Една слънчева седмица по пътищата на Гърция

3.
Първият момент в който виждам
Кавала
е вечерта, от магистралата. Светлините на градчето са потекли като блещукащ порой по склоновете на околните хълмове и са се влели в морето. Докато магистралата извива над града, дебна всяка възможност, за да го зърна отново, преди да и ние да се спуснем по същите хълмове и да навлезем във вътрешността му.
Веднага ми правят впечатление моторите. А мислех, че моторите в Париж са много. Георги вече ми е кавал, че гърците се придвижват най-вече на две колела, но когато го видиш с очите си е съвсем друго. Това малко курортно градче, заедно с Александрополи категорично слага в джоба си голямата европейска столица по мотори на глава от населението. А главите са без каски. Ни-кой не слага каска, ни-кой. Закрепват ги на резервоарите демонстрирайки някакво намерение и толкова.
Единствените пътници с каски на главите сме ние. Заплахата от двеста евро глоба не е майтап работа и въпреки упорития лош пример, който кавалджии дават ние оставаме непоклатими следователи на правилата за движение.
Моторите освен, че са много са от всички видове, класи, категории и модификации. Наравно се карат скутери / малките кокетни Веспи райно са ми легнали на сърцето/, туристически мотори и огромни бързи писти. Буквално са навсякъде. Георги го взима на чест и се зарича, че следващия път ще дойде с MT-то: " Да видят те..." Гърците карат и спират навсякъде, на платното и по тротоарите, все едно си изхлузват обувките преди да влязат в къщи.
Докато хапваме гирос/гръцкия вариант на дюнерите/ на улицата, преди да идем в къмпинга се забавлявам с гледката на две момчета - разносвачи. Бързичко взмат поръчките и се мятат се на раздрънканите скутери, а зад гърбовете им има закрепени кутии по-големи от самите мотори. След няколко минути се връщат и слизат от мотора още преди да е спрял.
Момчета, момичета, мъже и жени се возят на задните седалки на услужливите водачи, за по бързо придвижване.
На следващата сутрин, отново с каски на главите се спускаме от къмпинга към Кавала. Белите къщи са накацали една върху друга и искрят на слънцето, та чак те заслепяват. Високи сгради не се виждат, благодат. Уличка без наклон няма. Тук всички пътища не водят към Рим, а към морето. А то, да ме извиняват, може и да е по-споконо и гладко от нашето, но по-синьо не е. Намираме местенце на BMW - то и тръгваме по тесните улици в посока към "етно кафето" за което Георги ми е говорил миналата година. Пътьом си купуваме дребни сладки и соленки. Бях чувала за гиросите им, и за сувлакито и мусаката съм чувала, обаче не знайно как съм пропуснала изобилстващите им със стока пекарни, сладкарски магазини или както-там-ги-наричат. Витрините на малкото магазичне са затрупани с разнообразен асортимент от няколко вида соленки, гризини, понички, маслени курабии с пудра захар, други слепени с мармалад или залети с шоколадова глазура, баклава и кадаиф. Само отявлен захарохолик ще разбере, колко ми е трудно да избера. В съседното помещение две жени месят и оформят малки гевречета.
Етно кафето, го няма. Помещението е в ремонт и ще става таверна. Връщаме се през плетеницата от улички и малък площад с накацали старци и гълъби по него.
Настаняваме в кафене, което е заело средата на тясна пешеходна зона. От двете ни страни са лъскавите витрини на магазините и безспирния поток от минувачи. Чадърите, масичките, столовете, канапетата и възглавничките по тях са в бяло или много светло сиво и екрю. Гърците експлоатират бялото без умора. Трябва да си призная, тези цветове много пасват на георграфските им ширини и създават чувство за светлина, чистота и прегледност. Всеки път, във всяко кафе, в което сядахме веднага ни носеха чаши или кана със студена вода. Кафетата им обаче са малки. Както и да го поискаш, двойно, дълго, голямо, все е малко, все е колкото нормално кафе в България. Сигурно всеки срещал се с малките големи кафета извън България си е казвал: " Какво ли ще стане, ако поръчам късо кафе? Празна чашка ли ще ми донесат?" За сметка на количеството, обаче е качеството. В Париж кафето беше гадно, поне на местата на които сядахме. В Турция, даже не можах да намеря място, където да ми предложат еспресо. Виж в Гърция нямаше случай кафето да не ми хареса. На повечето места с кафето носят и малка чинийка с няколко бисквитки в нея. Абе само за мен. И за капак, гърците говорят много и на висок глас. Направо плувам в свои води. Докато си пием кафето щраквам традиционната снимка на Георги. И незабелязано хващам в кадъра и няколко гъркини.
Както казах, бях попрочела либретото и знаех, че което трябва да се види в Кавала е акведукта и крепостта, намираща се на един от хълмовете, почти над морето.
То и без либрето, крепостта се вижда от всяка част на града и няма как да си гост и да не тръгнеш натам. За да се стигне до крепостта се изкачваш по тесните и извити улички на малък квартал застроен само с къщи.
Уличките са толкова тесни, а терена така стръмен, че къщите са си стъпили една на друга на раменете. Това, което е покрив за едни е под и тераса за други, а зад всеки ъгъл виждаме картини, които чакат да ги снимаш.
Преди да го направиш, обаче трябва да спреш и да си поемеш дъх. За разлика от нас, гръцките бабета, ситнят нагоре и сякаш не забелязват изкачването.
Самата крепост е съставена от три възстановени постройки - хамбар, казарми и кула и много запазена крепостна стена.
За да се разгледа крепостта се плаща две евро. В големия двор има сцена за постановки на открито.
/Кратко лирическо отклонение: Не, че крепостта в Кавала е по-красива или по значима от Арбанашката църква Рождество Христово, никак даже, поне не в моите очи ама ....2 евро - 6 лева.../
Изкачваме се на кулата от където се вижда целия град, после разгледахме празните казарми и хамбар.
И в двете помещения имаше прожектори закрепени под покрива и останахме с впечатлението, че се ползват за концертни зали.

