вторник, 23 ноември 2010 г.

Как господарят Ли и Вол номер десет слязоха в ада

и разбулиха тайната на камъка. "Пътьом" се влюбиха, правиха планове за женитба, четоха древни ръкописи, слизаха в дълбоки пещери и се бориха със злодеи умрели преди стотици годин. А и уредиха подходяща богиня на клана на проститутките, което никак не е малка работа. Всичко това и още много неща неочаквано срещнах в една от трите книги на Бари Хюгарт - " Легенда за камъка".

Източник на снимката: мрежата.
На книгата попаднах както много други пъти, ровейки в нет-а. Някъде имаше дискусия за Хюлик и неговите " Китайски загадки" и там някой беше писал: " Оставете Хюлик, четете Хюгарт". Е, аз Хюлик не съм оставила и съдия Ди Жензие все още е сред любимците ми, но от няколко седмици рамо до рамо с него се нареди още един герой на древен Китай, господарят Ли.
Също Вол номер десет и Лунното момче.
В началото на книгата прозвището на Вол номер десет ме объркваше. Дори заподозрях някакви пропуски в превода, но по-нататъшното четене ме опроверга. Копието е скан на издаена в България книга, преводът и е чудесен и с напредването на странците:
" Ръцете ти са като пънове, краката ти – като дървета, и нямаш врат. Ти ще да си Вол Номер Десет"
стана ясно, че Вол номер десет е десетият по ред чирак, помагач, "биче", момчето за всичко на господаря Ли със завидни физически възможности, добра влюбчива душа и чисто съзнане.
Книгата е изпълнена с преплетени загадки, едни реални други със замесени духове и богове, с легенди и любопитни истории. Автора явно много добре познава китайската култура и освен това смело я омешва с нещата, които собствената му фантазия ражда. Резултатът беше предизвикателство за мен в първите няколко страници, но веднага щом свикнах със стила и оплетения сюжет на принципа история в историята и ако може в нея още една история се усетих силно привлечена. Изчетох историята за поредното приключение в което господарят Ли и Вол номер десет се впускат за няколко дни. Коренно различният начин на мислене на източните народи винаги ме е привличал. Смесвайки го с древни традиции, правила за поведение, мистика, тънък хумор и напълно неочаквани развръзки Бари Хюгарт го превръща в страници, от които трудно можеш да се откъснеш. На моменти реалността на георите прелива във фантастична история или се оказва смъртоносно пътешествеие в собственото им съзнане. Всичко това е така майсторски описано и оплетено, та читателят се оказва объркан колкото и героите. Единственият, които през целото време знае кое е горе, кое долу и кое не трябва да се яде е хитрецът Ли Као. Макар и да заподозрях в началото на книгата кой е злодея, авторът така майсторски ме подлъга, че до няколкото последни страници бях готова да се обзалагам, че е всеки друг.
Oт няколкото неща, които намерих за него в мрежата, самият Бари Хюгарт най е " бодлива крава" или просто не е случил на издатели. Това, за съжаление е причината въпреки намеренията му, да има издадени само три книги с истории за Ли Као и неговия верен Вол номер десет. Хубавото е, че и трите книги са издавани и в България и лесно могат да бъдат намерени.




Цитатите не са цитати, а истински бисери:

" Чан Тайкун много обичал риболова, но отказвал да отнема всякакъв живот и заявявал, че ако една риба иска да се самоубие и да скочи три стъпки над водата, отговорността за това вече е изцяло нейна. "

Не мога да преценя, кой е по - безобразен. Господарят Ли или баща му Хюгарт.

"Когато всички се напихме, готвачите поднесоха главното блюдо. Оказа се, че това са мозъците на избитите врагове. Бяха изключително вкусни. Накарах един от готвачите да ми опише начина на приготовление, защото човек не знае кога може да му потрябва една хубава рецепта. Оказа се изключително просто. Отрязваш някому главата, изваждаш мозъка и го накисваш в солена вода. Сетне го натриваш с чесън, запържваш го за малко, обвиваш го в листа от зеле и го задушаваш за около две минути с лук, джинджифил и малко сос от ряпа."

Или по - поетичен.

"Всички млади хора имат такъв отвор в сърцето си и в него прониква красотата на света, макар и то по-късно да се изпълва със счупени и похабени неща."

И искрен.

"От двете страни на портата имаше сламени чучела, обвити с изсъхналите кожи на висши държавни служители, осъдени за корупция – императорът се бе заел сериозно с изпълнението на задълженията си и Господарят Ли кимна одобрително."

И мръсник до мозъка на костите.

"– Добро утро, деца мои! – рече весело Господарят Ли, когато нахълта в спалнята. – Защо ли се получава така, че позата, която е най-приятна на участниците в нея, винаги Предизвиква естетическото неодобрение на тези, които я наблюдават отстрани?"

" При обратния ни път към Чан Ан минахме покрай родното село на Лунното момче. Започвах да подозирам, че и моралната му развала е нещо като изкуството му – почти свръхестествена. Пътят минава покрай малък храм, от който излиза монах. Съзира Лунното момче, след което се хваща за расото, побягва към селото и започва да крещи: „Заключете момчетата! Заключете мъжете! Заключете козите и магаретата!” През това време Лунното момче гордо се усмихва. "

Няма коментари:

Публикуване на коментар