четвъртък, 17 юни 2010 г.

Една слънчева седмица по пътищата на Гърция

5.
Последният град, който посещаваме много за бързо е Александрополи. На пътя ни за връщане е. Спим там една вечер и на следващия ден си влизаме в България, пак през ГКПП Свиленград. Вечерта излизаме да се разходим в градчето. Картинката е съвсем същата, както и на другите места. Всичкия народ е излязъл по улиците, сигурно не е останал грък да си стои в къщи. Някакво кафене разположило масичкие си на тротоара и надуло музика до бога се пука по шевовете от младежи. Пешеходната пътека минава между масите и през всичката тая тълпа. В кафенето до него е мъртвило. Така се редят вървежно и не заведение по цялата улица. В по-малките пресечки, на по-тихо са пицариите и таверните. Там са се настанили по-възрастните гърци и семейства с децата си. Щастливци са тези деца, наближава десет вечерта, но никой и не помисля да ги слага да спят. И тук, на масичка разположена на тротоара хапваме гироси. Пред нас спират два скутера натоварени с по две девойки всеки. Познават се с " викачката" на заведението. Разменят по няколко думи, смеят се на висок глас и пак подкарват моторчетата, хванали под мишница дамските си чанти. След малко ги виждаме няколко метра по-надолу, отново спрели за разговор с друга група моторизирани младежи.
Сутринта закусваме в градчето и подгонваме пътя за България. Не мога да не отделя специално място и внимание на къмпингите. Базата ми за сравнение е малка - българските и един турски, но не е и нужно да е голяма, за да знам, че гръцките къмпинги са хубави, чисти и уредени, така че само палатката над теб да ти напомня, че си "на палатка".
Къмпинг Batis е на брега на Бяло море в покрайнините на Кавала. След плажната ивица с наредените по нея шезлонги и чадъри, след бара и игрищата са местата за къмпингуващите. Всяко място е рзделено с висок жив плет. Храстите от които е оформен бяха цъфнали и ухаеха разкошно. Нашата палатка е единствената. Сезона още не е започнал и повечето места са свободни. Останалите гости на къмпинга са все с кемпери. Всеки любител на пътуванията с тия малки и не чак толкова къщи на колела може здраво да точи лиги, разглеждайки ги. Банята е в идеално състояние, топла вода има постоянно. В къмпинга цари тишина, която само ние нарушаваме от време на време. Когато първата вечер, по тъмно пристигнаме в къмпинга вратите са широко отворени и няма жива душа. Настаняваме се и чак на другия ден, оформяме документите за престоя ни. Плащаме, когато си тръгваме. Ден престой на малка палатка, мотор и двама души ни струва петнадесет евро.
Къмпинг Vrachos в Кастраки има повече площ предназначена за палатки и каравани от Batis. Направо, като изложба за такива возила е. За да компенсира липсата на близостта до морето Vrachos има голям басеин. Нещо, което на мен много ми хареса са пръснатите из къмпинга летни кухни, където под хубав навес има барбекю, няколко газови котлона, голяма хладилна витрина маси и пейки. Всеки е свободен да ползва скарата, масите, котлоните и да си съхранява продуктите в хладилната витрина. Тук баните и тоалетните са още по-хубави. На някои места вместо фаянсови плочки облицовката е с мрамор. Гръцка има работа. Из целия къмпинг са наредени саксии с мушката и зокуми. Когато влизаме в къмпинга ни посреща възрастния собственик. Тук задължително посрещат всеки новодошъл с бонбони и го изпращат с малка икона на Богородица. Къмпинга и тавернана се обслужват от семейството на собственика. Най-голямото предимство, обаче на къмпинг Vrachos, в моите очи са надвисналите черни скали на Метеора. Тук еднодневен престой ни струва седемнадесет евро.
Последното място, на което спим е Santa Rosa Beach Hotel, малко преди Александрополи. Хотелът е на един етаж и на тревните площи, които постройките ограждат, може да се разпъне палатка. Само една ограда разделя хотела от плажната ивица. И тук нощувката е петнадесет евро. Единствените други палаткуващи са двама норвежци, посетили сбирката на Харлей Дейвидсън в Патра и макар по доста обиколен път, прибиращи се вече към Норвегия. Тези диви ентусиасти пътуват със старите си Харлеи, единия от които е произведен 1935-та година. Това чудо е с ръчни скорости и седалката му е по-скоро уред за мъчение, отколкото направена за удобство. До Александрополи бяха минали около 5 000 километра / навеждам почтително глава/. Планират на другия ден да спят в Истанбул, без въобще да познават града. Освен това искат да спят на палатки и не искат да оставят моторите на улицата. Не ми се мисли, колко забавно е било нощуването им.