След, като изследваме всяко кътче на крепостта, се запътваме отново по тесните засукани улички към центъра на града. Пътьом попадаме на джамия без минаре и боядисани в традиционно синьо сгради към нея.От оскъдните надписи на английски/ много им е трудно да ползват чужд език на тия гърци, много/ подразбираме, че някаква стара мисюлманска постройка. Стъкления под и руините под него сочат, че сме прави в предположенията си. Тук срещаме гъркиня, която е склонна да разговаря с нас на английски. Този феномен бързо намира обяснение. Жената е уредник на сградата. Оказва се, че сина и е учил в България. Казва ни, че София и е харесала защото е много зелена.
В местата, където ходим, в градчетата и по пътищата, не може да не забележиш колко оскъдна е зеленината в Гърция. Дори и да я има са предимно храсти, някоя и друга липа или топола и в най-добрия случай маслинови горички. Гърците обаче компенсират тази липса, като запълват всяко свободно пространство с малки, големи и още по-големи сандъчета, делви и саксии. Където и да погледнеш ще видиш нацъфтели зокуми и мушката, палми и фикуси. Изпълват малките си тераси и дворчета с тях. Слагат ги пред вратите, по первазите и даже по тротоара. Единственото място, което не заемат със саксии е мястото отредено за задължителната масичка за кафе с поне две столчета край нея. На масичката, пак саксия, разбира се.
Излизаме от квартала с криволичещите тесни улички и тръгваме към мотора. По пътя ни е любимата "гиросчийница" на Георги. Сядаме да обядваме, поливайки гиросите с по бутилка Амстел.
Още в Париж, гръцките гироси поведоха първенството пред турските дюнери. Българският вариант на това печено месо в питка е някъде доста назад в класацията, макар че на места във Варна много се старят. Предимствата на гироса виждам основно в по-различната питка. Пак плоска, но не жилава, а някак мека и пухкава, с много "омлетен" вкус. Освен това на повечето места в гироса слагат цацики/дзадзиги или иначе казано салата Снежанка с изобилно количество чесън в нея.
Докато хапваме градът осезаемо опустява. По пълните до преди час улици почти не се вижда кола или човек. Даже мотори не бръмчат. Магазините затварят, кафенетата се опразват. Сиестата е обезлюдила и приспала Кавала. И понеже сме в Гърция, правим като гърците, за да слезем отново в градчето след преминаване на обедната жега.

Следва продължение.....