Една слънчева седмица по пътищата на Гърция

2.
Местата.
Първоначалният ни план е да влезем в Гърция през новото ГКПП в Златоград и да стигнем бързо и безпроблемно до Кавала.
Перперикон
буквално ни е на пътя. Казвала съм вече, че отдавна съм заискала да го видя, а пътищата ни все не стигат до там. Тоя път здраво се хващам за идеята, а Георги, който знае за силното ми желание се съгласява да направим кратка отбивка, макар, че вече е бил там. Ентусиазирана здраво чета " либретото" в следствие на което се зарибявам още повече. Няколкото дни преди тръгването му надувам главата с прочетеното. По една добра случайност Стефан Цанев преповтаря и доукрасява в Българските Хроники това, което аз вече съм чела.
Докато пътуваме към Кърджали се опасявам горчивият ми опит с Троя да не се повтори, но още докато виждам в далечината отсечения на половина връх на хълма и разкритите под него бели кости на планината опасенията ми се изпаряват. Перперикон надхвърля очакванията ми.
Някога бил върху него, сега изглежда вкопан в хълма. Приказен и величествен е с громните си бели каменни късове и ясните следи от човешка ръка в тях.
Мястото е магическо и годините на гадания и поклоннически ритуали са оставили отпечатъка си в камъка. Имам усещането, че ако се обърна и ще видя дима от горящото вино или ще чуя стъпките на Александър Македонски, дошъл при пророците да разбере какво бъдеще го очаква.

Още с тръгването ни от Варна дъждът ни следва по петите, а тук на хълма буквално е надвиснал над главите ни. Кара ни да съкратим разходката в миналото, но прави околните гледки още по-прекрасни.
Освен да видим Перперикон по път, много искам да отидем и до манастира Успение Богородично в Кърджали.
За късмет в града още не вали и бързо намираме квартал Гледка и уличката на която е манастира. Георги остава да почива и да наглежда мотора отвън. За следващите пет дни това ще е последния път в който се притесняваме да оставим мотора на улицата без надзор. А той, хубавецът веднага предизвиква вниманието на преминаващите кърджалии /моторът, не Георги/.
Откривам главния вход на манастира и влизам в най-чистия, цветен и подреден манастирски двор в България.
Ярките стенописите ограждат градинките с нацъфтели розови храсти. Мястото е като малко чисто синьо-зелено късче спокойствие сложено насред градските къщи. Високите манастирски стени сякаш го отделят не само от заобикалящата местност, а и от настоящето.
Най-старата част от манастира са църквата и аязмото. Запалвам свещички в църквата и необезпокоявана от никого нащраквам голямо количество снимки на манастирския двор.
Когато излизам ме чака изненада. Изненада, която малко по-рано е поднесена и на Георги, а именно, че ГКПП Златоград е затворено. Гърците ремонтирали пътя. Колкото и да мислим, каквито и да ги кроим, трябва да се върнем към Хасково, от където сме дошли, да минем през Харманли и да влезем в Гърция от ГКПП Свиленград. Пътят ни приятно се удължава. А си мислехме, че ето на, къде е Кавала, едва ли не, сме стигнали. Когато в същност наистина стигаме Кавала сме минали осемсторин и петдесет километра. След този преход еднолично и категорично се окичвам с титлата " железен задник" сред пътуващите на две колела дами. /Претенции за титлата, могат да ми бъдат отправяни само след представени точни факти и цифри/

Следва продължение...