Българска история, френска сатира.

Това бяха двете теми, които вълнуваха съзнанието ми през последните месец и нещо. Историята за по-дълго, сатирата за по-кратко. Не защото са ми различно интересни. Просто първията том на "Български хроники" на Стефан Цанев е по-обемен и се чете по-бавно от " Клошмерл" на Габриел Шевалие. Казвала съм не веднъж, че причината да чета паралелно по две книги е безочливото ми четене на работа. И понеже даже моето безочие си има граници, чета от екрана на компютъра, не от хартиения носител. Поради тази причина и заради добрата препоръка на гаргата / трябва да спра да я споменавам, присъства в моя блог повече отколкото в собствения си/ Шевалие съпътстваше Цанев и приятно разчупваше историческата тема, която ме е завладяла.
Сега обаче, да отдам подобаващо внимание на всяка книга по отделно.

Първи том на хрониките обхваща най-познатата за мен час от исторята ни. Предполагам и най-малко преправяната. Беглите ми /признавам си/ познания по българска история почти не се разминаваха с написаното от Стефан Цанев и докато началото на книгата, в частта и за траките ме вдъхнови, то с напредване на четенето на моменти, започвах да изпитвам силна досада. Не от описаните събития, разбира се, а от постоянните дребни, заядливи коментари на автора. По едно време започнах да броя, колко пъти ще се обади той за една страница, но после и това ми омръзна и минавах по диагонал репликите в скобите. Не, защото не е прав г-н Цанев, в някои случаи може и да е. Не защото речта му не е цветиста. И това не може да му се отрече. Макар поредицата да е кръстена "хроники", заглавие, което безспорно позволява езика да не е така сбит и стриктен и писателското его да полети, очаквах няколко идеи по-безпристрастно представяне на фактите. Не твърдя, че Стефан Цанев изкривява и променя фактите от българската история/макар, че прочетох и такива мнения/.Давам си сметка, че всеки пишещ някаква история, неминуемо я прекарва през своите възгледи, желания, логика, та и даже политически пристрастия, но все пак, очаквах по-малко от всички тези. Най-общо казано, аз се интересувам от историята, а не от гледната точка на Стефан Цанев, върху нея. Преди време четох поредицата на Морис Дрюон "Прокълнантите крале". Всеки, който познава дори малко френската история знае с колко лъжи, предателства и убийства е изпъстрена. Много технично обаче / това вероятно говори за майсторството на автора / Дрюон пропускаше пристрастията си, а квалификациите, ако имаше такива бяха ненатрапчиви и не налагаха мнението на автора. Ясно е, че съм сбъркала книгата. Но имам чуството, че на моменти Стефан Цанев прекалява със скобите. За мен тези негови дребнави вметки силно намаляват художествената стойност на книгата и на някои места даже ми напомнят на подмятванията на някаква махленка. Все пак, за действията на дадена личност и аз и господин Цанев научаваме само от редки и отново пристрастни исторически източници. А и огромното разсточние във времето би трябвало да ни накара да сме по-благосклонни или най-малко не така критични. Мисля, че само хората били близко до живота на личностите от миналиото имат някакво право да ги съдят. А на нас след, след, след, следващите поколения остава само да наблюдаваме, да се опитваме максимално точно да преразказваме историческите факти и ако ни е дадено да се поучим от тях.
Почти, колкото коментарите на автора ме дразнеха и моментите, в които си позволяваше да вади изводи от явни хипотези и то по един повърхностен начин, без дори да се положи старание да бъда убедена в съответния извод.
Добрата страна на книгата е, че ме накар да ровя в "гуглето" за странична информация и да придобия представа, произведенията на кои историци да търся по-нататък.
Макар, че някои чисто обективни фактори в хрониките ме дразнят, ще ги дочета до край. До последния том. Или поне ще се опитам.
Интересни мнения за "Български хроники" на Стефан Цанев има тук, тук и тук и вероятно и на много други места, на които аз не съм попаднала.

