръцкия крал на острова.
По обясними причини, цитатите се избират трудно. Естественият подтик на читателя е да препише цялата книга.

" Шилето явно бе разочаровано, че никой не го забелязва. Припка назам - натам, украси пода, изпълни умело два пируета, но чувстваше, че не му се обръща вниманието, което е заслужило, затова наведе глава и се устреми към мама. Нападението му бе красиво осъществено. Имах известно право за подобна оценка, тъй като по времето, когато ходех на експедиции из околните маслинови горички, често бях срещал енергични и смели овнета, с които се бях сражавал, като матадор с бик, използувайки за всеобща радост ризата си вместо плащ. Макар, че осъждах последствията, не можех да не призная, че сегашното нападение бе извършено безпогрешно, и си личеше, че е добре обмислено: овнето употреби всичката сила на жилестото си тяло и кокалестата му глава и се заби право в прасците на мама."

" Висши духовни лица със старателно вчесани бели, сребристи или стоманносиви бради, бодри и весели, като рояк папагали в раса, водеха оживени разговори - коремчетата им се мърдаха, брадите им се поклащаха, а пълничките им изнежени ръце правеха изящни движения."

" - Да, ако човек живее достатъчно дълго на Корфу, спира да се учудва на каквото и да е - каза убедено мама."

П.П. Да не забравя, не мога да се нарадвам на имената на лодката, Тумбел - Нехранимайски и кучетата Пикльо и Посерко. Както мъдро отбеляза Георги, третото - Роджър явно е било късметлия.