Читателски дневник 2011

Новата година ми донесе ...грип. Но пък само за ден. Надявам се да съм си минала от реда поне до следващата.
Трудесет и първи декември и първи януари не са дни в които да стигна до компютъра, а втори прекарах предимно в леглото. За това, без закъснели пожелания за приятно изпращане на старата и успешно посрещане на новата, минавам направо към вече станалата тардиционна книжна равносметка.

Какво прочетох през 2010? Или какво си спомням да съм прочела. Много малко, по две причини. Едната - петте месеца безславно и скоропостижно приключила нова работа, която ми изпиваше соса и нямах сили даже за четене и втората - "Песен за огън и лед". Много нещо е това. Почти на юруш прочетох втората, третата и четвъртата книги от поредицата. И макар заради тях " читателският ми дневник" да е постен, в страници са може би над три хиляди.
Ето го краткият ми списък за 2010, не по хронологичен ред:

"Игра на тронове",   "Вихър от мечове",  "Пир за врани"
на белобрадия Джордж Р. Р. Мартин. Като цяло, съм повече от доволна от поредицата. Завладя ме и ме накара да живея с героите. Дори не особено хвалената четвърта книга ми хареса. Мисля, че нея прочетох най-бързо, вероятно защото вече бях набрала скорост. Единствената ми драма сега е, че трябва да издиря от някъде петата, защото в Читанка няма да я пуснат в следващите две години. Храня надежда градската библиотека да придобива поне по един екземпляр от всяко ново заглавие.

"Смърт в облаците"
на Агата Кристи, беше първата книга, която прочетох на I River - а. Когато го получих миналата Коледа си дръпнах всичко нейно, пак от Читанка, разбира се. На "Смътр в облаците" се спрях случайно. Когато става въпрос за Агата Кристи, стига вече да не съм чела книгата, не подбирам.

Вече съм споделила впечатленията си за
"Бялата масайка"
на Корине Хофман
"Градината на боговете"
на Джералд Даръл и
"Светъ на исляма"
на Ибрахим Карахасан-Чънар . Надявам се да изнамеря от някъде продължението на "масайката", както и да се докопам до останалите томове на Чънар. Макар да ми и вървеше трудно, не обичам да оставям работа недовършена.

"Ако искаш да си легнеш с мен"
беше първата ми среща с Антъни Капела. Признавам си, откраднах я от библиотеката на гаргата, така че заслугата е изцяло нейна. Тя много точно го нарича " мъжкият вариант на Джоан Харис"
За мен той влиза в графата: " според хобито". Интересуваш се от храна, ето ти история за храна, че и в добавка романтична история. Ако трябва, обаче да сравнявам книгите му за с ястие, по-скоро са някоя постна чорбица, отколкото богата на вкусове вечеря, но дори и да не засищат, то се поемат бързо и не ти дотежават на стомаха.
Друга една книга, също мога да включа в раздела " според хобито" -
"Цветята на дъждовната гора"
на Марго Бъруин. Само дето в ролята на яденето тук са цветята. Слабо книжле, което предизвика у мен повече недоволство, отколкото радост. С подобни на моите впечатления е останала и Светла Стоянова, ревюто й за книгата цитира почти дума по дума моето отношение.

Годината завърших с
"Яж, моли се и обичай"
на Елизабет Гилбърт. Останах приятно изненадана от книгата и възнамерявам да излея тази изненада в бдещ пост.

За "бялата масайка" Корине Хофман

и едноименната книга научих от една приятелка покрай пътуването през Африка на съпруга и. Бързо бързо получих книгата, но трябваше да изчака реда си, докато се преборя със " Светът на исляма"
В момента, в който затворих едната, подхванах другата и почти не я оставих, до края. Сама бях учудена, как книга с да не кажа никакви художествени достойнства ме грабна с такава сила. Предимството на " Бялата масайка" е в необичайната история, във факта, че събитията са истински, преживени от авторката и разказани без никакви претенции за литература, но много лично и откровено.
Младата швейцарка Хофман отива на пътешествие в Кения с годеника си. Въпреки, че годеникът и не споделя нейният възторг от африканския континент, нещата са наред, докато на един ферибот Корине вижда войн масай и живота и се преобръща.

Единственото, което иска от този момент нататък е да живее с този мъж. В продължение на четири години тя остава в Кения, в малкото селце Басалой, при племето самбуру, от което е и нейният Лкетинга. Омъжва се за него, живее в манятата с майка му, спи на земята, къпе се в реката, боледува от малария и хепатит, анемична и недохранена е, като всички.

След четири години живот с Лкетинга, Корине заминава от Кения с едногоодишната си дъщеря с намерението никога повече да не се върне.
Освен историята, интереса ми задържаха реакциите на Корине на начина на  живот на масаите и това, как една европейка, свикнала на уредено и комфортно същствуване се спрявя в толкова различна среда. На някои моменти направо шапка и свалях за упоритостта в опитите и да направи живота си по-лесен и удобен.
Макар и избрала Африка заради коренно различните условия  през целия си престой на черния континент Корине Хофман се опитва да доближи битието си до европейското. Купува си кола, ходи с нея за провизии, отваря магазин в Басалой и при първа възможност заменя новопостроената манята с къща, все неща, които жените самбуру не правят.

Когато след четири години усилия и въпреки общото им дете връзката на Корине и Лкетинга се разпада, тя вижда причината за това най-вече в ревността на своя масай.
Едно от нещата, които се опитвах да разбера през цялото време, докато четях историята на "бялата масайка" е какво подтиква една жена да се набърка в толкова оплетена и понякога опасна за здравето и живота ситуация. Виждала съм войн масай само на снимка. На горните снимки, ако трябва да съм точна. Предполагам, че за някого полу голите им силни тела и гордата осанка са привлекателни, но не мога да повярвам, че само това е достатъчно за да преобърнеш животът си на сто и осемдесет градуса. Мисля, че голяма роля в това Корине да " хукне през глава" след Лкетинга и да иска да му бъде спътница и съпруга, играе пълната липсата на познания за масаите. Преди да срещне своя самбуру тя не знае нищо за обичаите, религията и начина им на живот. И макар сравнително леко да приема факта, че не може да сготви на съпруга си или да се храни с него / жена не само не трябва да докосва храната на войните, а дори не трябва да я вижда/, позирам, че ако знаеше, че трябва да бъде обрязана преди сватбата си /от което неочаквано самият Лкетинга я измъква/ изборът и щеше да е съвсем различен.
Корине Хофман избира Африка, Басалой и Лкетинга, но през цялото време се опитва да ги приближи до предишните условия в които е живяла. Тя се влюбва в колоритния африкански войн, но точно поведението му на такъв става основна причина за тяхната раздяла. Разпадането на връзката им е повече от логично и макар още в началото да знаех, че Хофман се връща в родната си Швейцария жива и здрава, въздъхнах с облекчение в края на книгата, когато това се случи.

Докато обмислях и пишех това си дадох сметка, че макар подплатена с доза екзотика, историята е колкото история за живота на една бяла жена в Африка, толкова и разказ за връзките, без значение къде се случват. Влюбваме се, избираме и искаме хората край себе си, заради тяхната уникалност, заради специалната им страна, а после забравили, че точно това ги е направило важни за нас се опитваме да ги дялкаме и поправяме. В резултат или трябва да се разделим с човека или да получим " бял масай", което и в двата случая е кофти край на доброто начало.

* Всички снимки са от пътуването, за което споменах в началото. Още снимки и самият пътепис могат да се видят тук. Горещо препоръчвам!