Както казах, редувах много приятно историческата тематика със френска сатира в лицето на Габриел Шевалие. Съвсем нов и непознат за мен и станал любим още с първото прочетено произведениe. Мисля, че до сегане съм чела толкова щедър на думи и описания автор. Речта му се лее, като пълноводна река. Не, лее се, като богатото, тъмно червено и уханно божоле, което произвеждат и с което непрестанно утоляват жаждата си неговите герои. Докато чета пространните му и цветисти описания имам чуството, че самата аз съм подложена на щедрото френско слънце, очите ми се радват на природните форми на божолезкия край и пищните клоршмелки, а небцето ми почти усеща вкуса на същото това вино, заедно с клоршмелци с огромни червени носове.
В тази част от серията за Клошмерл, Шевалиер разказва, как разни събития и най-вече един писоар така разтърсват малкото градче, та нещата и даже хората никога няма да са същите. Образите му са съвършенна комбинация от физически и личностни и нравствени белези, в която всяка черта допълва и завършва цялостната картинка и в някои моменти имам усещането, че не чета на хартия, а пред мен стоят дишащи и топлокръвни колоритни кметът Пиешу, кюрето Понос, Жудит Томиньон, нейната съседка Жустин Пюте или баронеса дьо Куртбиш.
При Стефан Цанев не успях да подбера цитати, при Шевалие обаче на моменти ми се искаше да "коп"-на цялата книга. Ето, какво прелестно разточителство на думи предоставя " Клошмерл" на Габриел Шевалие:

"Някакво свежо лустро бе подновило всички неща, сърцата, изпълнени с нова доза илюзии, понасяха по-леко теглото на живота. Горе от градеца се виждаха настръхнали, все още неугледни гори, едва разповити от зимните си пелени, тъмна, тлъста земя, осеяна с влажни стъбла, нежни нивя, украсени с житен мъх, който пораждаше в клошмерлци желанието да бъдат млади, пуснати на воля жребци, с подскачаща задница, винаги по-високо от носа, или някое от онези сополиви малки телета, които сякаш са задигнали четири кола от ограда, за да си направят от тях крака. Клошмерл беше обхванат от някакъв водовъртеж от хладки тръпки, във всеобщото възкресение на невидимите безбройни животински множества всичко беше само кръщение, първи стъпки, първи полети, първи викове. Светът още веднъж излизаше от ръцете на дойката. А пък слънцето, съвсем неделикатно, потупваше хората по рамото, като някой стар, неочаквано срещнат приятел.
— Боже господи! — казваха си клошмерлци. — Какъв дар само е този ден!
Обхващаха ги неудържими, стари като света желания, които са негови закони и стоят над ограничаващите закони и морали. Това беше някаква атавистична нужда да гонят хубави млади момичета с огромни като вечността хълбоци, с гърди и бедра като загубен рай, и върху тези тръпнещи девственици, върху тези стенещи кошути, да се нахвърлят като победоносни полубогове. А в жените отново се пораждаше винаги живото, прастаро, библейско желание да бъдат изкусителки, голи сред поляни, с милувката на вятъра в нетърпеливите си руна и с подскачащи около тях кротки зверове, които идват да лижат прашеца на разцъфналите им тела, докато те очакват появата на покорителя, предварително приели поражението си, което всъщност е тяхна прикрита победа. Инстинкти, дошли от първобитни времена, се смесваха в главите на клошмерлци с мисли, които цивилизацията им бе смътно внушила и всичко това образуваше някакъв сбор от твърде заплетени идеи, които ги затрудняваха. Това беше знаменита пролет, която им се стоварваше без предупреждение върху мозъка, върху плешките, върху костния мозък. Всички бяха много възбудени, всички бяха станали много лекомислени."

и колко мъдрост само в няколко:

"— По онова време, когато все още имах парфюмирани грехове, разбирате, нали, драга моя приятелко, не бих ги доверила на този орач. Но сега имам само някакви дребни греховце на стара жена, за които стига и една метличка от пера. Миришем вече на нафталина на принудителната добродетелност, драга моя хубавице!"


Съвсем на време, когато свършвах тези две толкова различни, но така добре допълващи се книги от Издателство ЛИК ми изпратиха " Светът на исляма", книгата, която избрах, за да участвам в тяхната инициатива "Имаш ли блог" и която вече ме чака най-отгоре на купчинката за четене.