Като се замислям и заглеждам в себе си/много обичам да го правя/ установявам, че съм по-скоро за културния отколкото за природния туризъм. Казвам го с ръка на сърцето, седемте рилски езера не могат да ме интригуват и вълнуват така, както манастирите в Метеора /тук скалите правят изключение/ музея Дорсе или истанбулската Света София. Както са ми интересни местата културата и исторята им, така са ми интересни и хората. За гърците натрупах най-малко преки наблюдения. Те разговарят с чужденците пестеливо и само, когато е абсолютно належащо. В нашето пътуване изключение направи един от собсвениците / предполагам/ на къмпинг Врачос, който гледаше Евровизия и обсъждаше с нас изявите на участниците. Това, че им е излязло име на високомерни националисти, сигурно не е без причина. За компенсация на малкото вербално общуване обаче ги разглеждахме и обсъждахме на воля. Не е нужно много да се загледаш, за да забележиш нещо, което съм виждала и в Париж и в Истанбул. Хората и най-вече жените / забелязвам предимно тях/ се движат с усещането за собствено достойнство. Звучи банално, но е точно така. Личи им, че се чустват на мястото си. Това много помага, повечето жени да изглеждат добре. Забелязвала съм го и при парижани, има го и при гъркините - уверени и спокойни са. Вървят по улиците сякаш никога за никъде не бързат. Облечени са много премерено и всички, от младите момичета до старите баби всички до една носят страхотни огромни чанти. Дрехите им са стилни, няма крещящи елементи, но винаги има нещо за разкош. Я шалче, я колан или малка жилетка, а много често боти или даже ботуши. Заедно със страхотните големи чанти, всички носят и толкова големи очила. Като цяло са по-облечени от нас. Това ми е правило впечатление на всички места, където сме били до сега. Не видях момиче или жена с къса пола или разголени рамене. Нямаше ги и ония огромни тупирани коси на темето, които ме изумяват в последно време по варненските улици. От магазините им за обувки, буквално ми се виеше свят. На няколко пъти залепвах за витрините и не можех да намеря модел, който да не ми хареса.
Гърците не са така забележими, както жените си. Тия около средната възраст най-много си приличат - ризи с къс ръкав и панталони. Обикновено са настанени на сянка в някое кафене само мъже. Тия мъжки кафенета са постни и скучни, приличат по-скоро на клубове, за разлика от ..."смесените" които са добре обзаведени, кокетни и с огромен избор сладоледи и сладкиши.
Обслужването им е безразлично и неебателно. Не знам, дали е защото сме чужденци или е манталитет, но няколко пъти изчаквахме продавачките са си приключат телефонните разговори и тогава да ни обслужат. Ако турците са много услужливи, ние сервилни, то гърците са абсолютно безразлични.
И, за да няма покой душата ми, само дни, след като се върнахме гледах дълъг филм за дворците на цар Минас в Крит.

1 коментар:

  1. Аааа то това си е класика изотпосле да разбереш какво си пропуснал да видиш :)).Наистина като един сурикат разглеждаш и забелязваш света през, който минаваш - хората, държанието им, атмосферата, като прибавим доброто пресъздаване се получава много приятен разказ./Жаклин/

    ОтговорИзтриване