В крак с времето

Вдъхновена от LaMartina, без разбира се, въобще да храня илюзии, че мога и на йота да се доближа до невероятните и снимки и специфичната атмосфера в блога и, реших да покажа едни от любимите мои неща - часовниците. Ръчните и тези у дома. Защото си ги обичам, защото с някои споделяме вече доста време и защото два от тях са ми много ценна находка, спомена за която всеки път ми доставя голямо удоволствие. Снимките ми са много далече от това, което тези вещи заслужават.
Винаги съм имала влечение към тези финни, последователни и логични тиктакащи машинки. Като малка отварях всеки изпречил ми се будилник, за да мога да гледам, как се развърта пружината му и зъбните колелца си предават една на друго времето. През съзнателния си живот, съм се старала часовниците ми, дори и старите или тези, които не нося в момента да са живи и работещи.
Най-старият ми часовник. Най-старият, който не съм потурчила някъде е на 19-20 години. Подари ми го бащата на моите деца, когато решихме да живеем заедно. Никой тогава не подаряваше годежни пръстени. Въпреки, че вкусовете ни винаги коренно са се разминавали, тогава и още веднъж, пак при избора на часовник, моят бивш съпруг успя на сто процента да улучи предпочитанията ми.
Освен батерия и смяна на каишката наскоро този часовник претърпя и цялостна смяна на машинката, но ремонтът си заслужаваше и сега продължавам да му се радвам и да го нося. Със следващият часовник се сдобих в момент, в който много исках да имам напълно механичен часовник. Видях го при някакъв часовникар. Толкова е миниатюрен, че всички, които го видеха на ръката ми, се смееха на избора ми. За мен, обаче той припомня ония времена, когато всички часовници се навиваха един път в денонощието. Започна ли да затягам пружината му си спомням, как всяка вечер, преди да си легне дядо ми имаше този ритуал - да навие будилника и ръчния си часовник. Както може да се очаква - това е най-точният ми часовник. Следващият беше онзи втори сполучлив подарък, за който споменах по-горе. Това е най-изтерзаният и измъчен мой часовник. И най-здравият. Той е живата, все още цъкаща реклама на производителя си. Стъклото му е адски надраскано и с една много болезнена пукнатина, но той упорито продължава да си работи. Мой е вече 5-6 години и за доказателство за продължителните ни взаимоотношения белият емаил на верижката му е вече леко потъмнял.Най-новата ми придобивка пак е от семейството на Swatch. Видях часовника захвърлен в една кутия в магазин за втора употреба. Веднага го познах и се опитах с възможно най-безразличен тон да попитам за цената. Тя беше 4 лева, но не работел, каза продавачката. От опита си с другия часовник и още два - подарък за децата ми, имам пълно доверие в марката, а и заради чудесния късмет, не изпитвах грам съмнение и бях убедена, че ще заработи. И бях права. С нова батерийка "мъдрата ръчичка" трепна и зацъка, като сякаш само това е чакала. Ако трябваше да избирам, не бих избрала точно този модел, но от момента в който го сложих на ръката си съм влюбена във верижката му от червен корал и даже в леко пожълтялата от времето пластмаса.
По същият начин и от същият магазин се обзаведох и с будилник за стаята на децата ми. Не помня цената, но беше повече от символична. Освен, че работи безотказано, преди време тъмноочка по особено болезнен начин се убеди и че оправдава името си на будилник. Съвсем случайно този Силвестър се оказа най-подходящата компания на другия часовник в детската стая.
Последният за момента часовник в дома ми, отново е подарък.Много ми е ценен, защото е подарък от колегите ми за новия ми, тогава дом.
Вместо заключение, един парадокс - нося часовници откакто се помня, но със сигурност, не защото ми помагат да съм точна. Въпреки почти непрестанното присъствие на часовниците в живота ми и честото ми, понякога нервно и забързано заглеждане в тях, аз през целия си съзнателен живот закъснявам. Старая се, не ми харесва, че е така, мразя някой да закъснява, бързам и планирам, но все пак се оказва, че съм от хората, които го правят, които закъсняват.